Защо празнувам Рождество като християнин?

Макар Рождество да е познато като празник на светлината и да се отбелязва с много светлини, понякога ми се струва, че то е станало сянка за нас – сянката на един отдавна отминал образ. Зад сянката определено се крие значима големина. Тя очертава контурите на една реалност, която несантименталният, възхваляващ своята прагматичност „днешен човек“ малко срамежливо определя като любов. На Рождество се обичаме, отдаваме повече значение на общуването един с друг и се радваме. Неразрешимите противоречия за няколко мига се стопяват и изчезват във въздушни целувки и временно се възцарява благият закон на „нежната вълна“.

С риск да прозвучи иронично ще го кажа – тъкмо хвърлената сянка подчертава внушителната големина. И двете неща са верни по свой начин. Разпознаваме големината, когато се замислим какво чудо се крие в образите на овчарите, на търсещата подслон майка Мария и на жалкия обор, които са в състояние да преобърнат за миг перспективата на нашия живот; да ни изтръгнат от житейския цикъл на ежедневните рутинни дейности и да ни накарат да мислим за страдащия, изоставен и безутешен свой събрат. За няколко мига сме сериозно загрижени, че някой ще прекара святата нощ без фар в самотно море; че някой се скита по улиците сам, без да си има никого и нищо, дори и бъдеще. Именно големината на тази сянка правят възможни подобна загриженост и опечаленост.

Ала иронията или, по-точно, преминаващата в ирония тъга се изявява тогава, когато съпоставим сянката със самия образ, който я хвърля. Защото що за любов е тази, която вече не е плод на непосредствения контакт, а продължава да живее в нас само като някакъв спомен и като празно ехо, та човешкият език може да изопачи тази странна сянка на отлетялата любов и на мимолетната радост до гротеска? Понякога си мисля колко глупави са пожеланията ни: „Имай слънце в сърцето!“ или „Събуждай се радостен всяка сутрин!“. Вълнуващо е да се види какви копнежи издават подобни пожелания; същевременно е лудост да изказваме тези копнежи в заповедна форма. Та как бих могъл, като с магическа пръчка, да сложа слънцето дълбоко в сърцето си? Слънцето очевидно може да е там за мен само така, че да бъда огрян от него, а изобилието от светлина в сърцето ми да е негово отражение. Но как бих могъл да „произвеждам“ слънце?

Човек, който измисля подобни императиви, ми прилича на някой, който е изгубил същината и вижда себе си пропъден в мрака, където трябва да вегетира без любов и без радост. Тогава той си казва: „Не мога да живея без тези елементи на човечността; затова трябва да си ги създам изкуствено, дори чрез усилията на собствената си воля.“ Така принуждава сърцето си да създава слънце. Безполезността на този опит наподобява на глупостта да искаш да уловиш слънчевата светлина в торба.

Когато ме попитат защо като християнин празнувам Рождество, отговарям първо и преди всичко следното: „Правя го, защото тук на мен ми се е случило нещо, но също и защото – но тогава и само тогава, когато притихвам и му се отдавам – сега нещо може да се случи в самия мен.“

Има слънце, „което ми се усмихва“1; в което, по думите на Лутер, мога да скоча от тъмната обител на собствения си живот. Живея в името на чудото, че Бог не е мълчалива първопричина за света, а Този, който идва при мен в долините. Съзирам всичко това в Човека, който лежи като Младенец в люлката и същевременно е различен от всички нас. Виждам (и обичам най-напред да разглеждам като пъстра илюстрована книжка и с удивените очи на дете, което още няма никаква представа за проблема на личностността на Бога, триединството и метафизичните проблеми за времето и вечността); виждам, как Този, когото „цялата вселена не може да обхване“2, влиза в света на дребните неща, на моите дребни неща: там, където има изгнание и върволици от бежанци; там, сред прокажени, уплашени и изгубени синове, и бедни стари жени; там, където ще бъде онеправдан, осъден на смърт и убит.

Яслата и кръстът – това са най-ниските точки на една житейска траектория, която един човек може да измине. Няма нужда да ставам първо благочестив и благороден, за да стана причастен на този Един. Защото в живота ми няма долина, в която Той да не е вече с мен и от която да не извежда – долина, на която Той да не съумее да придаде смисъл, като я изпълва с любов и я превръща в отправен пункт за търсения на дома и на пътя към дома.

Имало е и то само веднъж в световната история един чудовищен случай, когато някой е излизал с претенцията, че е Божий Син, и с твърдението „Аз и Отец едно сме“, а не изтъкнал основанията за тази претенция, като се е държал по неземен начин, или като е карал хората да онемеят пред мъдростта му, или като е предавал знания за висши светове, а като е търсел своето утвърждаване в долините, в които е слязъл. Един Божий Син, който защитава Своето прозвище с довода, че е брат на сиромасите и на обременените и че поема върху себе си тяхното бреме. Пред този факт може само да поклатиш глава и да го прибавиш към знанията си – или трябва да се преклониш. Трета възможност няма. Аз трябва да се преклоня. И затова празнувам Рождество Христово.

Тогава какво общо имаме с обичайната религиозна пяна? Към какво наистина ни насочват благочестивите сантименталности? Не са ли те действително „опиум“3? И какво ме засяга, ако съзирам в Бога Създателя на галактиките и на слънчевите системи или на микрокосмосите на атомния свят? И какво ме е грижа за този Бог на най-голямото и на най-малкото, когато съвестта ми ме измъчва, когато се задушавам в самотата си, когато страхът за живота ми ме души – аз съм едно дребно нищожество и една шепа мизерия, никой не пита за мен; в метрото всички се пулят пред себе си и никой не ме забелязва.

„Отецът над палатката от звезди“4 стои на едно монументално ниво, ала аз в моята дупка някъде на участък от фронтовата линия (без обратна връзка), някъде всред човешката гмеж – като наемател или в някоя богаташка вила, в една идиотска фирма или зад шефско бюро, изолиран от две предни стаи… какво общо имам с това, когато някой ми каже: „Има един висш Разум, който е замислил сътворението на света, който е установил закона за причината и следствието и е подкарал планетите по техните орбити?“ Тогава мога само да отговоря: „Ах, не ми говори, моля те! Това е малко вълнуваща идея, но твърде красива, за да бъде истина“ – и сетне продължавам да си чета вестника или включвам синия екран. Защото това не би било послание, от което бих могъл да живея.

Но когато някой ми казва: Има Един, който знае за теб; който е пряко заинтересуван, когато ти вървиш по своите пътища, и на когото му е струвало нещо (а именно, цялото усилие да стигне от яслата до Кръста!), за да стане тази звезда, към която можеш да гледаш, за да стане гредата, по която можеш да минеш, и изворът, при който можеш да си починеш – когато някой ми казва това, аз наострям уши. Защото ако е вярно (ако наистина е вярно!), че има Някой, който се интересува от мен и споделя моята съдба, тогава това може да промени с един замах всичко, на което досега съм се надявал или от което съм се боял. Тогава може да се стигне до революция в моя живот; освен всичко друго и революция в моето познание… Имам предвид, че всички атеисти, нихилисти и агностици имат право в едно: когато казват, че погледът върху протичането на световната история не ни дава опорни точки за познанието на Бога и за „висши мисли“, според които се развива сценарият за този свят. Рождество Христово обаче ни учи да изграждаме, като познаващи, отношението си към света от съвсем друг ъгъл: да не съдим за Бога от структурата на света, а да съдим за тайната на света от Младенеца в яслата. Да съдим за тайната на този свят, който оттук насетне носи тази ясла. Защото ако този Младенец съществува, това е сърцевината на света; тогава Той – казано на философски език – е херменевтичният принцип за разгадаването на света.

В този Младенец аз съзирам бащинските основания на света. Съзирам как любовта управлява над и в света, ако и да не разбирам това управление и се измъчвам от въпроса как Бог може да допусне това или онова. (Тъкмо в тази сърцевина на света се изправям и пред този въпрос: как може Бог да остави Възлюбения си да се роди в обор, как може да го остави да умре на Голгота, как Господарят на света може да бъде изхвърлен вън от този свят и как може да съществува мрак, който да не може да разбере тази светлина?)

Но когато съм завладян от проявата на любовта на едно място – а именно там, където Исус Христос е стъпил и живял на тази земя – тогава мога да бъда уверен, че любовта е главна тема и в тези пасажи на романа или прозата на живота, които вече не разбирам. Та нали и едно дете знае, че баща му не иска да го тормози, когато отклонява негово желание или се държи не особено приятно. Най-великата любов обикновено е инкогнито и затова трябва да я приемаме с доверие.

Това не разрешава по никакъв начин тайните на живота за един християнски разум. Но като Христов ученик мога да имам в себе си мир, който стои по-горе от всеки разум и който не може да разклати разума, тъй като сам разумът му принадлежи.

Искам да го изразя чрез още една картина. Когато разглеждам под лупа една красива тъкан, образът е съвсем ясен в центъра на стъклото, но към края на лупата започва да се разлага. Но това не ме води към заблудата, че самата тъкан се разпада в тези участъци. Знам, че видимото разпадане се дължи на оптиката, както и на особеностите на моето зрение. По съвсем подобен начин става чудото на познанието, което ми е дарено с празнуването на Рождество. Ако гледам света през призмата на радостната вест, в центъра има пълна яснота. В този център виждам чудото на любовта, която се разгръща в дълбината. По краищата обаче – извън обхвата на рождествената светлина – цари объркване и разпад. Подредените линии се преплитат, а тайните на лабиринта на живота заплашват да станат всесилни.

Ето защо погледът, който се загубва в безпорядъка, трябва да бъде отново и отново възстановен и да придобие мярка, като се насочи към средоточието на темата. Твърде забележително – тайната на живота не е осветена чрез някаква формула, а чрез друга тайна. Чрез вестта, в която трябва само да се повярва и същевременно е трудна за вярване: че Бог е станал човек и че аз вече не съм сам в тъмнината.

Затова празнувам Рождество Христово.

• 1. Цитат от известен лутерански химн.
• 2. Цитат от афоризъм на Лутер: „Онзи, когото цялата вселена никога не обхвана, лежи в утробата на Мария.“
• 3. Алюзия за твърдението на Маркс, че религията е опиум за народа.
• 4. Фраза от известното стихотворение на Шилер „На радостта“, вложено от Бетовен в неговата 9-та симфония и днес използвано като химн на ЕС.