Рождество Христово: празник на вечната младост

Трудно е да се говори по повод повтарящите се с неумолим ритъм всяка година празници така, както поне в някаква степен подобава на вечната младост на почитаната тайна. Духът и сърцето на проповедника и на слушателите са уморени; предварително зададените от Светото предание слова на посланието въздействат като покрити с капаци прозорци, които ти пречат да надникнеш в действителността зад тях; думите падат от амвоните като мъртви птици от зимното небе. И всичко това е само един от симптомите на умората на сърцата ни изобщо. На умората, произтичаща от разочарование и безсилие, която е наша мълчалива спътница по пътя към смъртта.

Ала тъкмо затова днес имаме нужда от празника. Това е празникът на раждането на Онзи, Който е Божият Син, на истинския Човек, чието сътворено битие и дело са били закоренени отначало у Бога – така че животът Му наистина е бил живот на Бога в сътвореното естество. Това е празникът, който не чества нещо отминало, което е преминало покрай нас, а едно настояще, което е началото на едно настъпващо вечно бъдеще. Това е празникът на рождението на вечната младост. „Дете ни се роди1.“ Ала не детето, което просто започва да умира, още щом започне животът му. А Детето, в което вечната младост на Бога се утвърждава окончателно и победоносно в този свят – в този свят, който изглежда е способен да живее, само ако чрез една смърт се освободи място за нов живот, и така от само себе си не може да се измъкне от безнадеждния кръговрат на раждане и смърт. Днес ние честваме Детето, чиято същинска младост не е ценният запас от живот, който получаваме с раждането си и бавно, но неумолимо изразходваме в живота си, а самата вечна младост на Бога. Младостта на Бога, Който – вечно стар и вечно млад – е безкрайната пълнота на вечния живот. Тя се е спуснала там, където живеем ние, осъдените на смърт; при това не просто е отмахнала смъртта, а е предприела по-големия риск на триумфиращия живот – да участва в смъртта, та чрез самата смърт да направи вечната младост на Бога и наша. На Рождество започва да умира Онзи, чието умиране стана раждане на нашия вечен живот. На този ден стана явно, че животът, който ни се дава по пътя [към Бога], не е просто наследството на поколенията, силата на земята; нито просто духът, който е неограничен само в себе си, за да може съзнателно да изстрада собствената си крайност; дава ни се вечната пълнота на живота на самия Бог, Който не познава смърт – дава ни се като покана да бъдем свободни, да произвеждаме вечен живот чрез приемането на живота на самия Бог.

От самото начало и вовеки, този живот също е вкоренен в света и движи неговата история с все по-дързостна бързина; с ход, ускорен не от ужаса пред пустотата и смъртта, а от най-съкровения живот на света, който самият Бог е пожелал да бъде. Вовеки. Ала в това Дете, което се роди днес (следва да кажем „днес“, понеже Неговото тогавашно рождение всъщност не е отминало), за пръв път е станало явно, на съвсем осезаемата повърхност на историческото съществуване, че сам Бог, в Своята недосегаема от всяка преходност слава, по благодат е пределната, първична сила на света. Или обратно, когато в духа си и със сърце преживяваме опитно в историята на света неговата пределна динамика в безкрайното, ние спокойно можем да дадем името „Бог“ на вътрешната сила на тази динамика и, същевременно, едва сега узнаваме какво собствено разбираме под думата „Бог“. Това е било за пръв път разкрито и за пръв път завършено в Детето от рождествената нощ – защото то е Детето, което днес е тръгнало по Своя път, довел Го най-сетне през смъртта при Бога, с цялата преобразена реалност на това Дете във възкресението (както не пропускаме да кажем). В Него светът е постигнал първата си окончателна победа: за пръв път му се е удало да се вплете в живота на самия Бог; за пръв път върхът на неговата история изплува в недостъпната светлина. Днес е започнала тази победа, която – от дълбинното лоно на вечния Бог – е сграбчила света в една точка, наречена Исус, и го е въвела в дълбинния Божий живот, изпълнен с вечна младост.

О, да се говори за Рождество като празник на вечната младост звучи толкова сухо и измислено! Когато такива слова не оживотворяват собственото ти сърце, те си остават брътвеж. Ала как е възможно думи, дошли отвън, да станат реалност на сърцето? За това няма рецепти. И все пак: като начало го прави, както го е правил в Своя живот Родилият се днес – по отношение на красивите полски кремове2, на врабчетата3, на нежнозелените връхчета на покълващото семе4; по отношение на майката5, на лукавите Си врагове6, на глада и жаждата7, на стъписаните в неразбирането си приятели8; изобщо по отношение на живота какъвто е, всекидневен, горчив и красив, без да бъде разкрасяван или пък представян в тъмни краски. Ако приемеш този живот – просто, покорно, без възражения, отдаден с доверие на неизказания му смисъл, който управлява непредвидимото му многообразие, ти вече си започнал да честваш Рождество като празник на вечната младост. Защото тогава течението на живота ти не спира; той остава отворен за нови и нови опитности, без да застива в безразличие, което убива, нито пък в праволинейна идеология, която иска да поучава мъдрия, поднасящ все нови изненади живот. Така ти не придаваш на живота си смисъл отвън, а в много по-голяма степен го оставяш – него, който в същината си, макар и по непонятен начин, вече е тук –  да избликне съвсем пряко, без да бие на очи, от дълбините на помилваното създание и да се извиси в царството на свободата. В царството, в което подареният смисъл на съществуването, сътворен в свобода и така окончателно преобразуван, става приетата тайна, на чието водителство ти се доверяваш.

Тогава се вслушай в тишината на сърцето си. Рождественото послание за вечната младост трябва да дойде отвътре, за да може външното послание от амвоните да бъде разбрано и претворено в жива реалност. И тогава навярно ще чуеш най-напред, за свой ужас, много гласове, които изглежда говорят в безпорядък един през друг: гласовете на ежедневните грижи, на житейските разочарования, на тайния копнеж и още много други; един странен хор; един оркестър, чиито членове започват да настройват инструментите си и в който още нищо не е съгласувано. Но всички гласове на сърцето, които можеш да чуеш в тишината му, говорят съвсем разбираемо – колкото и да ти се струва, че са разнородни и объркани и говорят един през друг. Защото гласовете на любовта, на радостта, на доверието, на уюта, на блажено полюшващия се живот говорят изразително за вечността на една неотменима младост. А гласовете на разочарованието, на пустотата и на отчаянието са периодично повтарящи се протести срещу смъртта, които свидетелстват за живота. Защото една чиста, разбираща се от само себе си смърт, която „е в правото си“, би била доволна от себе си. От нея не би се надигнал протест; тя би искала да си бъде мъртва. Смъртта не е равноправна противоположност на живота. Предвид опита ни с неотменността на копнежа по вечния живот, осигурена от благодатта, всеки опит със смъртта и всеки надигащ се поради него протест срещу смъртта все пак са само производни и второстепенни. Те изпъкват, защото животът все още не е завършил своя свободен ход в историята.

Когато обаче в тишината на сърцето всички негови гласове се слеят в единствения основен тон; когато всички движения се влеят в единственото, първичното; когато никакво недоверие и никакво тайно отчаяние не прекратяват или не възпират това изначално движение на живота, а то може да разгърне чистата си същност на безкрайна свобода, тогава всички сили на вътрешния човек, чиито дълбоки извори са в самия Бог, казват: „Аз вярвам във вечния живот.“ Ако обаче вътрешният човек трепери и се мята в съмнения, изправен пред безпрекословното дръзновение на собственото си настояване за вечен живот; когато на бедното сърце всичко това му изглежда твърде хубаво, за да е истина, тогава гласът на сърцето трябва да се вслуша в посланието на роденото днес Дете. В хармонията на двата гласа в собственото ти сърце може да се случи чудото на твърдата вяра във вечния живот, сиреч и в Рождеството Христово, във вечната младост. Двата гласа, на духа и на историята, могат да станат един; гласът става един, защото едното Божие дело в самопрогласяването на Бога пред света е създало и двата гласа и ги поддържа. Това единно слово от два гласа обещава младостта на вечния живот и ни донася това, което възвестява, понеже е творческото Слово на самия Бог. Той е създал празнината в нашия обречен на смърт живот, само за да ѝ придаде пълнотата на своя собствен безкраен живот. „Нека се радва небето, нека възклицава земята“, пеем ние днес; Дете ни се роди, днес се развиделява денят на новото спасение. Кой е дошъл сред нас? Този, Който иска да задвижи новото всред старото, тъй като старото все още е тук. Какво задвижва Той? Задвижва Себе Си в нас. Кой е Той? Тайната, която не може да бъде изказана; единственото, което ние наистина разбираме. А как е дошъл? Отговорът идва като въпрос, Бог идва като Човек, за да разберем ние, че въпросът вече благодатно съдържа в себе си отговора. Но как така е дошла неизказаната Тайна, ако тя все още господарува над нашето съществуване? Защото тя е при нас не като далечина и съд, а като неизказано близка близост и прощение, от които живеят всички любящи хора, и защото тя е пожелала да дойде в Дух и плът, та само и в двете да бъде спасен единният човек. Какво задвижва в нас тази неописуема Тайна, която наричаме Бог? Всред нашата тленност и занемяваща преходност тя задвижва младостта на вечния живот. Вярваш ли в това? „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие.9“ Ако вярваш, ти имаш вечния живот. Ако смяташ, че не вярваш, уповавай, довери се, Бог ще ти подари вярата, която разпознава сама себе си. Дете ни се роди. Яви ни се вечната младост на безсмъртния Бог, като истинската същност на нашия живот.

Молитва

Боже, вечна Тайно на нашия живот, чрез рождеството на Своето собствено Слово на любовта в нашата плът Ти си вкоренил вечно младата слава на Своя живот като наше собствено съществуване и си я направил да проблесне победоносно. Всред опита с разочарованието от нашия живот, дай ни вярата, че Твоята любов, която си самият Ти и която си ни подарил, е вечната младост на истинския ни живот.

• 1. Вж. Ис. 9:6.
• 2. Мат. 6:28
• 3. Мат. 10:29.
• 4. Марк 4:26-28.
• 5. Йоан 2:4,5.
• 6. Лука 20:20-26.
• 7. Мат. 4:2-4.
• 8. Мат. 16:6-12.
• 9. Марк 9:23,24.