Границите между обективно и субективно

С този първи постинг бих искал да сложа началото на една нова рубрика, независима от периодичните (макар и не толкова строго периодични) издания на списанието. Рубриката се нарича „Субектив“. Откъде идва името?

Предполагам всеки знае що е то „обектив“. Това е онази част от оптичните уреди (например фотоапарат), която стои най-отпред и която събира част от светлината, разсеяна от обектите пред уреда за да я фокусира в техен оптичен образ вътре в уреда (например върху електронната светлочувствителна матрица на нашия цифров фотоапарат). Фотоапаратът, всъщност, може да послужи като прекрасна метафора за това как хората в края на 19 век — едно не много далечно време — са си представяли цялостния начин, по който получаваме познание за света около нас. Това е времето на разцвета на модерната мисъл — с нейното ударение върху факта, че живеем в една обективна реалност, която бива прожектирана върху нашите възприятия и че двама наблюдатели, гледащи света под един и същ ъгъл, са длъжни да получат една и съща картина за него. Това е така нареченото обективно познание. Когато нашите двама наблюдатели сравнят своите картини за света, те няма как да не постигнат съгласие.

Обектив-око

Днес тол­ко­ва сме свик­на­ли с фо­то­гра­фи­я­та, че ако се слу­чи да по­тър­сим в Уи­ки­пе­дия ин­фор­ма­ция за ня­коя зна­ме­ни­та лич­ност от 18 век или по-ра­но и на мяс­то­то на пор­т­ре­та от­кри­ем ри­сун­ка или още по-зле — скулп­ту­ра, вед­на­га ни об­хва­щат съм­не­ния: Да­ли то­зи чо­век на­ис­ти­на е из­глеж­дал та­ка? Има­ме от­но­во ня­ка­къв вид от­ра­же­ние на дей­ст­ви­тел­ност­та, но пре­чу­пе­но, под­чи­не­но на све­то­у­се­ща­не­то на ху­дож­ни­ка и ог­ра­ни­че­но от из­бо­ра му на из­раз­ни сред­ст­ва. Ето при­мер за су­бек­тив­но по­зна­ние — то­ва, ко­е­то е ви­дя­но и пре­жи­вя­но.

Има мно­го при­чи­ни за­що мо­дер­ни­те хо­ра (те­зи от края на 19 век и на­ча­ло­то на след­ва­щия) са пред­по­чи­та­ли пър­вия вид по­зна­ние и са не­до­люб­ва­ли вто­рия. (То­ва си е те­ма за ця­ла но­ва ста­тия.) Ед­на мно­го важ­на от тях е ле­ко­та­та, с ко­я­то се раз­ре­ша­ват кон­ф­лик­ти­те ко­га­то по­з­на­ни­е­то ни стъп­ва вър­ху обек­тив­ни дан­ни. Пръст в това има научният метод. Ако има спор, един подходящ експеримент ще го разреши. (Така работи научният метод.) Резултатите са гарантирани — резултати, с които модерната наука спечелва сърцата на модерните хора. Тя диктува въпросите, които си задават, оформя светогледа им и издига стена между обективното и субективното. Обективното познание завладява общественото пространство със своята безкомпромисност. Него не го е грижа какво мислиш, но със сигурност ще ти покаже как стоят нещата. Другото, субективното познание, може да има стойност единствено за теб самия и ако случайно бъде изнесено навън, трябва да му бъде окачена на врата табела, на която пише с червени букви: „Лично мнение. Не е задължително да му вярвате.“

Да поставим обаче тази невинна в своята откровеност наука в позицията на единствен съдник за валидните истини, които можем да знаем, си има своята цена. Цената е да гледаме на света по начин, който ще ни гарантира успеха на научния метод във всяка една област. Това означава да гледаме на света като на една сложна машина, за която е важно да знаем единствено как работи. Ако ти се прииска да попиташ „Защо?“, опитай пак с „Как?“. Не се казва: „Защо не ме обичаш вече?“, а: „Как стана така, че любовта ни изстина?“ Тогава може би науката ще ти отговори… Някой ден, когато се развие достатъчно…

Някои с готовност плащат тази цена заради модерната мечта за разрешаването на всички конфликти. За други това е един безсмислен интелектуален аскетизъм. Нашият 21 век вижда все по-малко смисъл в него, след като неговият предшественик, 20 век, не само остави конфликтите неразрешени, но реализира две световни войни, множество локални и тоталитарни режими, шокиращи със своята безчовечност.

Но вместо да отиваме в другата крайност и да възлагаме непосилна тежест на субективните си опитности, защо по-добре не се запитаме нужна ли ни е въобще тази граница между обективно и субективно познание? Защо да не си позволим да оцветим обективните си наблюдения със своите субективни възприятия без да се страхуваме, че ще останем неразбрани от другите? Защо пък от друга страна да не позволим на обективните истини, които научаваме, да събарят вътрешните ни пясъчни кули, за да бъдем свободни да живеем в един и същ свят отвътре и отвън? Защо познанието, което имам, пречупено през моя поглед и през моята личност, да губи обществената си валидност ако го изрека? Ако не си съгласен с мен, не ходи при специалистите, които ще ти обяснят какво всъщност се случва и не бързай със заключението, че аз си имам своята истина и ти си имаш своята, а ела и говори с мен. Може и да не постигнем съгласие, но ще се опознаем, а това е важна част от познанието, което търсим. Това увеличава и неговата обществена валидност, защото следващият път ще бъда по-добре разбран.

Рубриката „Субектив“ ще събира нерафинирани образи на света около нас — пълноцветни, пълномаслени, пълнозърнести, пълнокръвни. Те, разбира се, ще отразяват светогледа и светоусещането на авторите. Може би има неща, които могат да бъдат изказани и разбрани единствено по този начин? Може би за да облечем в смисъл наблюденията си за света около нас е необходимо те да бъдат пречупени през нечие възприятие? Какво от това, че всеки съди за света по свой си начин? Все пак, не общуваме с извънземни, а с хора. Не е ли това достатъчно като изходна позиция? Има ли нужда от по-големи ограничения?

То е като да се учиш да познаваш доброто вино. Имаш нужда от компания и имаш нужда да чуеш различни мнения. Малко е рисковано, защото няма начин да усетиш това, което другите усещат. Това си остава субективна опитност. А и мненията може да не съвпаднат напълно. Но виното е същото и доброто вино със сигурност ще събере обществен консенсус. Така може да потърсиш и да откриеш нови качества в него — същите, които и някой друг е открил.

Нов коментар