В Божественото откровение откриваме два основни антропологически образеца на съвършеното човешко състояние. Първият е животът на първосъздадените Адам и Ева преди грехопадението – действителен, но труден за осмисляне и почти недостъпен за сравнение. Вторият и несравнимо по-близък до нас пример е самият Господ Иисус Христос. За нас, хората след грехопадението, Неговият живот има решаващо значение, защото Христос показва пълнотата на човешкото битие в условията на един свят, наранен от греха.
Поради това тези два образеца не са тъждествени. Христос не само ни разкрива съвършения образ на човека, но и открива пътя към него, като Сам става Наставник в този път. Макар този идеал да е възвишен, той остава реално достижим – и затова, ако искаме истински да разберем какво означава да бъдеш човек, трябва най-напред да насочим погледа си към нашия Спасител. Единствено в Христос се разкрива тайната на човека. Само чрез Него човек може да познае себе си без самоизмама, да се освободи от илюзиите и да достигне до истината.
Николай Велимирович1, известният сръбски подвижник и изповедник от XX век, е изразил тази мисъл с удивителна яснота:
Христос се явява това огледало, в което всеки се вижда такъв, какъвто е. Това единствено огледало е дадено на човечеството, за да гледат всички в него и да виждат, какви са. Тъй като в Христос, като в най-чисто огледало всеки вижда себе си болен и уродлив и още вижда своя прекрасен първоначален образ, какъвто е бил и какъвто е длъжен отново да стане.2