Чудо за един месец

Според древногръцкия философ Сократ, удивлението е началото и двигателят на всяко човешко познание. Авторите на Библията пък настояват, че същинските промени в този свят са се случили в резултат на Божиите действия, на Божии чудеса. А мъдрият българин нито е настроен философски, нито хваща вяра на Библията. Той си има една любима поговорка, която въплъщава отношението му към историята: „Всяко чудо за три дни!“ Затова в нашата страна чудеса не стават. Или ако все пак стават, не удивляват никого. Или ако удивляват, то е точно за три дни – не повече. След това мъдрият българин забравя за случилото се и се връща към „реалния живот“. Към телевизора или градинката си, към безкрайните разговори за работата или отпуската си, към ракийката или биричката си, към оплакването на съдбата си или проклинането на злокобните външни сили, които са му я отредили. И светът сякаш му помага в това, като не го тормози с нови чудеса за известно време.

Но ето че тази година е по-особена. Не за ден, не за два, не за три, а в продължение на цял месец се случва едно голямо чудо. В столицата на България, пред очите на всички българи. Всеки ден след работа, вместо да си почиват или да стоят пред телевизорите или в заведенията, десетки хиляди хора от всякаква възраст протестират по улиците и настояват за оставката на правителството. И не защото правителството им е отнело хляба или им е бръкнало в джоба. Нито пък защото някой им е платил или им е обещал благоденствие, ако „свалят тези, та да дойдат онези“. Нито защото имат корпоративни интереси. Нито защото им е забавно да протестират. Хората протестират, понеже не могат да се примирят с лъжата и лицемерието на правителството на Орешарски. Като човеци с достойнство, те не могат да търпят да ги мамят нагло, в името на националната сигурност или на социални придобивки. И да ги правят на глупаци, които не разбират какво се случва в държавата. Тези хора протестират, водени от прости, мощни морални подбуди: не можеш да имаш доверие на някого (камо ли да му „дадеш шанс да управлява“!), който от самото начало е извършил огромна подлост – предрешен като „експерт“, овластява олигархията да се бори… с олигархията. И после, озовал се всред буря от недоволство, се опитва да се измъкне с обяснение от рода на: „Опс, грешка. Номерът ни явно не мина – подценихме ви, но вие внимавахте, та… извинявайте, пък то вече няма да се повтаря“.

Така се случи чудото. Десетки хиляди българи – спонтанно, но солидарно – се вдигнаха на решителен морален протест. Точно когато посткомунистическата олигархия вече бе решила, че общественият живот е напълно под неин контрол; че народът е напълно приспан, обезверен, с промит мозък, и следователно тя може да прави каквото си поиска. Десетки хиляди българи оставиха настрана „реалния живот“, за да се борят за истинския живот, в който царува истината и в който се тачи свободата. В истинския живот, в който се влиза – по думите на Христос – с покаяние на дело, а не чрез измислен и от никого невидян „катарзис“. Десетки хиляди българи поведоха борба за каузата на истината и свободата – кауза, която така и не можа да бъде подменена с различни политически проекти през целия мъчителен преход от явната власт на комунистическата партия към отначало скритата, а напоследък все по-открита власт на посткомунистическата олигархия. Десетки хиляди българи заявяват на висок глас всеки ден, че не им е безразлично бъдещето на страната – бъдеще, за което политиците отдавна са престанали да мислят. Да, случва се голямо, неподправено чудо. Чудо, за което мнозина от нас, жадувалите за реална демокрация през далечната 1989 година, вече не вярвахме, че може да се случи…

В едно отношение обаче българската поговорка е права – всяко чудо може да си остане за три дни, та дори и за цял месец, ако не бъде разчетено като знамение. Сиреч, като божествен знак, зовящ към същинска промяна, към скъсване с греховете и инерцията на миналото. Чудото на последния месец е призив към целия български народ: „Не се мамете, че хора без морал могат да ви решат проблемите или да оправят държавата. Нито се заблуждавайте, че вашата съпротива срещу лъжата няма да промени нищо. Изберете истинския, а не „реалния“ живот! Имате историческия шанс да покажете, че сте граждани, които контролират властта, а не население, което зависи от подаянията ѝ“. Това знамение на времената трябва да задвижи всички българи. Ако не излезе извън пределите на София и не се разпространи по цялата страна, то ще бъде забравено не след дълго. И ще влезе в българската история като поредният неуспех на истината срещу лъжата. Въпреки, че е чудо. Както казва друга българска поговорка: „Бог помага, но в кошара не вкарва“.

Кошарата, в която трябва да влезем като нация, се нарича Европа. Европа е по-скоро духовна и нравствена категория, а не политическа структура. Както категорично се убедихме през последните години, членството в ЕС не ни гарантира победа над олигархията и свободен живот. Трябва да се приобщим духовно към Европа. Духовната Европа означава справедливост, толериране на предприемчивостта, прозрачност, свободни медии, нетърпимост към фалша, разобличаване на лъжата, понасяне на реална отговорност за престъпления или политически провали. Нейната тъкан и кръв е будното гражданско общество, в което участват всички слоеве и всички области в страната. В духовната Европа благата и благоденствието не идват наготово. В нея е немислимо само столицата да изнася на плещите си борбата за истината, а останалите глухо да мълчат. Там историята е съвместно дело, а не лична история или лутане без посока.

Да пропуснем шанса да променим – и то съвместно – към добро историята би било не само жалко. В дългосрочен план това може да се окаже фатално за съществуването на България. Иска ми се да започнем с тази мисъл втория месец на Протеста. И тя да породи второ невиждано в нашата страна чудо: единението на нацията около една морална кауза.