„… [има] опасност религията и вярата да бъдат сведени до нивото на „спомагателна“ сила. Дори да е възможно – с уговорки – нацията да бъде уподобена (тъкмо уподобена) на личност, нравствената уговорка се състои в това, че гледано онтологично, личността стои по-високо от нацията. Личността е и може да се изрази, да въплъти себе си и вън от нацията, и без да бъде в отношение с нея. Пък и нали в известен смисъл тя именно се противопоставя на всеки „безличен“ колектив. При Данте например не е имало никакво чувство за „италианска нация“. Имало е обаче „чувство“ за Флоренция – тоест чувство за родина. А родина и нация съвсем не са едно и също. … „Родината“ е почти физическа връзка с мястото, с детството, с всичко онова, което ни е дало за първи път възможността „да вкусим цялата радост от битието“. Например моята родина – в този непосредствен смисъл – е Франция и още по-точно Париж, където мен винаги ме тегли именно като в „родина“. За мен обаче е толкова очевидно, че аз никога не съм принадлежал към френския „народ“ и никога не съм чувствал Франция като моя „държава“. Принадлежността към народа – това е вече плод от възприятието, от изначално зададената „насока“. Евреинът Манделщам е неразделна част от руския „народ“. Аз обаче, имайки „родината“ си във Франция и бидейки част от руския „народ“, в крайна сметка почувствах като моя държава САЩ. И какво следва от всичко това – „съборна личност“? Освен родината (връзката с която не аз съм избирал и която поради това ми е „дадена“, която представлява факт) може би всичко останало. В този смисъл (най-важния) – това е Църквата, а в останалите (вторични и неизключващи се един друг) смисли – това е руският народ, Америка, емиграцията и по-малките „единици“ (семейството, разбира се…). В богословски план това може да бъде изразено като възможността всяка личност (ипостас) да ипостазира различни природи (усии). Тоест личността сама по себе си е „съборна“ – тя може и е длъжна да събира в себе си и да съединява разделеното по „природа“ и теоретично не познава предел на това „събиране“, или по-точно, на неговата пълнота в Христос, в Богочовека, Който съединява в Себе Си всичко. По този начин личността е също така и преодоляване на ограничеността на всяка „природа“ и следователно представлява съд над нея. Всеки „национализъм“ е отказ от този съд, подчиняване на личността спрямо природата, докато смисълът и силата на личността е в това, щото да победи, да очисти и да преобрази природата.“

Цитатът е от: Александър Шмеман, „Дневници“, изд. Фондация „Комунитас“, 2011