Така първото условие за това, което наричаме себична любов между хората, липсва у Бога. Той няма никакви естествени нужди, нито страсти, които да удовлетворява с желанието Си за благоденствие на възлюбения, или ако у Него има нещо, което по аналогия можем да оприличим на страст или нужда, то е там по Негова воля и то заради нас. Липсва и второто условие. Реалните интереси на едно дете може да се различават от тези, които бащината привър­заност инстинктивно изисква, защото детето е различно същество от бащата, с природа, която има свои собствени нужди и не съществува единствено заради бащата, нито открива своя идеал в това, да бъде обичана от него, природа, която бащата не разбира изцяло. Но създанията не са отделени по този начин от своя Създател, нито пък Той би ги разбрал погрешно. Мястото, за което Той ги оформя в своята схема на нещата, е мястото, за което са пред­назначени. Когато го достигнат, тяхната същност е изпъл­нена и тяхното щастие – постигнато; една счупена кост във вселената бива наместена и страданието се прекратява. Когато искаме да бъдем различни от това, което Бог иска да сме, ние се стремим към нещо, което всъщност не би ни направило щастливи. Онези Божествени изисквания, които в естествените ни уши звучат най-много като тези на някой деспот, и най-малко като тези на някой любящ, фактически ни отправят натам, накъдето щяхме да тръгнем, ако наистина знаехме какво искаме. Той изисква нашето поклонение, нашето покорство, нашето смирение. Наистина ли предполагаме, че те могат да са Му от полза или се боим, че човешката непочтителност може да доведе до „намаляване на славата Му“? Човек може да намали Божията слава, отказвайки поклонение пред Него, точно толкова, колкото един луд би успял да угаси слънцето, надрасквайки думата „мрак“ по стените на килията си. Обаче Бог ни желае доброто, а нашето добро е да Го обичаме (с ответната любов, подобаваща на създания). Но за да Го обичаме, трябва да Го познаваме, а ако Го опознаем, просто ще паднем по очи. Ако не стане така, това показва само, че онова, което се опитваме да обичаме все още не е Бог, макар да става дума за най-близкото до Него, което могат да достигнат мисълта и въображението ни.

Цитираният текст е откъс от К. С. Луис, „Проблемът болка“, стр. 51-52, изд. НОВ ЧОВЕК, 1995, превод: Светла Биюкова, Цветан Биюков. 

„Проблемът болка“ (The Problem of Pain, 1940) е първата философско-религиозна творба на К. С. Луис. Според автора предназначението й е да „разреши интелектуалния проблем, породен от страданието“. Отговорите, които той предлага на въпроси като „Има ли Бог?“ и „Ако Той наистина е добър, тогава защо допуска болката?“, не са никак леки и повърхностни. Задълбочено са разгледани проблема за Аз-а в светлината на отношението Създател – създание, злото като резултат от свободната воля, както и стъпките, необходими за прехода от широко разпространената вяра, че „има нещо над нас“, към християнството, като вяра за откровението на Бога в човешката история.

Цялата глава за „Божествената доброта и злото“, от която е част публикуваният откъс, може да бъде прочетена тук.