Четирима капелани задават висок образец за героизъм

В началото на 1943 г. Втората световна война навлиза в решителния си стадий. На Източния фронт армията на Хитлер губи решаващата битка при Сталинград. А в Западното полукълбо войната се води преди всичко по море. Многобройните и добре оборудвани немски подводници кръстосват северния Атлантик и атакуват – често успешно – корабите на съюзниците.

Капитан Ханс Даниелсън от кораба Дорчестър е сериозно обезпокоен. Бреговата охрана го е предупредила, че една подводница дебне покрай морския маршрут до бреговете на Нюфаундленд1. Спуска се ледена нощ и той се разпорежда всички войници от частите, които превозва, да си сложат спасителни жилетки – в случай, че корабът бъде торпилиран.

На борда се намират 902 души. Мнозина от тях пренебрегват заповедта. В трюма е горещо, а поясите са твърде обемисти и с тях не може да се спи. Това неподчинение ще струва живота на доста хора. А сред подчинилите се на капитанската заповед са капеланите на кораба. Лейтенант Джордж Фокс (методист), лейтенант Александър Гуд (юдеин), лейтенант Джон Уошингтън (римокатолик) и лейтенант Кларк Полинг (Холандска реформирана църква) са послужили много пъти на воините на борда, които са били обзети от носталгия или покосени от морска болест. Но сега са подложени на много по-сериозно изпитание.

В 0 часа и 55 минути на 3 февруари 1943 г. германската подводница изстрелва торпедо по Дорчестър. Плаващата бомба поразява кораба със смъртоносна точност, достатъчно под ватерлинията. Мнозина загиват още при самата експлозия. Други са изхвърлени от местата си, ранени са сериозно и стенат ранени по пода. Трети се задушават в трюма от стелещите се амонячни пари. В мразовития мрак объркани мъже се опитват да си пробият път навън. Но всред врявата все пак се чуват гласовете на капеланите, които се опитват да успокоят войниците, да ги утешат с призив да бъдат смели и да им дадат указания накъде да се насочат.

Става очевидно, че Дорчестър няма да успее да се задържи над водата. Капитанът издава заповед всички да напуснат кораба. Мъжете се блъскат да влязат в спасителните лодки и ги претоварват. На палубата капеланите проповядват хората да имат кураж в този тежък миг. Отварят шкаф със спасителни жилетки и ги раздават на всички нуждаещи се. Запасите бързо се изчерпват. Тогава всеки от четиримата капелани сваля собствената си жилетка, за да я даде на друг човек. „Това беше най-възхитителното нещо, което съм виждал или се надявам да видя на отсамната страна на Небето“, спомня си Джон Лад, един от 230-те оцелели след атаката.

Двадесет и седем минути след поразяването на Дорчестър, корабът потъва. Оцелелите разказват, че последното нещо, което са видели, са били четиримата капелани, хванати ръка за ръка и молещи се на Бога. Трогнати от техния героизъм, членовете на Конгреса на САЩ определят 3 февруари за „Ден на четиримата капелани“ и решават четиримата да бъдат посмъртно наградени със Специален орден за храброст. Такъв е връчен на членове на техните семейства от президента Дуайт Айзенхауер на 18 януари 1961 г.

Христос ни учи, че „никой няма по-голяма любов от тази, да даде живота си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Вярваме, че четиримата капелани, отдали живота си, са получили по-големи почести от Христа, отколкото тези, с които може да ги удостои който и да е парламент.

• 1. Най-източната провинция на Канада, обхващаща част от атлантическия бряг на страната. Б.пр.