Откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“. Това, всъщност, е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е друг начин, струва ми се най-дълбокият, да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пълното и пределно щедро себеотдаване на Онзи, Който винаги е съществувал, пределно щедрото и себеотдаващо се Божие Слово. И тъй като да гледаме на света едновременно в тези три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез кръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов, можем с пълно право да говорим за херменевтика на любовта, за любовта като начин на познаване; всъщност, истинския начин на познаване, най-добрия начин за достигане до истината.

„Благодатта и истината“, казва Йоан, „дойдоха чрез Исус, Месията.“ И както всичко останало от пролога на неговото Евангелие, тези думи отекват по-нататък в разгръщащото се повествование и се превръщат в главна тема, особено щом Йоан представя историята на Исус като съдебен процес. Може да не доловите това ако просто четете Евангелието на малки части, но книгата като цяло всъщност ни кара да се питаме: „Исус ли е подложен на съд или истината е подложена на съд?“ Исус провокира Своите съвременници чрез дела и думи, с явната или неявна заявка, че въплъщава и говори истината. Но що е истина? Това е въпросът, зададен в продължителната кулминация на книгата от циничния, но разтревожен римски губернатор Пилат Понтийски. А какво бихме отговорили ние? Що е истина?

Смятам, че живеем във времена на големи възможности, а твърде често възможностите се явяват пред нас като предизвикателства, като заплахи за удобния свят, в който живеем; като неща, които намираме най-малкото за тревожни и обезпокоителни. Трябва ли да се противопоставим на всякакви подобни новаторски търсения или бихме могли да ги приемем, дори в това ново време на релативизъм, като предизвикателство към самите нас да разбираме Библията по един нов и по-добър начин? Възможно ли е трусовете в собствената ни култура да извадят наяве определени теми в библейската мисъл, които дълго време са оставали покрити от слоя на нашите собствени теории? Според мен, отговорът е „да“.