Божият дом е дом за човеци, а не за свръхчовеци 

Християните не са свръхчовеци. Още по-малко такива са светците, които са най-човечни от човешките същества. Светостта не е възвишена. Светците не се нуждаят от възвишеност, по-скоро възвишеното има потребност от тях. Един герой създава илюзията, че надмогва човешкото, но светецът не го надмогва, а го приема и държи да го осъществи възможно най-добре, разбирате ли разликата? Той максимално се напряга да се приближи до своя модел Исус Христос, към Този, който е бил съвършен човек, но със съвършена простота, до степен да смути героя и да успокои останалите, защото Христос умира не само за героите, но и заради страхливците. Когато Неговите приятели Го забравят, Неговите неприятели не Го забравят. Христос е искал да открие за своите мъченици славния път на кончината без страх, но също така предхожда всеки от нас в сенките на смъртната боязън. Твърдата и безстрашна ръка може при последната си стъпка да потърси опора на рамото Му, но и треперещата ръка със сигурност ще намери Неговата длан...

Бих искал да завършим с една мисъл, която снове в мен, както нишката на тъкача преминава през основата на тъканта. Тези, които трудно разбират нашата вяра, всъщност имат доста несъвършена идея за достойнството на човека в творението, поради което не го и поставят на отреденото му място, на мястото, където Бог го е въздигнал, за да може да снизходи към него. Създадени сме по образ и подобие Божие, защото сме способни да обичаме. Светците притежават гения на любовта. Би било по-точно да се каже, че светецът е човек, който знае да открие този гений в себе си, да накара да бликне от дълбините на неговото същество водата, за която Христос казваше на самарянката: „който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее“ (Йоан 4:14). Същата вода е във всеки от нас като огромен открит водоем под небето. Несъмнено повърхността е позатрупана, засипана с паднали клони и мъртви листа, от които понякога се носи тлетворен мирис. Но под този наносен пласт водата е тъй сияйна и чиста, както е била по времето на Спасителя! А малко по-надълбоко душата се озовава в родна среда, безкрайно по-чиста и от най-чистата вода. Нетварна светлина къпе цялото творение – в него бе Животът, и животът бе светлина за хората (Йоан 1:4).

Източникът на вярата, която някои от вас се оплакват, че не познават, е в тях. Тя изпълва техния вътрешен живот, тя е самият вътрешен живот, чрез който всеки човек, богат или беден, невежа или учен, може да влезе в контакт с божественото, сиреч с всеобхватната Любов, неизчерпаемо бликаща из цялото творение. Срещу този вътрешен живот заговорничи нашата безчовечна цивилизация със своята безумна активност, с налудната си потребност от развлечения и отвратителното си пилеене на деградирали духовни енергии, в които изтича самата субстанция на човечеството.

Ако думите бяха съхранили своя смисъл, щях да кажа, че Творението е драма на Любовта. Моралистите разглеждат светостта като лукс. Но тя е необходимост. Докато милосърдието в света не охладнее, докато светът разполага със светци, някои истини не биха могли да бъдат забравени. Те изникват днес като скала при отлив. Това е светостта – светците са тези, които удържат вътрешния живот, без който човечеството би деградирало до погибел. В този вътрешен живот човек открива необходимите ресурси, за да се изплъзне от варварството или от опасност, по-лоша и от варварството – дивото робство в тоталитарния мравуняк. Без съмнение може да се допусне, че сега не е часът на светците, че той е отминал. Но, както писах някога, часът на светците винаги настъпва.