Физиката като призвание – в миналото и сега

1. Понятието „професия“: етимология и смисъл

В съвременния свят науката е една обикновена професия. Понятието „професия“ обаче има древен корен и той е тясно свързан с религиозната дейност. Ако се ограничим само в рамките на юдео-християнската традиция, ще открием четири водещи идеи, допринесли за оформянето на неговия цялостен смисъл:

• Пророкуване (προφητεια), вникване в Божията воля и нейното проповядване (пре-подаване, вж. напр. I Кор. 14:3). За сравнение, днешната популярна употреба на думата е с доста по-ограничен смисъл: най-често, способност да се предсказва бъдещето. За библейските автори пророкът е нещо много повече от прорицател или ясновидец. Например, дори бегъл преглед на пророческите книги в Стария Завет ще ни покаже, че голяма част от тяхното съдържание изобщо не се отнася до предсказване на бъдещи събития. Пророкът е особена фигура: той е човек, призван от Бога да изяви на човеците Божията воля, да им я предаде. Това пре-даване на свой ред изисква от-даване от страна на пророка на Божията воля; без отдаване, пророкът не може да изпълни своята мисия. Той трябва буквално да се слее с посланието си, да го носи като неотменен товар, дори това да означава отказ от личен живот и от лични нужди (пр. Езекиил). Разбира се, отдаването не става лесно, нито автоматично – това е борба със себе си, често продължаваща с години (пр. Йона, пр. Еремия). Главен двигател в нея е осъзнаването на пророческата дейност като Божий избор и призвание.

• Призвание и избор (κλησις, vocation; вж. Амос 7:14, Рим. 11:29, Фил. 3:14, II Сол. 1:11) Това превръща професията в нравствен дълг пред Бога, а също придава една вътрешна увереност, че вървиш по предначертан път. Този път няма да е лесен, но е вълнуващ и славен. („Пътят е страшен, но славен“, Хр. Ботев).

• Поприще (αγων, вж. II Тим. 4:7, Евр. 12:1). В преносен смисъл, попрището (място за състезания, при които наградата се спечелва със сериозни усилия) започва да означава продължително, честно доживотно посвещение на определена кауза. Тя изисква големи усилия и жертви.

• Дарба (χαρισμα, I Кор. 12:28, 14:1): Бог не очаква призвания за пророк да осъществи мисията си със собствени усилия, но Той му дава и нужните за това дарби. Лишеният от божествена дарба може да тича на попрището, но само за своя прослава, т.е. той е самозван пророк. Истинската дарба се удостоверява чрез верността към истината, устояване в призванието, свидетелството на общността (църквата). Подчертавам това разбиране, защото то влиза в ярък контраст със съвременното понятие за дарба (или талант) като индивидуално богатство със самостойна ценност, което трябва да се развива само за собствено удовлетворение и изява, без да има отношение към другите хора и въобще към изграждането на общност.

2. Родилната среда на модерната наука

а) Науката като уникална културна институция

„Както Античността не е имала понятие за Църква, така не е имала понятие за университет. Днешните ни университети, подобно на Църквата, са наследство от Средновековието – малко модерни институции имат толкова ясен произход.“1

„Науката не е естествено явление в живота на човечеството… Тя си има правила, които трябва да бъдат усвоени; подходи и методи, които чрез формалния процес на образованието се предават от поколение на поколение. Науката е една създадена културна институция, каквато няма във всички общества и за която не можем да разчитаме, че ще се зароди спонтанно от човешкия инстинкт… За да процъфти, тя се нуждае от особена, неповторима почва… Християнският свят най-сетне вдъхва живот на експерименталния подход в науката. И го прави по неповторим и недвусмислен начин.“2

б) Ролята на християнската (средновековна) култура

Противно на все още влиятелния мит за войната между наука и религия, датиращ от времето на Просвещението, християнската култура в Европа всъщност е била средата, която прави възможна появата на модерната наука и я стимулира – вж. например доводите на L. Eiseley3, C. Russel4 и A. Whitehead5. Особено важно е значението на следните нейни елементи:

• Образователни институции: манастири (специализирани ордени), катедрални училища, университети. Техните дейци първоначално са монаси, а впоследствие свещеници.

• Universitas societas magistrorum discipulorumque: гилдия на преподаватели и студенти. Постепенно научната институция добива самостоятелност и се позиционира между кръста (Църквата) и кълбото (краля, властта). Някои крале още от края на XII век започват да раздават специални привилегии на университетите.

• Динамична и дискусионна среда: Лекциите (от лат. legere, чета) често били последвани от дискусии. Нарастващата важност на дискусиите и диспутите станала отличителна за средновековните университети и спомогнала много за оформянето на схоластичната мисъл. Например, епохалното произведение на Тома Аквински Summa theologiae представлява образец за умел диспут с повдигане на възражения и отговори на тези възражения, а не набор от догматични твърдения.

• Връзките между средновековните университети: първообраз на научна мрежа, улеснена от свободните условия за пътуване и практическата липса на администрация. Странстващи учени (goliardi) и дори подвижни университети

в) Ролята на християнския светоглед

Разработването на цялостен християнския светоглед по отношение на природата (натурфилософия) е дълъг и сложен процес. Той продължава през цялото Средновековие и в зората на Модерната епоха. Библейското Откровение се фокусира върху личността на Твореца и отношението Му към творението; съответно библейските автори не проявяват систематичен интерес към устройството на природата. Така научните познания в християнска Европа били наследство предимно от гръцката мисъл, т.е. в друга светогледна рамка. Пречупването им през християнското учение е било трудна и творческа задача – което обяснява защо са минали векове, докато се осмислят основните принципи на една християнска натурфилософия. Когато това започнало да се случва, то дало мощен тласък на зараждащата се природна наука и, в частност, на физиката.

Ето как някои християнски учения са заложили принципите на модерната наука (това е обобщение на пространното изследване на Ч. Такстън и Н. Пиърси6):

• Като творение на всемогъщ и премъдър Бог, природата е подчинена на универсални и рационални закони. От това християнско разбиране следва универсална приложимост на природните закони и възможността те да бъдат формулирани на математически език, най-изтънченото творение на човешката логика.

• Като творение на трансцендентен Бог, природата не е божествена и е напълно отделена от Бога. От това християнско разбиране следва приложимостта на експерименталния подход, в който няма нищо богохулно. На човека е дадена известна свобода да се намесва в природата и да я „обладава“ (Бит. 1:28).

• Като Божий образ и Божий наместник в света, човекът е способен и призван да анализира и познава физическата реалност. От това християнско разбиране следва принципната познаваемост на света и възможността за научен прогрес.

3. Науката като „професия“: бащите на модерната наука

И така, християнската култура и светоглед са подготвили плодородна почва за развитието на науката. Нашата теза е, че те правят това и по отношение на разбирането, че заниманието с наука е „професия“ (призвание, поприще) от Бога, достойна за доживотно посвещение. Става дума за пряко следствие от християнското богословско разбиране за ролята на човека в Божието творение.

„Още в книгата Битие намираме божествено оправдание на изучаването и анализа на природата. Постепенно на науката започва да се гледа като на една от страните на „културния мандат“ на християнина, т.е. на неговия дълг да проучва и развива силите на творението посредством човешката култура.“7

Допълнителна роля за това, в контекста на Първата научна революция (XVI–XVII в.) играе протестантската Реформация. Реформаторите разширяват идеята за „призванието от Бога“ към светското професионално поприще.

„Ранните протестанти смятали, че човек трябва да служи на Бога не като се оттегли в манастир, а като върши почтено и усърдно всяка честна и полезна работа… Така общото въздигане на достойнството на труда променило отношението и към научната дейност.“8

Прегледът на произведенията и на изказванията на учени от времето на Първата научна революция дава убедителни примери за разбирането им за техните научни занимания:

4. Науката: призвание, занаят или бизнес? Предизвикателствата на XXI век

Постмодерната епоха донесе огромни промени в начина на мислене и това се отрази и на разбирането за науката. Още към края на Модерната епоха усещането за „пророческа роля“ (откриване на тайните на природата) и за особено призвание на учения избледняват. Все още е силно обаче убеждението, че научното поприще не е за всекиго, а само за хора със съответния талант в дадената област. Обобщено можем да наречем това положение „поизбледнелият образ на науката“.

Как се развиват нещата в постмодерното време? Моето лично впечатление – и от положението в България, и в чужбина – е, че избледняването продължава с ускорени темпове. Ще откроя две силно изразени тенденции, които са взаимосвързани и допринасят за това развитие: а) повсеместният спад на популярността на природните науки като професия, и б) един прагматичен подход към тях като временно занимание, нямащо отношение към разбирането за поприще и дори за специален талант и задълбочени знания. На практика днес става много по-важно да се пишат, да се печелят и – разбира се – успешно да се отчитат съответните проекти. Това се възприема бързо от младите хора и поставя в техния ум заниманието с наука като нещо, което принципно не е много различно от бизнеса или високите технологии. И тъй като финансовият стимул в бизнеса е далеч по-голям, естествено мнозина от тях в крайна сметка предпочитат бизнеса пред научната кариера. В един институт в Германия, където имам сътрудничество, пред очите ми няколко многообещаващи млади учени напуснаха научното поприще след защита на дисертацията си и отидоха в реалния сектор. Защото бизнесът, освен по-високи заплати, им предлага и постоянни трудови договори. Докато принципът на проектното финансиране скъсява хоризонта на осигуреното работно място до 2–3 години. В най-добрия случай, след изтичането им младият човек трябва да се надява на подновяването им, а в общия – да търси друго място, нерядко в друга държава, а като правило и по различна научна тематика.

Не по-оптимистично стоят нещата при научните ръководители. Съществена част от техните усилия се пренасочва в посока на администриране на проекти и „бързо публикуване“ на резултати, които да носят добри наукометрични показатели. Над качеството и задълбочеността на едно изследване започват да надделяват чисто прагматични съображения като например: кой да бъде включен като съавтор, къде статията ще се приеме по-лесно и публикува по-бързо, по кой проект трябва да се отчете, с цел успешното му завършване.

„Прагматичен подход“ е станало сакрално словосъчетание в съвременната култура. Безкритичното му прилагане в сферата на науката обаче я обрича на все по-голяма повърхностност. Вкарването на научните занимания в непрекъснат цикъл на писане, подаване, отчитане и ново подаване на проекти отнема от съсредоточеността и необходимото спокойствие на духа за вникване в получените резултати в по-голяма дълбочина. Все по-разпространеният научен „ювенализъм“ (отделяне на много средства за докторанти и млади учени) има същия сумарен ефект. Все повече липсва средното звено между опитните, утвърдени учени и младите учени – по причините, посочени по-горе. Така научната среда, която е изиграла такова решаващо значение в миналото (в средновековните университети), става все по-неустойчива, флуидна, забързана.

Естествено, при така очертаното положение, в съвременната наука остава все по-малко място за осмисляне на възникващите светогледни въпроси, камо ли за дискусия върху тях. Аз съм убеден, че учените продължават да се вълнуват от тях, но до обсъждането им не се стига – още повече, че то се възприема като политически некоректно.

Вместо заключение: възможна ли е една „вокационална“ перспектива към науката днес?

Реалистично погледнато, обръщането на тревожните тенденции в правенето на наука е много трудно. Ако все пак се осъществи, то ще бъде бавен процес.

• Да не бягаме от светогледните въпроси. Отделянето на природните науки от богословието и от философията, станало още преди векове, не означава, че са изгубени „точките на контакт“. А намирането на тези точки е ключ към запазването на човека като цялостно същество. Противоестествено е за човека да разделя научните от екзистенциалните въпроси, въпросите за устройството на природата от светогледните проблеми. Бащите на модерната наука не се познавали такова разграничение, не защото са живели в една все още религиозна епоха, а защото за тях стремежът към опознаването на света и Вселената е бил неотделим от копнежа по опознаването на Създателя или поне от търсенето на отговор дали Той съществува. Изкуственото отграничаване на природната наука като област без отношение към светогледните проблеми може да превърне заниманието с нея в самоцел.

• Лично решение и избор: Докосването до науката като част от призванието да станем пълноценни личности. Природната наука като „уникална създадена институция“ трябва да продължи да играе важна роля в изграждането на личности, както го е правила в миналото. Тя има потенциала за това, дори когато посвещението на нея за цял живот – по финансови или житейски причини – е невъзможно за конкретния човек.

• В търсене на политическо решение: Чисто проектната и прагматично организирана наука в перспектива ще намали нейната стойност в очите на младите поколения. Това неминуемо снижава нейното качество и задълбоченост. Стимулиране на науката като занимание, достойно за доживотно посвещение.

• 1. Daniel Boorstin, The Seekers. The Story of Man's Continuing Quest to Understand the World. Vintage Books, New York 1999
• 2. Loren Eiseley, Francis Bacon – In: The Horizon Book of Makers of Modern Thought, New York 1972
• 3. L. Eiseley, Darwin's century?, Garden City, 1958; Doubleday Author Books, 1961, p. 62
• 4. C. Russell, Cross-currents: Interactions between Science and Faith, Grand Rapids, Eerdmans, 1985, p. 190
• 5. A. N. Whitehead, Science and the Modern World, New York, Macmillan, Free Press, 1925, p. 12–13
• 6. Ч. Такстън, Н. Пиърси, Душата на науката. Християнската вяра и натуралната философия, изд. „Нов човек“, София 2001
• 7. Пак там.
• 8. I. Barbour, Issues in Science and Religion, Harper and Harper Torchbooks, New York 1966
• 9. Н. Коперник, цитиран от: Merlin Neff, The Glory of the Stars, California, Pacific Press Publishing Association, 1952, 191–192
• 10. Й. Кеплер, цитиран от: Morris, H., Men of Science. Men of God, 1982. Green Forest, Arkansas: Master Books, Inc.
• 11. Й. Кеплер, цитиран от: Max Caspar, Kepler, 1993, New York, Dover Publications, 62–63
• 12. Robert Boyle, A Free Enquiry into the Vulgarly Received Notion of Nature, Cambridge University Press, 1996, 63
• 13. Carl Friedrich Gauss, цитиран от: G. W. Dunnington, Carl Friedrich Gauss: Titan of Science, 2004, The Mathematical Association of America, 298