За разума, човека и християнството

„Има достатъчно светлина за тези, които копнеят да видят; и достатъчно мрак за тези, склонни да отричат.“, Блез Паскал

• За разума
• За човека
• За християнството
• За Исус Христос
• Към скептиците и атеистите
• Облогът на Паскал
• Разни

За разума

Две крайности: да изключим ума, да се уповаваме само на него. (253)

Последната стъпка на разума е да признае, че безкрайно много неща надхвърлят възможностите му. Не стигне ли до този извод, той доказва слабостта си. Ако естествените явления надхвърлят възможностите му, какво да кажем за свръхестествените? (267)

Не само чрез ума, но и чрез сърцето достигаме до истината; чрез него именно стигаме до първоначалата. Разсъждението, което няма никаква заслуга за това, напразно се опитва да ги обори. Това е единствената цел на пиронистите1, но усилията им са напразни. Знаем, че не бленуваме; колкото и безпомощни да сме да го докажем чрез разума, нашето безсилие свидетелства само за слабостта на ума ни, а не за несигурността на всичките ни познания, както те твърдят. Познанието на първоначалата – като например съществуването на пространство, време, движение, число – е не по-малко сигурно от познанията, придобити чрез разсъждение. Умът трябва да се опира на познанията на сърцето и инстинкта и да ги използва като изходна точка на доводите си… И еднакво излишно и смешно е умът да иска от сърцето да докаже тия първоначала, за да ги приеме, както би било смешно сърцето да иска от ума интуиция за доказателствата, до които е стигнал, за да може то да ги приеме. Тази безпомощност трябва само да внуши смирение на ума, който би желал да съди за всичко, а не да разколебава увереността ни: не само чрез ума можем да се образоваме. (282)

Духът на този върховен съдник на света съвсем не е независим, най-малката глъч край него е в състояние да го смути… Не се учудвайте, че в момента не е годен да разсъждава правилно: муха бръмчи край ухото му; това е достатъчно; ето го неспособен да ви даде трезв съвет. (366)

За човека

Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато тя няма никаква представа за това. И така цялото ни достойнство се свежда до мисълта ни. (347)

Величието на човека е в мисълта. (346)

Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищожеството си. Следователно човек е нищожен, щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава. (397)

Човек не е нито ангел, нито животно, и за нещастие, в стремежа си да постъпва като ангел, той се държи като животно. (358)

…има две еднакво неизменни надеждни истини: първата, че при сътворението или по Божия милост човек се издига над цялата природа, става едва ли не равен Богу, споделя Неговата божественост, и втората, че опорочен и грешен, той е напуснал това състояние и е станал подобен на животните… (434)

Копнеем за истина, а съзираме в себе си само неувереност. Стремим се към щастие, а намираме само горест и смърт. Не можем да не жадуваме за истина и щастие, а сме неспособни както за увереност, така и за щастие. Този копнеж е останал у нас не само за наказание, но и за да осъзнаем колко низко сме паднали. (437)

Самолюбие. – Същността на самолюбието и на човешкото „аз“ е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение. Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на нея самата, руши я, доколкото му се удава, в собственото си съзнание и в съзнанието на околните; с други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат. (100)

Колкото до мене, признавам, че щом християнската религия разкрие първоначалото, а именно, че човешката природа е покварена след Грехопадението, очите ми могат да видят навсякъде печата на тази истина; природата е такава, че всичко говори за изгубен Бог – и в човека, и извън него, – и за покварена природа. (441)

Да бъдеш до такава степен безчувствен, че да презираш интересните проблеми, и да станеш безразличен към въпроса, който най-живо ни засяга. (197)

Колкото и да е хубаво представлението в първите действия, последното е винаги кърваво: няколко лопати пръст върху главата и край. Навеки! (210)

Само животът, най-уязвимото нещо на света, ни дели от ада или небето. (213)

Развлечение. – Тъй като хората не можели да премахнат смъртта, нищетата, невежеството, те решили изобщо да не мислят за тях, за да се чувстват щастливи. (168)

Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме. (183)

За християнството

Има три начина да се повярва в Бога: чрез разума, чрез навика и чрез вдъхновението. Християнската религия, която единствена включва и разума, не приема за свои истински чада хората, които вярват без вдъхновение; това не ще рече, че тя изключва разума и навика, напротив; умът ни трябва да приеме доказателствата, навикът трябва да ги утвърди, а смирението да ни направи способни за вдъхновение, което единствено може да окаже спасително въздействие: Ne evacuetur crux Christi (лат. „За да не се обезсили кръстът Христов“, вж. Първо послание към коринтяните 1:17) (245)

Ако подчиняваме всичко на разума, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна. (273)

Вярата действително разкрива онова, което сетивата не разкриват, но не и обратното на онова, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи. (265)

Подчинение. – Трябва да знаем кога е необходимо да проявим съмнение, твърда увереност или подчинение. Който постъпва другояче, не разбира силата на разума. Някои хора нарушават тези три принципа: те или представят всичко като очевидно, понеже не умеят да го докажат, или се съмняват във всичко, понеже не знаят кога трябва да се подчинят, или приемат покорно всичко, понеже не знаят кога трябва да преценят сами. (268)

Подчиняване и разсъждаване: ето в какво се състои истинското християнство. (269)

Бог, Който върши всичко без насилие, по пътя на разумните доводи внушава религията на ума, а със Своята милост – на сърцето. Ако Той искаше да я наложи на ума и сърцето по насилствен начин, чрез заплахи, би внушил не религиозни мисли, а страх, terrorem potius quam religionem. (лат. „по-скоро страх, отколкото религия“) (185)

Богът на християните е Бог, Който кара душата да почувства, че Той е нейно единствено благо, че само в Него може да намери умиротворение, че само любовта към Него ще ѝ донесе радост; Който същевременно ѝ вдъхва отвращение към всичко, което я задържа и ѝ пречи да му се отдаде всецяло. Самолюбието и похотта, които я възпират, са непоносими за Него. Този Бог я кара да осъзнае затаеното в нея самолюбие, което я погубва и само Той може да я избави от него. (544)

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог осезаем за сърцето, не за ума. (278)

Истинската религия трябва да познава нашата природа. Тя трябва да има ясна представа за нейното величие и нищожество и за причината на тези две състояния. Коя друга религия освен християнската я познава? (433)

Тъй като човешкото величие и нищожество са съвсем очевидни, истинската религия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно нищожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи човека щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че човек е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него, а единственото ни нещастие е да сме далеч от Него; тя трябва да признае, че сме изпълнени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдалечават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се противопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изучете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отговаря на това изискване… Коя религия ще ни научи как да се излекуваме от гордостта и алчността? Коя религия най-сетне ще ни покаже нашето щастие, нашите задължения, слабостите, които ни отклоняват от тях, причините за тия слабости, средствата за борба с тях и как да се сдобием с тях? (430)

Християнската религия запознава хората едновременно с две истини: че има Бог, когото са способни да познаят, и че в тяхната природа е заложена греховност, която ги прави недостойни за Него. Еднакво важно за тях е да знаят и едната, и другата истина. И еднакво опасно е за човека да познава Бога, без да съзнава нищожеството си, така и да съзнава нищожеството си, без да знае за Изкупителя, Който може да го избави от него. И така както е необходимо за човека да познава тези две основни положения, така е необходимо и Божието милосърдие, за да му ги разкрие. Християнската религия прави точно това. То е същността ѝ. Разгледайте всемирния порядък от това гледище и вижте дали всички неща не се стремят да потвърдят двете основни истини на християнската религия. Исус Христос е цел на всичко и център, към който се стреми всичко. За този, който Го познава, смисълът на всички неща е ясен.

Хората се заблуждават само защото изпускат от погледа си една от тези две истини. Можем наистина да познаваме Бога, без да съзнаваме нищожеството си, и обратно, но не можем да познаваме Исус Христос, без да познаваме едновременно и Бога, и нищожеството си. Ето защо няма да започна да доказвам с доводи, взети от природата, било съществуването на Бога или на Светата Троица, или безсмъртието на душата, нито каквото и да е друго от подобно естество, не само защото не бих се чувствал достатъчно силен, за да намеря в природата убедителни доводи срещу закоравелите атеисти, но и защото е безполезно и безплодно да се знае това, ако не се познава Исус Христос. Дори ако някой се убеди, че съотношението на числата са нематериални вечни истини, зависещи от една първична Истина, в която съществуват и която се нарича Бог, не бих сметнал, че това ще допринесе особено за спасението му.

Християнският Бог не е обикновен Бог, създател на геометрични истини и на порядъка на елементите; това е богът на езичниците и епикурейците. Той не е само Бог, Който покровителствува живота и имота на хората, като дарява щастливи години на онези, които Го тачат; това е Богът на евреите. Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков, Богът на християните е Бог на любовта и утехата, която изпълва душата и сърцето на хората, намиращи се в Негова власт, Който ги кара да почувствуват собственото си нищожество и Неговото безкрайно милосърдие; Който се съединява с душата им и ѝ внушава смирение, радост, доверие, любов; Който ги прави неспособни да преследват друга цел извън самия Него. Всички, които търсят Бога без Исус Христос, не стигат по-далеч от природата, където не намират задоволителна светлина, или успяват по някакъв начин да познаят Бога и да Му служат без посредник, като по този начин стигат до атеизма или деизма, две доктрини, от които християнската религия се ужасява почти еднакво.

Без Исус Христос светът не би могъл да продължи да съществува; защото в такъв случай или би трябвало да бъде унищожен, или да се превърне в ад. Ако вселената съществуваше само за да ни покаже Бога, Неговата божественост би блестяла навред по неоспорим начин; но тъй като светът съществува само чрез Исус Христос, за Христос и за да покаже на хората тяхната порочност и тяхното изкупление, във всичко ярко личат доказателствата за тези две истини. Видимият свят не говори нито за пълно отсъствие, нито за явно присъствие на божество, а за присъствието на Бог, Който се крие. Всичко носи този отпечатък.

Нима единственото същество, което познава природата, ще я познава само за да бъде нещастно? Нима единственото същество, което я познава ще бъде единственото нещастно творение?

Не е правилно човек да не вижда нищо; не е правилно и да вижда толкова много, че да си въобразява, че притежава Бога. Трябва обаче да вижда достатъчно, за да разбере, че Го е загубил; защото за да разбере това, той трябва да вижда и да не вижда; и точно такова е природното му състояние. (556)

Ако Бог никога с нищо не се показваше, вечното Му отсъствие би имало двояк смисъл и би могло да означава или че изобщо няма Бог, или че хората са недостойни да Го познаят. Но фактът, че понякога, а не винаги Той се показва, премахва всяка двусмисленост. Показал ли се е веднъж, значи вечно съществува. Следователно можем да заключим само едно: има Бог и хората са недостойни за него. (559)

…Възхищавам се от смелостта, с която се наемат2 да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления. Не бих се учудил на подхода им, ако се обръщаха към вярващи, защото безспорно хората, в чиито сърца е жива вярата, тутакси се убеждават, че всичко около нас е дело на Бога, пред Когото се прекланят. Но ако тази светлина е угаснала в сърцата на някои и си поставяме за цел наново да я съживим, ако, лишени от вяра и благодат, търсят както могат, във видимата природа нещо, което може да ги доведе до Бога, и намират само неяснота и тъма, а ние им кажем, че е достатъчно да се взрат в най-незначителното нещо около тях, за да видят ясно Бога и им предложим като единствено доказателство за този важен, първостепенен проблем движението на Луната и планетите, въобразявайки си, че с подобни думи напълно им доказваме твърдението си, всъщност ще им дадем основание да смятат доказателствата на нашата религия за много слаби; изхождайки от разума и опита си, зная, че нищо не е в състояние да породи у тях по-голямо презрение.

Не по този начин Светото Писание, което най-добре познава божествените дела, говори за тях. Напротив, то твърди, че Бог се крие; след първородния грях Той е оставил хората в заслепение, от което може да ги избави само Исус Христос, без Когото те не могат да общуват с Бога. Nemo novit Patrem, nisi Filius, et cui voluerit Filius revelare. (лат. „Нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие“, Евангелие от Матей 11:27)

Това именно се опитва да внуши Светото Писание, когато на толкова много места твърди, че който търси Бога, ще Го намери. То няма предвид „ярката дневна светлина“. Не казва, че ако търсиш светлина по пладне или вода в морето, ще ги намериш; природата не ни показва недвусмислено, че Бог съществува. Затова другаде в Евангелието пише: Vere tu est Deus absconditus. (лат. „Наистина ти си Бог съкровен“, Книга на пр. Исаия. 45:15) (242)

За Исус Христос

Пророчества. – Би било безкрайно убедително дори ако само един човек бе предсказал в книгата си идването на Исус Христос, обозначавайки така ясно времето и обстоятелствата, и ако Исус Христос бе дошъл съобразно с това пророчество. А в случая имаме много повече: толкова хора3 в продължение на четири хиляди години постоянно предсказват един след друг пришествието на Месия. Цял народ4 го възвестява, и то народ, който съществува четири хиляди години именно за да свидетелствува за получените обещания, незабравени въпреки заплахите и преследванията: значението на този факт е от съвсем друго естество.

Единствено чрез Исус Христос познаваме не само Бога, но и себе си. Само чрез Него познаваме живота и смъртта. Извън Него не знаем какво представляват животът и смъртта, Бог и самите ние. Без Евангелието, посветено изключително на Исус Христос, не знаем нищо и виждаме само мрак и хаос в природата на Бога и в собствената си природа. (548)

Съзнанието за нищожество води към отчаяние, гордостта води към самонадеяност. Въплъщението показва на човека размера на нищожеството му чрез размера на средството за избавление, което е било необходимо. (526)

Исус Христос е Бог, до Когото се приближаваме без гордост и пред когото се унижаваме без отчаяние. (528)

Доказателство за Исус Христос. – Хипотезата, че апостолите са излъгали, е съвсем абсурдна. Да я проследим открай докрай. Нека си представим дванадесет мъже, събрани след смъртта на Исус Христос и наговарящи се да разгласят, че е възкръснал. С тази своя постъпка те се опълчват срещу духовните и светските власти. Човешкото сърце е необяснимо податливо на лекомислие, променливост, обещания, материални блага. Ако само един от апостолите се бе издал поради една от тия примамки или, нещо повече, под угрозата на затвор, мъчения и смърт, всички щели да загинат. Замислете се над това. (801)

Апостолите излъгали или били излъгани; и едното и другото трудно може да се приеме, защото не възможно да се вземе някой човек за възкръснал… Докато Исус Христос е бил с тях, Той е можел да ги поддържа; но ако не им се е явил след смъртта си, кой ги е карал да действат? (802)

Към скептиците и атеистите

Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. Всичките ни действия и мисли трябва да бъдат насочени в зависимост от това очаква ли ни вечно блаженство, или не; затова е невъзможно да извършим съзнателно и трезво каквото и да е, без да го съобразим със становището си по този въпрос, и това трябва да бъде наша крайна цел.

И така наша главна грижа и пръв дълг е да бъдем наясно по този въпрос, от който зависи цялото ни поведение. Ето защо сред неубедените в правотата на християнската религия аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори. Изпитвам само състрадание към първите, защото те искрено се терзаят от съмнението си, считат го за най-голямо нещастие и не жалят усилия, за да се освободят от него, като това е основната и най-сериозната им грижа.

Съвсем различно е отношението ми към онези, които прекарват живота си, без да се замислят за крайната му цел и само защото не намират в себе си достатъчно убедителни доводи, не си дават труд да ги потърсят другаде и да проучат основно дали християнската религия спада към наивните вярвания на народа, или, макар и неясна, се опира на много здрави и непоклатими устои.

Подобно нехайство по въпрос, който засяга самите тях, безсмъртието им, цялото им битие, по-скоро ме ожесточава, отколкото трогва. Тези мои думи не са продиктувани от благочестиво усърдие. Напротив, смятам, че човек трябва да стигне до това убеждение, воден от чисто човешки интерес и самоуважение: достатъчно е да види това, което виждат и най-непросветените.

Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така и няма щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение, нямам думи да окачествя такова същество…

Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същият човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчаяние поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила…

Ако дълбоко в сърцето си съжаляват, че не виждат Истината, нека признаят това: няма нищо срамно. Срамно би било, ако го скрият. Нищо не издава повече крайно умствено безсилие, както неспособността да се осъзнае колко злочест е човек без Бога; нищо не говори повече за лоша душевна нагласа, както нежеланието да се сбъдне обещаното безсмъртие; нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога. Нека оставят тези кощунства на хората, предопределени по рождение да ги вършат; нека бъдат поне порядъчни хора, ако не могат да бъдат християни; нека признаят в крайна сметка, че само два вида хора могат да бъдат наречени разумни: тези, които служат на Бога с цялото си сърце, защото Го познават, и онези, които Го търсят с цялото си сърце, защото не Го познават… (194)

„Ако бях видял чудо – казват някои, – бих приел тази религия.“ Как могат да твърдят, че ще направят нещо, за което са в неведение? Те си въобразяват според техните представи, че промяната на религия се състои в преклонение пред Бога, напомнящо едва ли не сделка или светски разговор. Истинското покръстване се състои в самоунижение пред Вездесъщия, Когото толкова пъти сме разгневявали и Който всеки миг може да ни погуби напълно справедливо; в признанието, че без Него не можем да направим нищо, и че сме заслужили само немилостта Му. Вярата се проявява в съзнанието, че сме непреодолимо противоположни на Бога и не можем да общуваме с Него без посредник. (470)

Атеисти. – С какво основание твърдят, че не можем да възкръснем? Кое е по-трудно – да се родиш или да възкръснеш, изобщо да не си бил и да бъдеш или да си бил и отново да бъдеш? По-мъчно ли е да дойдеш в битието или да се върнеш в него? Свикнали сме да смятаме едното лесно, а по липса на навик – другото невъзможно: наивен начин на разсъждение! (222)

Вместо да роптаете, че Бог се е скрил, благодарете Му, че се е разкрил поне толкова; благодарете Му също, че не се е разкрил на надменните мъдреци, недостойни да познаят един толкова свят Бог.

Два вида хора Го познават: хората със смирено сърце, които обичат да се принизяват, колкото и да са умни или глупави; и хората, които са достатъчно умни, за да видят Истината, каквито и възражения да имат. (288)

Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят. (262)

Облогът на Паскал

„Бог съществува или не съществува.“ Кое от двете сме склонни да изберем? Разумът ни не може да реши този въпрос. Безкраен хаос ни дели. Чак на края на това безпределно разстояние ще се играе на „ези-тура“. На какво ще заложите? Ако слушате разума си, нито на едното, нито на другото. Разумът в случая е безсилен да се произнесе …само че участието ви е задължително, вие сте въвлечен в играта. Кое ще изберете? …Нека преценим печалбата или загубата, приемайки, че „ези“ означава, че има Бог. Да разгледаме двата случая: ако спечелите, печелите всичко, ако загубите, не губите нищо. Обзаложете се прочее без никакво колебание, че има Бог. …И така, когато сме принудени да участваме в играта, по-добре да се откажем от разума в името на живота, отколкото да поставим на карта вечното блаженство, еднакво възможно, както и потъването в небитието. …Затова позицията ни е изключително силна, щом в игра при равни възможности за печалба и загуба рискуваме крайното, за да печелим безкрайното. (233)

Разни

Никога не се върши зло така пълно и радостно, както когато се върши съзнателно. (895)

Малодушните познават истината, но я поддържат само доколкото това съвпада с интереса им. Излиза ли извън него, те я изоставят. (583)

Истината е толкова забулена днес, а лъжата толкова здраво установена, че никога няма да разпознаем Истината, освен ако я обичаме. (864)

• *. Заглавието е на редакцията. Всички цитати са взети от „Мисли“ на Блез Паскал, превод Лилия Сталева и Анна Сталева, изд. Наука и изкуство, 1978 г. Номерата в скоби съответстват на подредбата на мислите в това издание.
• 1. Т.е. скептиците, последователи на древногръцкия философ Пирон (ок. 360–270 г. пр.Хр.), смятан за основател на скептицизма. (бел. от ред.)
• 2. Паскал има предвид писателите, които използват природата като доказателство за съществуването на Бога. (бел. от ред.)
• 3. По този начин се обозначава Септуагинта или преводът на Седемдесетте. Бел. ред.
• 4. Има се предвид еврейския народ (бел. от ред.)