Поет на надеждата

Надеждата, казва Бог, ето кое удивлява.
Дори Мен.
Най-много тя е за удивление.
Това, че тези бедни деца виждат как всичко се случва и се надяват,
че утре ще е различно.
Днес виждат как е и се надяват 
утре сутрин да е различно.
Ето кое е за удивление и явно то е
най-голямото чудо на Нашата благодат.
Удивлява и Мен самия.
Благодатта Ми трябва наистина да е с невероятна сила.
И да блика като непресъхваща река от своя източник.
От първия си изблик и досега, откак тече.
В Моето естествено творение, и в свръхестественото.
В Мойто духовно и плътско творение, и отново – в духовното.
В Мойто творение, вечно и временно, и отново – вечно.
В смъртното и безсмъртното.
А също и след оня път – о, след оня път, когато като река от кръв се изля
от страната прободена
на Сина Ми.
Каква само трябва да бъде благодатта Ми и нейната сила, за да може тази надежда мъничка,
под дъха на греха потрепваща, разклащана от напора на всички ветрове, и при слабичък повей тревожна,
да бъде тъй неизменна, да устоява – вярна, тъй правдива и чиста; и още непобедима, безсмъртна, неугасима;
тази надежда – малък свещен пламък, който гори вечно на лампадата олтарна.
Един трепкащ пламък прекоси
дълбините на всемира.
Един потрепващ пламък прекоси
дълбините на времената.
Един пламък – и при слабичък повей тревожен – прекоси
дълбините на нощите.
От онзи първи път, когато Моята благодат изтече
за сътворението на света.
Откак Моята благодат тече за съхранението на света.
От този път, когато кръвта на Сина Ми изтече
за спасението на света.
Един недосегаем пламък,
пламък неугасим 
от дъха на смъртта.1

• 1. Преводът от френски на Шарл Пеги е на Калин Михайлов. Б. ред.