„Добро утро“ от Путин

Ранното утро на 24 февруари 2022 година. Този път денят не започва с обичайния медиен шум от пъстри вести и коментари относно политиката, икономиката, развлеченията и спорта. Новината е само една: мащабно военно нападение на Русия спрямо независима и суверенна Украйна. Едновременно от няколко страни, с огромна огнева мощ по въздух и по суша и въпреки многобройните заклинания през последните седмици от страна на руското ръководство, че данните за предстоящо нахлуване в Украйна, предоставени от американското разузнаване, били нелепа измислица, тъпа шега или злонамерена клевета. Подробностите за започналата война бързо се натрупват. Появяват се и първите видеозаписи на взривове и военни колони.

Картината се допълва и от един дълъг монолог пред камерите на президента Путин, който повече прилича на зле подготвен урок по история, отколкото на държавническа реч – Украйна така и не станала нормална държава, била управлявана от нацисти, провеждала дългогодишен геноцид в Донбас, Русия била длъжна да се самозащити от агресивното НАТО и т.н. Всичко това звучи толкова абсурдно и сюрреалистично, че на човек му се струва (защото всъщност му се иска), че му предлагат някаква мащабна инсценировка. Но уви, това е самата реалност. Не „новата реалност“ на последните две пандемични години, а „добре забравената стара“ реалност от годините около Втората световна война. Нали някой си някога беше казал, че новото всъщност е добре забравеното старо…

За десетина дена пред очите на шокирания цивилизован свят оживяха сцени, които старите хора в Европа смятаха за принадлежащи само на миналото, а по-младите бяха виждали само по историческите филми. Вой на сирени, взривове от ракети и жестоки бомбардировки на гъсто населени градове. Разрушени жилищни сгради и изваждане на тела или на тежко ранени хора изпод развалините. Танкове и бронетранспортьори по шосета и градски улици. Множества хора, от пеленаче до старец, прекарващи дни наред в подземия, мазета и метростанции. И в резултат, огромна, невиждана от много десетилетия вълна от бежанци от Украйна към европейските страни – вече над един милион, с тенденция да нараснат до няколко. Трудно е дори да се гледат репортажите за жени с малки дечица, които напускат домовете си за неопределен срок и се разделят – някои завинаги – със своите съпрузи, братя и бащи.

Случващото се в Русия е също трагично и не по-малко потискащо. Спиране на малкото останали независими вестници и радиостанции и блокиране на информация от външния, уж враждебен спрямо руснаците свят. Полицейски репресии спрямо всеки, дръзнал да протестира срещу войната или дори да я нарича „война“, подкрепени набързо със съответен закон. Установяване на „новоговор“ (по Оруел) от страна на официалните институции, заменящ думата „война“ със „специална операция“, а „агресия“ – със самозащита. Млади момчета, отбиващи военната си служба и изпратени уж на учение, които изведнъж се озовават посред яростни военни действия. И от време на време по екраните се появява мрачното лице на Путин, пред когото дори най-близките му съветници стоят като наказани и от време на време „поддакивают“ (трудно е да се преведе на български тази дума!). Сякаш само за няколко дена, в огромната държава беше наложена тоталитарна система от късен съветски тип.

Но наистина „сякаш“! По-внимателните наблюдатели на събития в и около Русия не са особено изненадани – това положение назряваше много отдавна. За над двадесет години в Кремъл, Путин целенасочено и систематично тласкаше своята страна назад към съветския строй. Властта му ставаше все по-неограничена и накрая бе превърната в доживотна със закон. Политическите опоненти бяха постепенно отстранени (Гари Каспаров), ликвидирани (Борис Немцов) или „почти убити“ (Алексей Навални), а някои разследващи журналисти платиха с живота си за своя професионализъм (Анна Политковская). Парламентът бе превърнат във фасадна институция, приемащ безпрекословно заповедите свише. Много икономически сектори бяха национализирани или полунационализирани. Официалната идеология беше леко модифицирана – на мястото на някога бленувания комунизъм се появи идеалът за Евразия и за „руския свят“.

Външната политика на Путин също преоткри практиките на Съветския съюз. Шпионско-диверсантски и наказателни (случаят „Скрипал“ и "Емилиян Гебрев") операции в чужбина, военна поддръжка на сатрапски режими (Сирия), трупане на награбените от руския народ богатства в западни банки и в строежи на пищни дворци, агресивна риторика по международни форуми, истеризираща напоследък до лозунги като „Или ние, или те!“. Добавиха се и съществено нови елементи. Износът на газ беше превърнат в основен инструмент за поставяне на Европа в силна зависимост, под приспивната песен, че Путин бил просто прагматик и че бизнесът трябва да върви. Периодично се провеждат хакерски атаки към институции в ЕС и САЩ. Разгърната беше хибридна война по социални мрежи и други медии, където се разпространява мътна смес от истини, полуистини и лъжи, а платени тролове ругаят „разложения Запад“. Всяко сътресение или вътрешни проблеми на Запада беше използвано за всяване на разделение и борби в западните общества: бежанската криза, Брекзит, важни национални избори, изтеглянето от Афганистан, джендър-идеологията, коронавирусната епидемия и споровете около ограничителните мерки и ваксините. А пък военните намерения на Путиновия режим бяха не само явни, но и добре документирани. Достатъчно е да си спомним признаването на „независимите“ Абхазия и Южна Осетия, т.е. силовото им откъсване от Грузия, през 2008 г. и войната в Донбас и отделянето на „народните републики“ Донецк и Луганск през 2014 г.

На фона на развитието от последните десетилетия голямото мнозинство от западните политически лидери проявиха учудваща наивност спрямо Путин. За обикновените хора на Запад това е разбираемо, но за държавници от висок ранг е недопустимо. Безотговорно е да си затваряш очите за надигането на подобна огромна опасност – не само за съвременната демокрация, но и за евроатлантическата цивилизация като цяло. За да се окаже накрая, че европейските президенти и премиери бяха не по-малко изненадани от Путиновото „добро утро“, отколкото своите съграждани. Не им се вярваше, че подобно нещо може да се случи през XXI век.

Положително е, че намериха сили да признаят грешката си. Да кажат пред телевизионните камери, че са подценили енергийната независимост от Русия; че години наред са пренебрегвали нуждите на армиите си от превъоръжаване и попълване; че не са обърнали достатъчно внимание на медийните внушения и влияния от московския режим в страните си; че не са взели достатъчно насериозно заплахите на Путин. Още по-положително е, че бързо проявиха решимост и започнаха да ,принасят плодове, достойни за покаяние“ (Мат. 3:8). Не само еднозначно осъдиха варварската агресия срещу Украйна, но и предприеха широк кръг от мерки, за да бъде обуздана тя: твърди икономически санкции срещу властниците в Кремъл, многостранна помощ (включително и доставка на оръжие) за украинското правителство, организиране на прием за потоците украински бежанци към Европа.

Но най-достойния отговор на московския диктатор, започнал тази война, беше даден от неизброимо множество обикновени европейци. Най-напред от гражданите на самата Украйна, които онагледиха пред цял свят ценностите, залегнали в основата на европейската цивилизация: любов към своя народ, готовност за саможертва, търпение и устояване в трудностите, солидарност пред лицето на злото. А сетне и от гражданите на останалите европейски страни, които за няколко дена показаха непоколебимо единство срещу агресията, започнаха да събират помощи за Украйна и да посрещат бежанци и заявиха, че са готови да платят цената за своята позиция, изразена в поскъпване на живота и надвисваща икономическа криза.

Какво по-хубаво от това да се върнем към нещата, за които наистина си струва да живеем – а ако трябва, и да умрем. Това следва да е нашият ответен поздрав към Путин, „Добър ден“ от обединена Европа на свободните граждани.