Любим похват на английския публицист от края на 19 век Г.К. Честъртън е провокацията към утвърдени шаблони на мислене, след което те се оказват обърнати с главата надолу. Всяка изречена идея има своя корен в нашия светоглед, но се изисква изключително тънко познаване на културата на речта за да се проследи той. Честъртън, убеден католик, се е специализирал в изкореняването на хуманистични предразсъдъци. В едно свое есе1 той отговаря на възражението, че приказките всяват страх у децата по следния начин:

Боязливостта на детето или на дивака е напълно основателна. Те се безпокоят от света, защото този свят е много обезпокоително място. Те не обичат да остават сами, защото в действителност да си сам е наистина една ужасна идея. Варварите се страхуват от неизвестното по същата причина, поради която агностиците го боготворят – защото то е факт. Не приказките, следователно, са отговорни за породения у детето страх, нито за който и да е отенък на страха. Детето не черпи своята представа за зло или грозно от приказките. Всичко това вече го има у него, защото го има в света. Приказките не дават на детето първата му представа за таласъми. Те му дават първата ясна представа, че таласъмите могат да бъдат победени. Детето вече се е запознало най-интимно със змея още от момента, в който у него се е формирало въображение. Това, което приказката му дава е Св. Георги, който убива змея.

Приказката произвежда у него е именно това: чрез поредица от ясни картини тя го кара за свикне с идеята, че тези безгранични ужаси имат граница, че тези безобразни врагове също имат врагове сред Божиите рицари, че във Вселената има нещо по-мистично от тъмното и по-силно от страха.

• 1. G.K. Chesterton, “The Red Angel”, in: Tremendous Trifles (1909)