Постинг за ФБ
Ако Го нямаше Бог, нямаше да има атеисти.
 

В едно свое есе, „Where All Roads Lead“ (Там, където водят всички пътища), публикувано през 1922 г. в списание New Blackfriars1 Г. К. Честертън пише за жизнените сили на Църквата (имайки предвид по-точно Римо-католическата църква, част от която е той). Според него за да бъде една религиозна система жизнена и устойчива във времето, тя трябва най-малкото да притежава определена степен на сложност, което да позволява определено „разнообразие във функциите“ ѝ. За да онагледи доводите си, Честъртън използва следния пример:

През последните столетия се наблюдава една поредица от извънредно прости религии; всяка от които се опитва да бъде по-проста от предходната. И отличителният белег на всички тези опростявания е не само тяхната стерилност в крайна сметка, но и бързината, с която те се изхабяват. Първата дума за тях е и последна. Атеизмът, струва ми се, е крайният пример за една проста вяра. Човек казва, че няма Бог. И ако той наистина го казва с искрено сърце, той спада към определена група от хора, обозначена в Писанията. Но така или иначе, след като го е казал, той го е казал; и изглежда, че няма какво повече да бъде казано. Разговорът най-вероятно ще заглъхне. Истината е, че атмосферата на възбуда, с която живее атеистът, е атмосферата на един вълнуващ и трепетен теизъм и изобщо не е атмосфера на атеизъм. Това е атмосфера на незачитане, а не атмосфера на отричане. Непочтителността е един много раболепен паразит на почитта и отмира заедно с отмиращия си господар. След тази първа възбуда около чисто естетическия ефект на богохулството, всичко потъва в собствената си нищета. Ако Го нямаше Бог, нямаше да има атеисти.

Погледнато в своя контекст, последното изречение казва, че една толкова „проста вяра“ като атеизма черпи своите живителни сили от нещо извън себе си, а именно – от вярата в Бога.