„Какво бих им казал от дълбочина и от душа, ако ме бяха попитали: Кое е най-важното, което имате да ни кажете?“. Та нали в края на краищата Русия, изгнанието, болшевизмът, Западът, прав ли е Литвинов1 и т.н. – нали всичко това не само се пречупва най-дълбоко лично в съдбата на всеки един, но и отвътре, подсъзнателно е подчинено на тази съдба. В крайна сметка всеки е зает със себе си и живее със себе си – не непременно егоистично, но тъй като няма никакъв друг живот освен личния и всеки въпрос е въпрос за това, как аз да живея, за какво самият аз живея. Сега те се бутат един в друг не защото имат някакво общо дело, а тъй като не могат в самота – страшно е и е тъмно. Най-лесно е за онези, чието съдържание на личния живот е в творчеството – Солженицин, писателите. Останалите инстинктивно търсят „делото“ и в определен смисъл си го измислят...
Мислейки за това, първоначално си спомних нечии (не помня на кого) стихове:
За това, че живеем,
за това, че ще умрем,
за това, как страшно е всичко
и как непоправимо...2
А след това бих им казал, че на земята смисъл има само това, което побеждава смъртта, и по-точно не това, а Този – Христос. Че има само една несъмнена радост – да Го познаваме и Него да „споделяме“ един с другиго. Че в крайна сметка всичко останало не е важно. Вяра, надежда и любов...Ако обаче кажа това, ще излезе като „проповед“, при това банална. Същевременно обаче за мен до това се свежда цялата „несъмненост“ и всички ония „толкова, колкото...“ са вън от нея.
Цитатът е от: прот. Александър Шмеман, „Дневници (1973-1983)“, изд. Фондация „Комунитас“, 2011, стр. 238.