Къде е истинският мир

Ваня Вълкова
25 август, 2011

Преди няколко дни имаше събитие от изключителна важност за едни хора, мъже и жени, наричащи себе си „Бяло братство“. Последователи на Петър Дънов (познат и с духовното му име Беинса Дуно).

В събота, 20 август, случайно попаднах на кратко репортажче за посрещането на „Космическата Нова година“, за дъновистите, за „Бялото братство“, за паневритмията и за това какво учи Учителят Дънов. Информацията беше подплатена и с три интервюта с дъновисти.

Какво ми беше впечатлението? Какво разбрах или не разбрах? Какво остана в мен, след като репортажът свърши?

Видно е, че журналистите не знаят много за Дънов и дъновизма, както и за много други религиозни практики или учения (било далеко-източни, неправославни, или пък близко-православни). Обаче – поне тези журналисти, – ПИТАТ хората, за които се предполага, че знаят и ги изслушват. Търсят пряко съдействие в интервю, разпитват ги за техните вярвания и практики. То това е и задачата на журналиста: да намира, изследва, противовоставя, анализира и пита. Журналистите, усещат другото, надушват духовното търсене, подгонва ги любопитството, жаждата за сензация и мистерия, и се качват по чукарите на Рила.

Не знам доколко разбрах какво е паневритмия, но усетих красота в танца. И видях хора от различни възрасти да танцуват в кръгове, които от птичи поглед изглеждат МНОГО КРАСИВИ, защото са симетрични и стилизирано елегантни, минималистични като японски рисунки, космически мащабни като изображенията от платото Наска или ефирни като реещи се ята бели птици. Да, паневритмичните кръгове са наистина красиви и завладяващи с постоянния си ритъм и плавно движение, обединяващи изкуството и мистерията на общността. А лицата на хората, в близък план, бяха спокойни и изразяваха мир. Онзи мир, който се чете по лицата на дзен будистите и на постепенно изпадащите в нирвана йоги, разтварящи се във всемира, в маята, в другия, в капката, в нищото, което е и всичко. Едно спокойно и плавно движение, една разтваряща се музика и магическа белота. Гледки от високата планина, вятър, развяващи се бели дрехи, блестящ простор и ритмична музика. Това видяха и почувстваха много други хора, зяпнали в унес екраните. Това видяха много хора, които нищо не знаят за дъновизма или имат смътни представи за „Бялото братство“ и за Петър Дънов. Видяхме и чухме самите последователи на Дънов. И макар че екранът не може да замести реалната среща, тези хора излъчваха МИР, ТИШИНА, ПОЧТЕНОСТ, СМИРЕНИЕ, ОВЛАДЯНОСТ на ЕМОЦИИТЕ, РАДОСТ, ЗНАНИЕ и БЛАГОСТ. Последователите на „Бялото братство“ танцуваха, танцуват и ще танцуват.

И какво от това? Какво променя това? Какво променя реално в света около нас?

Петър Дънов е говорел за ЛЮБОВ и БРАТСТВО, за МИР и РАВЕНСТВО. Все привлекателни и красиви думи, завладяващи човешкото въображение. Но могат ли ДУМИТЕ да променят света? Човешките думи променят света, но винаги в противоположна на желанието посока. Хората говорят за мир, а подпалват война; говорят за знание, а създават егоцентризъм; говорят за любов, а правят разцепления.

По лицата от екрана се четеше мир, даже много по-голям, отколкото по много лица на мои познати християни, по-голям от този по лицата на хората, които срещам на църква или по манастири. Защо е така? Защо дъновистите изглеждат по-духовни, по-мироносещи? Дали това е така? Това ли е истинският мир? Какво е реално да имаш мир и кой може да го има? Къде е границата между мира и примирението, между дълготърпението и конформизма, между мира и битовото спокойствие, между мира и отчуждението от проблемите на света?

Ние, днешните хора, мислим, че пред нас има много пътища. Мнозина са убедени, че няма значение по кой път вървиш, ако постигаш ВЪТРЕШЕН МИР, един вид съгласие, мир със себе си. Какво значи „вътрешен мир“? Нашите съвременници смятат, че могат да избират и да бъдат свободни, но са объркани, тревожни, тъжни и самотни. Днешните хора нямат време; то ги изцежда в своята немилостива центрофуга. Днешните хора искат милост и справедливост, която не получават. Хората и преди, и сега искат спокойствие и сигурност, но не ги получават; искат свобода, която не знаят какво означава, нито оценяват правото на другите на свобода. Днешните хора искат духовност, която не назовават, защото не знаят нейното име. И точно тези днешни хора виждат мира, спокойствието и благостта на последователите на Дънов или се запленяват по някой йога-учител, източна философия, кабалистична тайна, теософски и неканонични библейски текстове, или си правят микс от много неща, които са усетили, чули, видели или прочели някога през живота си.

А къде да търсят този мир? Къде могат да очакват, че ще намерят истинска свобода и сила на характера, истинската духовна пълнота, истинското божествено уединение.

Исус Христос казва, че Той е ИСТИНСКИЯТ МИР. Следователно ние, ако смятаме себе си за християни, сме ПОСЛАНИЦИТЕ на МИРА, на истинския мир, който всеки човек може да познае в лицето на Господ Исус Христос. Този мир сме призвани да даваме и да показваме. И да призоваваме другите по тесния и неудобен път.

Да, хората не искат да говорят и да познават Христос и точно ние, християните, сме отговорни за това. Как да им предадем този мир? Не като ги заклеймяваме, като страним от света, като се ограждаме с културни, социални и духовни прегради, като поставяме достатъчно високи стълби пред нехристияните и като се отнасяме пренебрежително към търсенията им. По-добре да им покажем този истински мир в думите и действията си. Реално да покажем ЛЮБОВ и ПРИЕМАНЕ на другия. В църквата и извън нея. В реалните сбъсъци на живота и смъртта, да покажем и видим тази любов и мир в отражението на замъглените от плач очи на стотици деца, в очите на 12-часово работещия печатар, който обслужва до припадък бълващата вестникарска лавина, която ни залива, омърсява и вмирисва. Хората питат: „Къде да намерим мир?“ В думите, в очите на страдащите хора или в някое ново духовно учение, достатъчно ново, че да не е било заразено с думите на провалилите се стари. Много учители и гурута, през вековете и в момента, говорят за мир, за вътрешен мир и за световен мир, много от тях са постигнали този мир, който проповядват, много от последователите им също. През 60-те години на XX век отегченото от пари и илюзии за мир поколение на Запад се разбунтува и предложи алтернативата „Прави любов, а не война“, а после правеха пари и война. Едни други „миротворци“, на Изток, години наред говореха за мир, а продаваха тонове оръжие, поддържаха и създаваха безчовечните режими по целия свят и в собствените си страни. Да, думите имат сила! Ето два автентични лозунга от това, според някои хора, благодатно, сигурно и мирно време: „Солидарност, мир и приятелство!“, „Всички луди – на борба за мир!“. Хората обичат да говорят за мир и равенство: и учителят Дънов, и източните учители, и източните „миротворци“, продаващи оръжие, и западните бунтари. Това е привлекателно. Мирът е много добра дума, продаваща и предлагаща духовност, креативност и реален успех в обществото.

Христос ни казва „Аз съм истинският мир“ и утешава учениците си с думите:

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам – Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши.“

При Христовото рождение звучи ангелският хор:

„В Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.“ (Лука 2:14).

За един всеобщ, всеопрощаващ, благодатен и световен мир ли говори библейският текст?

Христос казва, че идва да донесе НЕ мир, а война. Колко интересно, не мислите ли? Какъв контраст и несъответствие с учението Му, на пръв поглед? Скоро препрочетох някои пасажи, в които се описва идването на Месия на осле, тоест с мир (в древноизточната традиция царят по време на война е яздел кон, а в мирно време – магаре). След идването на Христос светът се разделя още повече. На последователи и противници на Христос, на гонени и на гонители. И помислете кое е първото, което Той, ЦАРЯТ НА МИРА, извършва, когато влиза в Ерусалим. Той не отива да говори в Храма, пред очакващите месиански слова на сила, а изгонва със сила търговците от храма, от дома на Своя Отец.

На мен, този библейски текст ми говори, че не трябва да се примирявам със злото в света. Не трябва да правя компромиси и да имам консуматорско поведение, с което ще си спестя тревогите и конфликтите – било в църквата или в обществото като цяло. А да бъда активна и да защитавам и да се боря за Истината. Но и да бъда и търпелива, да овладявам себе си и собствената си емоционалност, да нося и показвам мир, да показвам любов и разбиране вместо вражда и неприемане.

Мирът, който дава Христос е мир с Бога, а след това на човека със себе си. Човек не може да има мир със себе си, ако не се е помирил с Бога; ако е във вражда, в състояние на война с Бога. Не може да имаш мир с другите, ако не си се помирил и приел себе си. Човек най-трудно приема себе си и се помирява със себе си. И точно заради това смята, че и Бог не го приема, не го обича, не го разбира и никога няма да му прости, защото той сам не си прощава.

„Исус му каза: Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца освен чрез Мен. Ако познавахте Мене, бихте познали и Моя Отец. Отсега нататък Го познавате и сте Го видели.“ (Йоан 14:6,7)

Тези думи ни казват, ако ние познаваме Бога, познаваме и мира, защото Той е Бог на МИРА. А в Посланието към римляните (5:1) четем:

„И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос; посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава.“

Използвани материали:

Нов коментар

Какво е текстов формат