Къде са българските инвалиди?

За първи път за мен Олимпийските игри дойдоха с усещането за празник. Навярно заразена от еуфорията на англичаните. Тук в Англия всеки говори за игрите – от малък до голям. Нямаше нужда да гледам българските представяния, макар че ги гледах, разбира се. Моите приятели ги следяха и идваха да ме информират и коментират – винаги с уважение и искрено съжаление, когато спортистите ни не успяваха да се справят много добре.

Още по-голямо събитие от Олимпиадата стана Параoлимпиадата – първенството за хора с недъзи. В България тя не беше излъчена, за съжаление. Тук обаче ако Олимпиадата беше състезанието на най-добрите, Параoлимпиадата бе състезанието на супер-хората. Английското общество видя в тези хора физическа и духовна сила, надхвърляща тази на останалите спортисти и им отдаде нужното уважение и възхита.

И заслужено. Всички знаем, че дори за спортист със съвършено здраве и в разцвета на силите си Олимпиадата е предизвикателство на ръба на възможностите, при това не само физическите, а като че ли дори в още по-голяма степен, на психическите. Нужни са изключително спокойствие и концентрация на духа за да покажеш най-доброто от себе си. Любовта и подкрепата на околните играе голяма роля за това. И както знаем, нашите най-изявени спортисти тази година не успяха да покажат най-доброто, именно по тази причина – не защото не бяха подготвени физически, а защото не бяха подкрепени и се чувстваха неважни и сами.

Но темата е не за нашите спортисти, а за супер-хората – онези, които макар и с физически недъзи успяват да правят спорт на световно ниво. Тези хора не само успяват да преодолеят физическите си ограничения. Още по-сериозна е за тях психическата борба. Как човек загубил ръка или крак, или каквото и да било друго, успява да гледа на себе си не само като на пълноценен човек, но и като на свръх-човек – ние хората без недъзи едва ли можем да разберем. Но можем да преценим, че е нещо достойно за възхищение и да им отдадем дължимото, както направи Англия.

А къде са българските инвалиди?

Бях изключително изненадана да разбера, че има цели осем български представители на Параолимпиадата, защото почти не се срещат инвалиди по улиците в България. Тук в Бирмингам често се разминавам с хора в колички – усмихнати, приказливи, винаги готови да ми направят път, виждайки ме тичаща на някъде, винаги насърчителни. А дори не си спомням да съм виждала инвалиди в София или в родния ми Габрово.

Не знам къде са тези хора, но осъзнавам, че даже ходейки на двата си крака, често ми е трудно да се придвижа по улиците. Тротоарите, ако ги има, са заети от паркирани коли, а за рампи и асансьори, осигуряващи нормален достъп към и в обществените сгради, въобще не може да се говори. Целенасочено или неволно, ние просто сме направили тези хора затворници. Те нямат възможност да излязат, какво остава да тренират за Олимпиада. Питам се дори дали успяват да учат нормално? Нито гимназията ми в Габрово, нито Софийският университет дават възможност на деца инвалиди да стигнат по-далеч от първия етаж, а това определено не може да е достатъчно за нормален учебен процес. (В повечето случаи това дори не е достатъчно да влезеш в контакт с администрацията за да започнеш учебния процес.)

Същевременно, имам колега физик, парализиран от кръста надолу. Срещнах го за първи път на конференция в Грайсвалд, Германия. Бях впечатлена колко спокойно ни следваше с количката при разглеждането на новостроящата се три-етажна експериментална установка. Реакторът още не беше сглобен, но навсякъде имаше рампи и асансьори, позволяващи на колегата ми да бъде абсолютно пълноценен и независим от никого участник в разглеждането. Виждала съм го в родната му Холандия да кара кола. А във Франция, където живее, по думите му, дори няма нужда от колата си, защото градският транспорт е достатъчно добре организиран и удобен.

Този човек е забележителен, както като личност, така и като специалист. Винаги когато съм имала възможност да общувам с него, ми е било изключително приятно. А за способностите му като учен ще засвидетелства всеки, занимаващ се с моделиране на плазма (а това не са никак малко хора, предвид че плазмата е вече във всеки дом във вид на плазмен телевизор или икономична крушка). Този човек написа софтуер за решаване на изключително сложно физическо уравнение и го предостави за свободно ползване от научната общност.

Бих категоризирала този колега също като супер-човек – изключителен интелект и прекрасна личност. Мога да продължа и с още примери. Животът извън страната ми даде възможност да се запозная с такива хора.

А нашите инвалиди? Някак си, макар и да не съм ги срещала, вярвам че и те са супер-хора. Но за да видим, че са такива, трябва първо да им дадем възможност да бъдат нормални, пълноценни личности, трябва да им позволим да участват в личния ни и обществения живот. Възможността да излизат и да бъдат в обществото е само малка предпоставка за това. Нужно е обаче много повече. Оценката ни за себе си зависи силно от това, как ни виждат околните. Тогава ние „околните” можем ли да покажем на хората с увреждания уважение, приемане, а защо не любов? Давам си ясна сметка, че това не е никак лесно. Изисква да гледаш на човек като на някой, който има стойност поради самата си същност на човек, някой, който е направен по Божия образ, носещ в себе си ред характеристики на Бога. Изисква осъзнаване, че всеки човек е уникален, със специални дарби, дадени да му послужат в специалната роля, която му е отредена. Изисква способност за възхищение, да можеш да оцениш достойнствата на някого без да му завидиш, ако ти не ги притежаваш в същата степен. Нужно е „баналното” да гледаш не на външността, а на вътрешното и разбирането, че ние сме не това, което изглеждаме, а онова, което правим като избори, както със способностите, силите и времето си, така и със способностите, силите и времето на другите. Нужно е да си се научил да казваш „НЕ!” на егото си или както и да наречем онова нещо в нас, което постоянно казва „Искам! Искам! Искам!” и да можеш да правиш усилието да даваш, без непременно да очакваш да ти се заплати обратно. (Колко остаряло и неуместно изглежда в наши дни Исусовото „По-блажено е да даваш отколкото да получаваш.”) Изисква и желание да погледнеш в очите на другия и да срещнеш онова, което е спотаено там; а след това да откликнеш – с грижа, ако там има страдание и с радост, ако там има радост. Всичко това са способности, които за да бъдат изградени, са нужни години. Нужен е и пример. Може би, ако започнем сега, полагайки усилие да променим себе си и учейки децата си, има шанс следващото поколение да бъде различно, способно да оцени инвалидите като супер-хора, способно на поне малки жестове на уважение като усмивка към човека в асансьора, бил той със или без недъг.

Сега като че ли чувам моя добра приятелка да казва „Ние не се усмихваме дори на познатите си”. А тогава дали ние самите не сме станали инвалиди? Ценности като човечност, грижа, любов – не са ли незабелязано ампутирани от нас? И ако е така, къде да търсим помощ? Може би у онези, които са загубили само част от тялото си, но не и от същността си?

Бележки:

Снимка от http://podtepeto.com/article.php?id=6935