Страстната седмица: Цветница
Наближава Великден. Какво е специалното на този празник? Всеки празник се очаква да носи нещо специално – не просто отдих от напрегнатото ежедневие, но и малко по-различен ритъм сред неговата монотонност; малко по-различна динамика в календарната година; усещане за целенасоченост на потока на времето; за смисъл и принадлежност към нещо по-голямо от простото съществуване. Да живееш и да съществуваш са различни неща. Затова и имаме празници. И така, какво е специалното на Великден?
Някой може да се докачи, че задавам такъв въпрос в една „християнска“ страна. Точно за това нямам особени притеснения. Подобно на Смирненски в „Приказка за стълбата“, мога да заявя, че този въпрос е най-вече за тези, които ще си кажат: „Това не се отнася за мен.“ Но не го казвам с неговия сарказъм. Не, просто знам, че хората, които разбират смисъла на този празник нямат нищо против да го преосмислят отново и отново в светлината на своя живот… По-точно, обратното, – да преосмислят живота си в светлината на събитията, които формират ядрото на празника. А тези, които не виждат такава нужда, биха могли просто да проявят любопитство.
Приблизително една трета от обема на четирите евангелски разказа е съсредоточена върху дните, които непосредствено предшестват екзекуцията на Исус Христос от римските власти в Ерусалим и Неговото възкресение. Това означава, че за авторите на евангелските разкази, тези събития заемат централно място. За всеки, който желае да преживее по-дълбоко смисъла на Великден, е важно да се потопи в тях. Ще се опитам да направя това – ако ми се отдаде – с кратки блог-коментари всеки ден до Великден. Не знам какво ще се получи, но мисля, че си струва опита.
Последните дни от живота на Христос са известни още като „Страстната седмица“. Когато този израз е бил изкован, думата „страст“ е означавала „страдание“. Днес тя означава нещо съвсем различно. Затова, когато говорим за „Страстната седмица“, е нужно всеки път да си го превеждаме мислено като „Седмицата на страданията“ [на Исус Христос]. Тя започва с неделята преди Великден, която се нарича „Цветница“ или „Връбница“.
Откъде идват тези наименования? Не от това, че обикновено този ден съвпада с ранната пролет, когато всичко цъфти и се раззеленява. Съществува пряка връзка между тези имена и евангелските разкази. И четиримата автори, Матей, Марко, Лука и Йоан, разказват как в един момент, малко преди юдейския празник Пасха, Исус се насочва заедно със Своите ученици към Ерусалим.
Празникът Пасха е най-големият от големите празници на евреите. Той е свързан с извеждането на техния народ от положение на робство в Египет към земята, която Бог им обещава като наследство и в която в крайна сметка ги въвежда след много премеждия, записани в книгата Битие и в останалите четири от Мойсеевото Петокнижие – сборник, наричан неформално „Законът“. Това е история, която слага началото на еврейското национално самосъзнание. Но това е също история, която не върви съвсем гладко. За разлика от други народи, еврейското самосъзнание не се основава на триумфални военни успехи, записани в техните хроники. То се основава на едно обещание, дадено на техния прародител Авраам не от кого да е, а от самия Бог, Създателя на Вселената. Затова – макар да започва реално от Авраам – към историята им са добавени и няколко щрихи от по-ранни епохи, от самото създаване на битието: нещо като визитна картичка на Този, Който дава обещанието. Понякога читателят среща военни триумфове (наред с поражения), но основната фигура е Бог, Който изпълнява през вековете даденото обещание да въведе Своя народ в земята, която им е обещал. Пасхата е началото на този път за евреите като нация.
По-късната история обаче показва, че когато най-сетне всичко изглежда наред, по време на златния век на Давид и Соломон, нещата се объркват при техните наследници. Царството се разделя на две: Северно и Южно. За разлика от Северното царство Израил, Южното царство, Юда, съхранява царската династия на Давид. Но и двете в крайна сметка споделят сходна съдба. Израил отново е отведен в плен от Асирия, а Юда – от следващата имперска сила, Вавилон.
Божието обещание отново чака своята реализация. По времето на Исус то е частично изпълнено. Вавилонското царство е сменено от персийското, чиито владетели връщат част от юдеите в техните земи. Храмът в Ерусалим, разрушен от вавилонците, е построен отново. Но Бог не се завръща в него както преди и евреите никога не получават автономия. Сменят се няколко империи – Персия, Гърция, Рим. Положението остава същото.
И така, Исус се е запътил към Ерусалим с намерението да бъде там по време на празника Пасха. Тържествата на празника са продължавали седем дни и по това време всички поклонници са се събирали в града. И четиримата евангелски автори описват странния начин, по който Исус влиза в Ерусалим. Явно това заслужава специално внимание, тъй като не са много събитията, предадени и в четирите Евангелия. Влизането на Исус в Ерусалим е едно от тях.
След като наближава града, минавайки покрай селото Витания, Исус изпраща учениците Си да Му намерят едно магаренце. Исус яхва магаренцето и така, придружен от Своите ученици, влиза в Ерусалим. Евангелистите ни описват реакцията на жителите на града и на Неговите ученици. Те секат клони от дърветата (палмови, както уточнява евангелист Йоан) и ги постилат на пътя пред шествието. Други свалят връхните си дрехи за тази цел. Едновременно с това се чуват възгласи:
„Осанна на Давидовия син!
Благословен този, който иде в Господнето име!
Благословено царството на баща ни Давид, което иде!
Осанна във висините!“
Непознатата дума „осанна“ е молитва към Бога за избавление, но изречена с такава увереност, че играе ролята на радостен възглас. Всъщност, хората използват части от Псалм 118, за да приветстват Исус:
„Този е денят, който Господ е сътворил.
Нека се радваме и се веселим в него!
О, Господи, избави, молим се!
О, Господи, молим се, изпрати благоденствие!
Благословен, Който иде в Господнето име!
Благославяме ви от дома Господен.“
Исус е посрещнат като цар – начинът, по който Го наричат, „Давидовият син“, издава това. Палмовите клони и дрехите, постлани по пътя, говорят за почит към най-високопоставен човек. Оттук идва и името на празника: „Цветница“ или „Връбница“. Ако това се беше случило по нашите ширини, хората вероятно биха хвърляли цветя пред Него. Така ние обикновено изразяваме същата почит и радостно очакване. Върбовите клонки са просто заместител на палмовите, защото при нас палми не растат.
Атмосферата е заредена с големи очаквания. Сега, когато толкова хора са се събрали в Ерусалим за празника, е идеалната възможност за организирането на въстание и за отхвърляне на римската власт. Хората виждат в Исус фигурата, която може да извърши това. Техните писания говорят за такава фигура, която предстои да бъде издигната. Наричат го „Месията“: в превод, „Божият помазаник“. Това е царска титла. Така са наричали едновремешните царе, които са били издигнати от Бога и благословени от Него да управляват. Самият Исус в продължените на три години вече проповядва, че „Божието царство е наближило“. Знаменията, които извършва и за които вече всички са чували, говорят, че Бог е с Него. Има нещо специално у Него; нещо, което не са виждали преди у никого. Може би е дошло времето, когато Бог най-сетне ще изпълни обещанието, което е дал и ще възстанови царството на Израил?
Разбира се, не всички са се поддали на еуфорията. Евангелист Лука отбелязва и тази подробност – някои от религиозните специалисти по онова време са убедени, че народът греши в простодушието си и се обръщат към Исус с думите: „Учителю, смъмри учениците си.“ Наистина, какво мисли самият Исус за тази малко конфузна ситуация? Ако е наистина мъдър и разумен човек, ще разбере, че това може да бъде опасно. Римските власти могат да видят в това заплаха за метеж и да разтурят празника. Може и нещо по-лошо да се случи… Исус обаче отговаря: „Казвам ви, че ако тези млъкнат, то камъните ще извикат.“ Предполагам, че получилите този отговор по-лесно са преглътнали сарказма в него („Видиш ли, ние сме по-каменни от камъните“), отколкото тревогата, че – о, Боже – Исус изглежда мисли, че народът и хората около Него не грешат! Не, няма съмнение, начинът, по който Той избира да влезе в града, наистина е демонстративна препратка към думите на пророк Захария, както познавачите на Писанията по онова време са се опасявали:
„Радвай се много, Сионова дъще!
Възклицавай, Ерусалимска дъще!
Ето, твоят цар иде при тебе:
Той е праведен и спасява,
кротък и възседнал на осел –
да, на осле, рожба на ослица.“
Освен с големи очаквания, атмосферата на влизането на Исус в Ерусалим е заредена с още нещо: все по-изострящи се противоречия и опасения. Изглежда, че слуховете за липсата на каквато и да било учтивост у този религиозен водач се оказват верни. Защо е тази грубост? Ние трябва да сме от един отбор… Като е толкова начетен,нима не разбира, че нещата не се случват така? Или просто се прави, че не разбира?! Къде му е армията, която ще се справи с професионалните части в града и после с тези, които Рим ще изпрати, за да потуши бунта? Един цар, може да бъде „кротък“, когато всичко е наред, макар че и това е малко идеализиран образ… но власт не се взема, като яздиш на магаре… Въобще, не разбира ли метафорите? Пророкът говори за цар, възседнал на магаре, фигуративно казано. Става дума за време на мир и благоденствие и магаренцето е просто художествен антипод на бойния кон. Но сегашното време далеч не е време на мир, колкото и да се опитва да ни убеди в това римската пропаганда. А това тук?! На някаква гротеска ли сме свидетели?
Предстои изкристализирането на тези противоречиви настроения в нещо голямо, отвъд контрола на когото и да било, през следващите дни. Самият Исус изглежда не полага никакви усилия да ги потуши, а поведението Му единствено ги изостря – насърчава очакванията и задълбочава тревогите. На този етап евангелските автори поставят читателите си в съспенс. Какво ли предстои да се случи?
Нов коментар