Размисъл за Възкресение
Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра…
Тогава и тези, които са починали в Христос, са погинали. Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление.
Първо послание към коринтяните 15:12–19
За живота е лесно да се говори и пише, едва ли не той е постоянен обект на разискване, в новините, в плановете на хората, в съветите на по-възрастните към по-младите. Животът, изглежда, е низ от събития, развитие, той е като път, който трябва да се извърви. Но накъде води този път, къде спира той? Знайно е от всеки, че „всяко начало има и край“. И животът, подвластен на тази мисъл, е с край. Край, който обаче сякаш е нелогичен. В живота няма момент, по правило поне, в който да си кажеш „приключих“, това е краят на започнатото. Хората сякаш приемат, че с възрастта, когато силите на тялото започват да те напускат, с настъпването на старостта се предвещава краят, логичният край, според наличието на начало. Но логична ли е внезапността на края, в който неподвластно за човек, настъпва момент на раздяла с близките, завинаги, въпреки че е нежелана или ненавременна, или в случаите, когато (за младия) целият живот едва започва? Смърт, настъпила в старост, се приема по-леко, а в младост е преждевременна и в последния случай си даваме сметка за ненормалността на смъртта. Смъртта не е добро, макар да се смята за „нормален завършек“, понеже спохождала всяко живо същество. Но защо тогава няма психически здрав човек, който да не се страхува за живота си и защо го пази, ако настъпването на смъртта е нормално събитие в живота на човека? Има ли значение кога ще настъпи тя, след като никой не може да я избегне? Защо за хиляди години човекът не се е научил да я приема?
Защото смъртта не е нещо нормално. Замисълът на човешкото съществуване не е да има край. Човекът не съществува, за да умре.
Наближаващата смърт е като самотен вик, носещ чувството за изоставяне. И така, както не знаем за началото, не можем да сме сигурни и за края. Помня последните дни от живота на моята баба, жена, която цял живот е вярвала в Бога, ходела е на църква и се е стремяла да води християнски живот. Видях я изплашена и гневна, защото по думите ѝ „Бог ме изостави в последните ми дни“. И от тази моя преживелица разбирам защо не са случайни думите на Исус на кръста „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“1. За човека, поради различни причини, понякога погрешни, това е смъртта, така завършва земния си път, като изоставен от Онзи, Който владее и живота, и смъртта. Човекът няма власт над смъртта, та той дори не я разбира. Тогава кой би могъл да я владее, да я спре? Онзи, Който владее живота. И защо Един Всемогъщ и Добър Бог, Който е създател на хората и Който ги обича, би ги оставил на смъртта, в нищото? Кой обичащ Творец ще остави творението си да изгние? Защо един творец да погубва творението си? Защо му е да създава, ако целта му е да разруши създаденото? Родителят не се отрича от детето си въпреки грешките му, въпреки бунтовете и отричането му. Родителят търпи само защото детето „си е негово“.
Когато обичаш, си способен на всичко. Готов си да дадеш живота си, за да живее онзи, когото обичаш. Ето затова няма да е трудно да разберем защо Исус дава живота Си. Божият Син идва, за да поеме чуждия грях за Свой, а с това поема и последствията, които носи грехът – отделяне от Бога. Ето затова има смърт, заради отделеността от Извора на живота; отделеност, породена от греха. А поетият грях е и причината Исус пред прага на смъртта, като всеки смъртен и грешен, да изрече думите „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ И така, дал живота Си за хората и вместо тях, Исус печели живот за тях! Възкресението на Исус, връщането Му от смъртта показва ясно наличието на живот след това. Първо възкресението на мъртвия от няколко дни Лазар показва, че смъртта не е край на живота и че има Един, който има власт над нея. А след това възкресението на Божия Син и явяването Му в плът показва, че има живот след смъртта за онзи, който вярва в Него. Лазар е съживен, върнат от смъртта в земния живот, който има свой завършек. Но възкресението на Исус показва съществуването на друг живот отвъд земния, който няма да има край, защото е без начало, а продължение на вече даден живот, възобновен живот. Исус не е върнат от смъртта; Исус я е преодолял, победил я е. Но и животът отвъд смъртта, животът след възкресението е в присъствието на Бога, Твореца на живота, там където е и мястото на създанието Божие. Къде другаде е мястото на детето, освен в лоното, в присъствието на баща му?
И неслучайно идват думите на Исус, преди да издъхне: „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.“2 Духът на Сина отива там, откъдето е и дошъл. Привидно оставен, самотен преди това, сега вече предава себе си в Божиите ръце.
И знам – дори и да не е изрекла Исусовите думи – къде е духът на моята баба. Там, където ѝ е обещано да бъде: „И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие. И вие знаете къде отивам и пътя знаете.“3
Там ще бъде и духът на всеки вярващ в Исус, защото: „Исус ѝ каза: Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, макар и да умре, ще живее. Никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли в това?“4
„О, смърте, къде ти е победата?
О, смърте, къде ти е жилото?“5
Ликувайте!
Христос възкръсна!
Нов коментар