Рождество Христово
История на празника
Ежегодното отбелязване на Рождество Христово неминуемо повдига сред критично мислещата публика въпроси относно историчността на празника. Цели поколения българи свързват празника повече с коледуване, сурвакане, бъклици и гозби, отколкото с раждането на Исус от Назарет, Божия Син. Тези представи се подхранват и от съвременните медии, които до голяма степен продължават официалната пропаганда на комунистическия режим до 1989 година. Охотно се посочват(-ха) езическите корени на различни традиции и празнувания около деня на зимното слънцестоене. С това се внушава(ше), че християнството просто е облякло старите суеверия в нови дрехи и, следователно, същностно не се отличава от езическата религия. И в най-добрия случай има етнографска стойност.
Тази спекулация се възползва от пестеливостта на новозаветните разкази. В евангелските текстове очевидно липсват точни данни за деня и месеца на Христовото рождение. (Дори годината все още подлежи на уточнение от специалистите по древна история.) Същевременно техните автори предават обстоятелствата около това събитие с изключителна точност и така подчертават здравите исторически основания на християнската вяра. Ние от сдружение ХАРТА искаме да присъединим своя глас към техния. Като изтъкваме заедно с тях, че Исус Христос е историческа Личност и е извършил Своето изкупително дело в историята, според достоверните новозаветни разкази, ние не вземаме страна в споровете кога точно се е родил Спасителят. Фактите, че Богочовекът се е родил, живял, страдал, умрял и възкръснал от мъртвите, са много по-важни от точните дати. Публикуваме статията на Венцислав Каравълчев с желанието да обогатим нашите читатели с познания върху историята на Христовата църква, а не да дискутираме църковния календар.
От редакцията на ХАРТА
Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Вж. Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали “dies natales”: дни, в които се раждаме за небето. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление1. След учредяването на празника Рождество Христово, в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата е чествала т.нар. „празник на Божиите явявания“ (Теофания или Епифания), който обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите2. Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението. Нещо повече, дори до V век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в периода от март до януари, като според предположението си чествали и празника.
Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един пасаж от Теофил Антиохийски (+183), достигнал до нас в късен латински препис. Според него галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада и затова винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Самият той посочва като рождена дата на Христос 17 ноември, в третата година от новата ера. През 221 г. Секст Юлий Африкан изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, което популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Авторът на “De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, „Слънцето на правдата“, също трябва да е роден на 28 март.
По-късно на Запад, на базата на отъждествяването на Христос със „Слънцето на правдата“, установеният вече празник, който, както споменахме се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. На друго място в “De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът “Natalis invicti solis”, раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето – неговите привърженици отбелязвали в края на декември момента на зимното слънцестоене, след който денят започва отново да нараства. Поклонниците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождеството на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога3. Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата“, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце“. Малко след Миланския едикт (313 г.) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър, това е станало преди 336 г. Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето “De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците /до своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352–356), Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска, на 6 януари4.
През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит“ с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни“, с което изказва мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.
Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване датата на празника. На Запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, докато на Изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379) е първият архиерей на Изток, който възприема западната дата на празнуването на Рождество. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство5. Св. Григорий Богослов въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово на 25 декември, докато е патриарх. Западният император Хонорий (395–423) в писмо информира своята майка и брат си Аркадий (395–408), които са във Византия, за това как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. Те препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на Изток, в Антиохия. Местните християни обвинявали Рим в идолопоклонство заради честването на Рождество на 25 декември – празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. С пламенна проповед, произнесена през 386 или 388 г., св. Йоан Златоуст успял да убеди антиохийците в правотата на Рим. В нея се споменава, че църквите на запад, от Тракия чак до Гадис6, честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември около 400 г.
Постепенно и другите източни църкви възприели практиката на Западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430–440 г. Нейните представители обаче продължават да изчисляват честването на Сретение Господне7 от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Император Юстиниан Велики (537–565) влязъл със сила в Йерусалим и принудил местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.
Арменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, заедно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436–446) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак, в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Арменците в пределите на Византия приели да честват Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.
Много автори в периода 375–450 г., като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът“, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим, малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г.8. Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя“.
От приведената дотук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък можем да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква. Въпреки, че празникът Рождество е бил разделен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово според православния канон, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление. Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември, а отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл.
Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари), преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност 3–5 дни. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний“ говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на Изток, в края на ІV и началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440–461) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните“. Близо десет века по-късно Св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост:
„Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Мойсей9, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата Божествена плът“.
С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. Четиридесетдневен постът става за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополския патриарх Лука Хрисоверг, с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод:
„Сам светейшият патриарх каза, че въпреки, че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември“.
Историята на този светъл християнски празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха и водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи:
„А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“ (Йоан 14:26).
- 1. Богоявление (Йордановден) възпоменава кръщението на Христос в р. Йордан, когато Бог се изявява и в трите си Лица на св. Йоан Кръстител – като Син (в лицето на Христос), като Св. Дух (в образа на гълъб) и като Отец (като глас от небесата) – б.р.
- 2. Празник, отбелязващ поклонението на мъдреци, дошли от изток, пред новородилия се Младенец (вж. Евангелие от Матей, 2 глава) – б.р.
- 3. Срв. Заявлението на самия Христос за Себе Си: „Аз съм светлината на света“, Евангелие от Йоан, 8:12 – б.р.
- 4. За подробности виж „Богоявление през вековете“ на сайта dveri.bg – б.а.
- 5. Арианството е еретично учение, отричащо божествеността на Христос, и затова придавало различен смисъл на Богоявление. – б.р.
- 6. Днешният Кадис в Испания, най-древния град в Западна Европа – б.а.
- 7. Представянето на Младенеца в Храма, което става 40 дни след раждането, според предписаното от закона. Срв. Евангелие от Лука 2:22–38 – б.а.
- 8. достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Ананий от Ширак (Ананиа Ширакаци) – б.а.
- 9. Виж Св. пророк Мойсей Боговидец в pravoslavieto.com
Нов коментар