Като учен, библейските текстове са обект на вашата професионална работа. Като християнин, те са обект на вяра. Трудно ли е да се съчетаят тези два подхода към Библията?

Казано ни е да обичаме Господа, нашия Бог, с цялото си сърце, душа и ум. Това означава, че умът ни е включен, така както и емоционалния ни отклик. Няма момент, когато умът ни трябва да бъде изключен и също, няма момент, когато не трябва да полагаме личната си вяра в Бога. Разбира се, нивото ни на доверие в дадено нещо може да претърпява възходи и спадове, но няма човек, който да не се доверява на нищо. Дори отчаянието е форма на епистемологична увереност. Така че, въпросът е можем ли да се доверяваме на нещо и в същото време да го анализираме? Отговорът е „разбира се“. Ако то е достойно за доверие, то би издържало на анализ.

Нека поставим въпроса по различен начин. Критичното мислене е неделима част от научния подход. Според вас, дали критичното мислене е нещо хубаво или е нещо лошо за един християнин? Има ли то потенциала да застраши християнските убеждения?

Ако под критично мислене разбираме ясен логически анализ, тогава очевидно е добро. Християните няма защо да се страхуват от логиката (която, макар и ограничена, никога не е погрешна, сама по себе си). Има обаче неща, от които трябва да се страхуваме, по-специално от своята склонност редовно да надценяваме способността си да мислим рационално, без грешки или без пристрастност. Логиката не е повредена от греха, но човешкото съзнание е! Типична човешка грешка е да преминаваме от признаване, че критичното мислене е важно, към това да смятаме собствените си опити за критично мислене за безпогрешни или просто за по-надеждни, отколкото те в действителност са.

А какво да кажем за рационалните доводи в подкрепа на християнството? Някои християни казват, че подобни доводи не са в състояние да доведат някого до вяра. Как оценявате ефективността им, особено в постмодерния свят?

Проповедта на Исус е напълно рационална, но не е рационалистична (издигаща човешкия ум до позицията на върховен авторитет). Павел се аргументира рационално относно християнството, както пред езичници (Деяния 17), така и пред евреи (Деяния 28). За рационалните доводи обаче е характерно, че действат бавно и не водят до видимо впечатляващи резултати, по начина, по който правят това някои форми на масова евангелизация или обръщения по време на криза. Това не означава, че рационалните доводи не играят важна роля. Причината, поради която много хора в Иран или Алжир стават християни е, защото са се убедили, че доминиращите верски системи в тези страни, не са рационално ефективни и са започнали да търсят нещо друго. В продължение на много години християнство като че ли не може да пусне корен в тези среди, отчасти защото хората правят силна връзка между националната идентичност и определена религия. Когато тази връзка е разбита рационално, броят на обръщенията към християнството, било поради масова евангелизация или лична криза, се покачва. С други думи, хората са държани настрана от християнската вяра, защото са хванати от погрешна верска система. Ако използваме аналогия с футбола, рационалният довод е нещо като треньора или мениджъра. Тези хора не стават известни, бележейки голове (както други форми на евангелизация), но без тях никой отбор не би спечелил.

Вие защитавате „словесното вдъхновение“ на Писанието. Какво точно означава то?

Това е историческата християнска вяра, поддържана от църковните отци, Католическата църква, Православната църква и историческото протестантство, споделяна също така от традиционния Юдаизъм, че в библейските писания имаме думи, дадени от Бога, за които може да се каже, че са Божието слово. Това не означава, че те не са също така и човешки думи. Те са едновременно божествена и човешка реч.

Какво тогава е човешкото участие в предаването на Божието откровение? Каква част от написаното е било разбираемо за авторите на текста?

След като книгите са написани, част от човешкия принос е правдивото преписване на това, което е написано и предаването му на други, но преписването не е част от процеса на откровение. То е просто част от разпространяването на откровението. При даването на Писанието хората са включени на всеки един етап. Както се казва в първия стих на Посланието до евреите, Бог е говорил на „бащите ни“, т.е. на хора. Според I Петрово 1:10–11, авторите не винаги разбират в пълнота това, което е написано, но няма причина да смятаме, че въобще не са разбирали какво пишат.

Защо според Вас е важно да вярваме в словесното вдъхновение?

Ако има Бог, много основен въпрос е първо, дали Той може да говори и второ, дали е говорил. Ако не може да говори или пък не е говорил, трудно е да си представим как някой може да има лични взаимоотношения с Него. Либералните християни често отричат, че Библията е словесно вдъхновена, но те също така са склонни да вярват в бог, който или не може, или не е говорил. Бог, който не може да говори е или безличностен, или слаб. Бог, който може да говори, но решава да не го прави, може би не е бог, когото някой дори би искал да познава лично!

Каква е личната ви позиция относно непогрешимостта на Библията?

Вярвам, че Писанието е Божието слово и че когато Бог говори Той не греши. С други думи, вярата ми в непогрешимостта на Писанието е следствие от убежденията, че Писанието е Божието слово и че Бог трябва да говори в съответствие със Своя характер, т.е. истинно.

Това не означава, че Писанието не може да описва грешките на други (например Адам и Ева) или че не може да използва цялата разновидност от изрази, които използваме в обикновената реч, включително хипербола, приближение, неточности, поезия, метафора или дори езикови форми, които граматичните сноби биха определили като грешки. Никое от тези неща не е в противоречие с абсолютна истинност или със съвършенството на Писанието като откровение за Бога.

Не е ли това част от аргумента на Барт Ърман, че евангелските християни настояват за непогрешимостта на оригиналите, с които не разполагаме?

Аргументът на Ърман е объркан1, защото той използва думи с няколко значения и не осъзнава, че прави това. По-специално, думата „оригинал“ е използвана най-малко в три различни смисъла: (а) оригиналният език, (б) оригиналната словесна последователност, (в) оригиналният физически ръкопис. Изразът „оригиналният текст“ би могъл също да означава (б) и (в). Евангелските християни вярват във вдъхновението на текста в смисъла на (б). По-голямата част от реториката на Ърман казва просто, че не разполагаме с текста в смисъла на (в), което така или иначе никога не е било предмет на спор.

Преводите на Библията носят ли нещо от Божието вдъхновение?

Християните (също както и юдеите преди тях) винаги са вярвали, че Божиите думи могат да бъдат превеждани. Разбира се, при превода съществува един процес на разреждане, но това е разреждане, подобно на това когато добавяме мляко в кафето. Това все още е кафе, независимо дали е с или без мляко. По подобен начин не можем да кажем, че самите думи на един превод са дадени от Бога, но преводът носи съществената част от смисъла и значението.

В Библията има някои цитати на неканонични книги. Трябва ли да приемем тези книги за вдъхновени?

В Новия Завет Павел цитира езически автори, а Юда цитира думи на Енох, които изглежда идват от една неканонична книга, наречена I Енох. В случая с Павел не мисля, че има предвид, че тези автори са вдъхновени. Той просто ги цитира, защото подкрепят неговите доводи. В случая с Юда мисля, че той смята, че това са думи на Енох, което би следвало да означава, че поне част от книгата на I Енох е вдъхновена. Трябва обаче да правим разлика между това дадено писание да е вдъхновено и това то да е библейско или канонично. Старозаветните пророци очевидно са написали и проповядвали много повече от това, което се съдържа в Стария Завет. Тези думи са вдъхновени, но не са предвидени от Бога да влязат в Писанието като част от канона. Библейските или канонични думи са подмножество на всички вдъхновени от Бога думи. Този по-малък набор от думи е това, което Бог е предвидил да остави за Своя народ във всички времена и култури до второто идване на Христос.

Каква е историята зад тринадесетте допълнителните книги в Стария Завет?

Първите християни са били евреи. С течение на времето все повече езичници също стават християни и относителният брой на езичниците спрямо евреите се увеличава. Между втори и четвърти век, с други думи, известно време след зараждането на християнството, делът на езичниците християни става значително по-голям от този на евреите и църквата започва да забравя своите еврейски корени. Един израз на това е, че някои християни все по-трудно правят разлика между книгите, които са били част от еврейските писания и тези, които не са били. Това именно е времето когато някои християни започват да гледат на някои от 13-те книги като писание, въпреки че най-ранните евреи не са. Най-ранните християни обаче изглежда са имали същия Стар Завет като евреите. Днес протестантите и евреите имат съвсем същите книги като Стар Завет (или, в случая с евреите, като цялата им Библия).

Ценни ли са тези книги по някакъв начин?

Да, I и II Макавеи са особено полезни книги от историческа гледна точка, а Мъдростта на Соломон, макар и не писана от Соломон, съдържа много полезни наставления.

Последен въпрос. Прекарахте около 10 дни в България, изнасяхте лекции и давахте интервюта за най-различна аудитория. Бихте ли обобщили впечатленията си от българите и техните духовни търсения?

Престоят ми в България беше изключително приятен. Природата е прекрасна, а хората много гостоприемни. Основната ми загриженост за България е, че е възможно материалистичната и атеистичната философии да се възприемат като основна позиция от много млади хора. Често тези философии биват приети, защото те претендират, че въобще не са философии. Те са просто нормалното положение на нещата. Това означава, че те просто летят под радара, избягвайки разкриване и контрол. Според тези философии, вярата, че сме създадени от Бога стои в една специална категория, която можем да наречем „религия“, но вярата, че сме възникнали по стечение на обстоятелствата, случайно, или при самоорганизация на материята, не е религия. Това е просто една нормална вяра. Това позволява да се твърди, че едно общество, без вярата в Бога е някак си по-нормално или по-разумно. Такива секуларисти заявяват, че за да вярваме в Бога е нужно доказателство за Неговото съществуване, но някак си би трябвало да приемем тяхната собствена системата на вяра, без същото ниво на доказване. Това е интелектуалният дисбаланс, който съществува в момента. За да бъде поправено това има нужда български интелектуалци от най-висока класа, които да изградят и да обосноват в академичните среди и в обществото позицията за вярата в Бога, и да подложат материалистичната и атеистичната философии на изчерпателна критика.

• 1. Виж също рецензията от П. Уилямс на книгата на Барт Ърман „Да предаваш словата на Иисус“, публикувана в списание harta-bg.info.