Кратко въведение в историята на Православната църква в Украйна

Православието в Украйна винаги е било източник на сила и стабилност през вековете, тъй като е получавало подкрепа както от светската власт, така и от масата на народа. И все пак същата двойна идентификация нерядко е била и слабост, тъй като често държавата е действала в императивен дух и се е отнасяла пренебрежително, налагайки на Църквата функции, които не съответстват на нейното духовно призвание.

Киевска Рус

Въпреки че споровете за произхода на понятието „Рус“ продължават, има известен консенсус по отношение на начина, по който този термин се е наложил за територията и жителите на Киевското царство. Първоначално наименованието „Рус“ се свързва с управляващите варяжки князе и земите под техен контрол. Става дума по-специално за градовете Киев, Чернигов и Переяслав заедно с околните селски райони. Земите в рамките на този триъгълник се превръщат в Рус par excellence. Като се започне от Володимир Велики в края на Х век и особено Ярослав Мъдри през XI век, думата „Рус“ започва да се свързва с всички земи под хегемонията на киевските велики князе. Към понятието „Рус“ като територия на Киевска Рус се прибавя още едно измерение: християнското население на тази област.

Киевски период

Така нареченият „Киевски период“ продължава от IX до XIV век. Прочутото покръстване на Киевска Рус, с което княз Володимир Велики приема християнството като официална религия на своето царство някъде към края на 980 г., не е първата поява на църквата на украинска територия. Летописите датират началото на християнството в Украйна още от апостолски времена. Още през първите няколко десетилетия след възкресението на Христос апостол Андрей (Първозвани) включва в мисионерския си маршрут посещение в Херсонес (в западната част на Крим, в покрайнините на Севастопол), а оттам отпътува до Днепър през Скития до хълмовете, на които впоследствие се установява град Киев.

В украинските земи (особено в Крим) има силно християнско присъствие още през IV век. То процъфтява в още по-голяма степен след VI век, когато кримските крайбрежни градове попадат под пряк византийски контрол. Местният византийски административен център Херсонес се установява като място с много църкви, и целият крайбрежен регион се превръща в убежище за християни-дисиденти, включително папа Мартин I1.

В Киев християнството се разпространява през втората половина на IX век, по време на управлението на първите варяги Асколд и Дир. След известно затишие то се възражда век по-късно от Ол’ха/Хелена и близкото ѝ обкръжение, но именно внукът ѝ Володимир е този, който трайно утвърждава новата вяра в Киевска Рус.

Освен дългогодишното християнско присъствие в южната част на украинските земи и навлизането на вярата в Киевския регион след 860 г., християнството достига и до далечна Западна Украйна. Това развитие е свързано с дейността на „апостолите на славяните“, византийските пратеници Константин-Кирил и Методий, чиято мисия в различни периоди между 863 и 885 г. в Моравия, в сърцето на Европа, съвпада с политическото влияние на Великоморавската империя. През втората половина на IX век сферата на влияние на тази империя включва западните украински земи, чиито епархии в Закарпатието се предполага, че са създадени от византийски мисионери през 890 г.

Следва изграждането на множество църкви. От Византия са донесени църковни книги. Немалко свещеници идват оттам, а по-късно и от нейния славянски културен спътник – България. Така се създава византийският модел на църковно управление: основна единица са епархиите (обикновено начело с епископ), обединени в митрополитски провинции (начело с митрополит).

Литовско-полски период

Още от Киевския период насетне литературата, изкуството и архитектурата в Украйна са тясно свързани с християнството. След като Киевска Рус приема от Византия новата вяра, там се появява образован елит и се създават културни форми, които са вдъхновени предимно от християнската вяра. Разбира се, има и примери за светски културни явления (като историческите хроники или епоса „Походът на Игор“), но културата на Рус до голяма степен се налива в религиозен калъп през Киевския период от украинската история.

Тази ситуация остава непроменена през Литовско-полската епоха, която продължава от XIV до средата на XVII век в голяма част от украинската територия. Религията и елитната култура са неразделни. По аналог с византийската традиция, църквата и държавата неизменно остават тясно свързани. Политическото и религиозното развитие зависят едно от друго. Подобна взаимозависимост е от особено значение, когато през двата века между 1349 и 1569 г. повечето украински земи постепенно попадат под политическото, социалното и културното господство на Литва и Полша – страни, чиито управляващи и доминиращи социални слоеве са римокатолически. Всъщност развитието на украинската култура и самосъзнание са зависими от процесите в местната православна църква, поставена в римокатолическа среда.

През XIV век, в стремежа си да противодейства на политическия упадък на Византийската империя, църквата в Константинопол се сближава с южнославянските и източнославянските православни църкви, а решаващо значение за отношенията, които се надява да постигне, има поддържането на неделима Киевска и Всеруска (на цялата Рус) митрополия. Опитът се усложнява от факта, че през втората половина на XIV в. църковната територия на Киевската митрополия е политически разделена между четири държави: Московската, Литовската, Полската и тази на Златната орда.

През 1439 г. киевският митрополит Изидор (управлявал от 1436 до 1458 г.), пребиваващ в Москва, заедно с вселенския патриарх в Константинопол приема подписания във Флоренция акт, призоваващ към уния на Православната и Римокатолическата църква. Флорентинският акт така разгневява московските епископи и светските управници, че Изидор е прогонен от страната. През 1448 г. московските епископи избират свой митрополит на Киев и цяла Рус без одобрението на Вселенския патриарх и тази стъпка в крайна сметка довежда до пълната независимост на Руската православна църква.

Що се отнася до останалата част от Православната църква в беларуските и украинските земи в рамките на Литва и Полша, тя също има свои митрополити в Киев, които след 1458 г. се одобряват от Вселенския патриарх в Константинопол и пребивават в литовския град Навагрудак.

Украйна в Руската империя

С елиминирането на Полша от картата на Европа след т. нар. „Трета подялба“ през 1795 г., всички украинци започват да живеят под управлението на две многонационални държави: Руската империя и Австрийската империя (по-късно, Австро-Унгария). Тази политическа ситуация продължава до избухването на Първата световна война през 1914 г. Огромно мнозинство от етническите украинци – близо 85% – живее на територия, която впоследствие ще се нарича „Днепърска Украйна“ в рамките на Руската империя.

През XIX в. църквата коренно се променя. В исторически план Православната църква в Украйна е играла важна роля в укрепването на културното благосъстояние и чувството за идентичност на народа. По време на Киевския период и по-късно, в края на XVI век, тя се превръща в крепост на културата на украинската Рус, подложена на полския политически, социален и културен натиск. През вековете Православната църква в Украйна се опитва да запази юрисдикционна автономия първо спрямо Византийската империя, след това спрямо Полша и накрая спрямо Московска Русия. През XVIII век обаче, като се започне от управлението на цар Петър I, руските граждански власти ограничават автономията на Православната църква в украинските земи. Службата на Киевския митрополит е премахната, а всички епархии в Днепърска Украйна са изцяло подчинени на Светия синод на Руската православна църква със седалище в Санкт Петербург. Така до средата на XIX век всички украинци в Днепърска Украйна стават част от Руската православна църква.

Съветски период

В Съветска Украйна има поне един елемент, който не би могъл да бъде използван от правителството в програмата му за социална трансформация: църквата. Болшевиките възприемат възгледа на Маркс, че религията е „опиумът на народа“ – един вид „идеологически“ наркотик, с който феодалната и капиталистическата класа захранва масите, за да им попречи да се съпротивляват на експлоатацията си. В Съветския съюз, което е първото егалитарно социалистическо общество в света, „експлоататорските идеологии“ като религията не бива да имат място. Вместо това атеизмът се превръща в официален начин на мислене и източник на модели за „духовно издигане“. Религията сама по себе си не е забранена, но дейността на всички църкви е силно ограничена, а някои са напълно затворени и забранени. Като оставим настрана негостоприемната среда, статутът на православието в Съветска Украйна се усложнява от отстъпленията на Руската православна църква (по-точно на Московската патриаршия) и създаването на алтернативни църкви. Една от причините за това недоволство е свързана с въпроса за автокефалията (независимо църковно устройство и самостойна административна уредба на поместната църква) и независимостта на православните в Украйна.

Украинската автокефална православна църква официално възниква със свикването на събор в Киев през октомври 1921 г., на който е създадена йерархия, оглавена от първия митрополит на църквата Василий Липковски. Назначаването му става при извънредни обстоятелства. Тъй като никой от съществуващите канонични православни епископи не се съгласява да ръкоположи Липковски, миряните и духовниците, които се събират на събора през октомври 1921 г., го ръкополагат, използвайки раннохристиянската практика „възлагане на ръце“. Този акт на посвещаване в отсъствието на каноничен епископ е радикално отклонение от православната практика и отчуждава някои украински поддръжници на автокефалията. Вследствие на това Украинската автокефална православна църква се оказва изолирана от останалия православен свят, който смята начина ѝ на възникване (а следователно и самото ѝ съществуване) за неканоничен.

Подобни подробности са без значение за съветските власти, които първоначално позволяват на Украинската автокефална православна църква да се разраства. В началото на 1924 г., когато е базирана в столицата Харков, църквата е в разцвета си. Според собствените ѝ твърдения тя има между три и шест милиона последователи в около хиляда енории, ръководени от тридесет епископи, както и 1500 свещеници и дякони. Църквата намира особена подкрепа сред национално мислещите интелектуалци и други патриоти, които вярват в нейната стойност като украинска институция. Всъщност нейните защитници смятат, че Автокефалната православна църква представлява авангарда на свободна Украйна. С други думи, тя се прибавя към онези сили в новия режим, които желаят да създадат отделна украинска общност в рамките на хлабавата съветска федерация.

В началото на 20-те години на ХХ век православието в Съветска Украйна е разделено на три фракции: едни остават в Украинския екзархат на Руската православна църква – Московска патриаршия; други са в Украинската автокефална православна църква; а трети са в Православната автокефална (синодална) църква.

Съветското украинско правителство обаче предпочита да види Украинската автокефална църква обединена с по-податливата на политически натиск Православна автокефална (синодална) църква. Когато това не се случва, властите принуждават Всеукраинския православен църковен събор да бъде разпуснат. Това е само началото на засилващия се натиск срещу автокефалната църква, което през 1930 г. ще доведе до нейната забрана от съветския режим.

Постсъветски период

Въпреки усилията си съветският режим не успява да премахне вярата от украинското общество. В независима Украйна християнството преживява забележимо възраждане – отчасти поради истинска духовна трансформация, а отчасти и защото религията придобива „престиж“, тъй като е била ограничавана или забранявана от комунистите. Освен това украинските власти дават одобрение и приветстват участието на религиозните институции (особено на традиционните за страната християнски църкви от източен обряд) в процеса на пробуждане и възстановяване на украинските културни ценности.

Православието остава най-голямата религиозна традиция в Украйна по брой последователи. Православните обаче са разделени на поне три юрисдикции, всяка от които има своя собствена йерархия и институционална структура. Разделенията често са свързани както с личностни конфликти между амбициозни лидери, така и с идеологически въпроси, по-специално с въпроса за отношението на църквата към Украйна като държавна единица и отделна култура. От друга страна, не съществуват някакви богословски и литургични различия между различните юрисдикции. Затова обикновеният мирянин не изпитва затруднения да присъства на литургия в която и да е от православните църкви, тъй като от негова гледна точка всички те са „наши“ (тоест, православни).

Най-голямата и единствена канонична (призната от църковното право) и все още най-влиятелна от всички религиозни организации в Украйна е Украинската православна църква, юрисдикционно свързана с Московската патриаршия. По съветско време енориите на Московската патриаршия в Украйна са под ръководството на екзарх в лицето на Киевския митрополит. В стремежа си да се приспособи към променящите се политически условия, Московската патриаршия укрепва статута на своя Украински екзархат, като през 1990 г. го преименува на Украинска православна църква. Очаквало се е преименуваният орган, който продължава да бъде оглавяван от изпълняващия длъжността Киевски и Всеукраински митрополит, по онова време Филарет (Денисенко), да получи по-голяма степен на автономия (църковно самоуправление) или дори автокефалия (юрисдикционна независимост). Всъщност промяната в номенклатурата се оказва до голяма степен козметична.

Противопоставянето на продължаващото подчинение на Украинската православна църква на Московската патриаршия води до търкания и отстраняването (отлъчване с анатема) на нейния главен митрополит Филарет. В отговор той спомага за създаването през юни 1992 г. на нов орган, наречен Украинска православна църква – Киевска патриаршия. В стремежа си да се разграничи от юрисдикцията на Московската патриаршия в Украйна, Киевската патриаршия се гордее, че е украински църковен орган. В богослуженията и публикациите си тя използва украински език (за разлика от Московската патриаршия в Украйна), наред с църковнославянския. Главата ѝ носи титлата „патриарх на Киев и цяла Украйна“, като по този начин претендира за наследството на православието в Украйна от средновековна Киевска Рус. Двете православни юрисдикции, Московската и Киевската патриаршии, започват ожесточена борба за контрол над отделни енорийски църкви, катедрали и манастири в цяла Украйна, по-специално над най-почитаните православни светини като Пещерния манастир и катедралата „Света София“ в Киев.

Трета юрисдикция е тази на Украинската автокефална православна църква – институцията, която през 1930 г. е забранена от съветския режим, но оцелява в изгнание в Съединените щати. През юли 1992 г. дългогодишният глава на църквата и самопровъзгласил се патриарх Мстислав (Скрипник) се завръща в Украйна. Първоначално неговите енории и йерархия са част от наскоро създадената Украинска православна църква – Киевска патриаршия. Единството между тези две юрисдикции обаче бързо се разпада и след смъртта на Мстислав през 1993 г. Украинската автокефална православна църква избира свой собствен патриарх.

На 11 октомври 2018 г. синодът на Вселенската патриаршия в Константинопол издава първия си официален документ, свързан с църковната криза в Украйна. Тя възстановява епископската каноничност на ръководителите на последните две юрисдикции, непризнати канонично до това време.

На 15 декември 2018 г., под председателството на Вселенската патриаршия, в Киев се провежда църковен събор, на който се обединяват епископи от три църковни юрисдикции: Украинска православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ КП), Украинска автономна (автокефална) православна църква (УАПЦ) и Украинска православна църква – Московска патриаршия (УПЦ МП). От първите две юрисдикции се присъединяват всички епископи, докато от последната се присъединяват само двама – въпреки че участие са били заявили 11 епископи от близо стотината такива към Московската патриаршия. За митрополит на Киев и предстоятел на новата църква съборът избира Переяслав-Хмелницкия митрополит Епифаний (Думенко).

На 5 януари 2019 г., Вселенският патриарх Вартоломей подписва и предоставя т.нар. „Томос“ за автокефалията на Православната църква в Украйна. Томосът е патриаршеска харта, която официално потвърждава каноничния автокефален статут на ПЦУ като една от 15-те поместни православни църкви в света, изброени в Диптисите (подредбени списъци на предстоятелите на поместните православни църкви). Този документ се издава еднократно и е в основата на съществуването на всяка православна автокефална църква. Валиден е от момента на подписването му.

• 1. Папа Мартин І защитава учението за две „воли“ и две „действия“ у Богочовека Христос, което намира потвърждение на VІ Вселенски събор през 681 г. Допреди този събор учението е преследвано като ерес от монотелитски ориентирани духовници и повлияни от тях императори. Папата умира в пределите на Крим, където е заточен след нечовешки изтезания. Б.р.