Казано преди повече от 70 години, това твърдение остава по същия начин в сила и днес. Ако задачата на преподавателите в училище и в университета е да възпитат зрели личности, дали трябва да хвърлят своите усилия в борбата срещу естествените емоционални реакции на ученика и да го научат да вярва на разума си или напротив, да обучат неговата емоционалност как да реагира адекватно на заобикалящия го свят, подбуждайки емоции, които може би не е изпитвал до момента?

За второто е нужно човек да вярва, че на света съществуват обекивни ценности, които изискват, по-точно заслужават определен емоционален отговор от наша страна. В задочен спор с възглед, който отрича всичко това (персонифициран чрез псевдонимите Гай и Тит) К. С. Луис пише есето „Безгръди хора“1, където разсъждава:

Възможно е Гай и Тит да са се заблудили искрено относно неотложната нужда на съвременното образование. Те виждат света около себе си залитащ в емоционална пропаганда, традицията ги е научила, че младите хора са сантиментални, и така стигат до заключението, че най-доброто нещо, което могат да направят, е да укрепят младежкия ум срещу емоциите. Моят собствен учителски опит ми казва нещо различно. На всеки един ученик, който трябва да бъде предпазен от лек излишък на чувствителност, се падат трима, които трябва да бъдат пробудени от дрямката на студената вулгарност. Задачата на съвременния възпитател не е да окастря джунгли, а да напоява пустини. Правилната защита срещу фалшивите чувства е насаждането на правдиви чувства. Като подлагаме на глад чувствителността на своите ученици, ние просто ги правим по-лесна плячка на пропагандата, когато се сблъскат с нея. Защото изгладнялата природа рано или късно ще си отмъсти, а твърдото сърце не е безпогрешна предпазна мярка срещу меката глава.

• 1. Първа част от поредица от три есета, написани на основата на поредица от три лекции, изнесени от автора между 24–26 февруари, 1943 г. в Кингс Колидж, Нюкасъл.