Да бъдеш по средата и в нищото

От началото на протестите изглежда, че българският народ е разделен на две: подкрепящи правителството и искащи оставката му. Но не е така. Той е разделен на три. Подкрепящи, протестиращи и такива „по средата“. Този текст е за последните, защото първите две групи са активно действащи лица, а третите – анонимни, но налични.

Известно е, че при подобни случаи тези хора неминуемо преминават към една от активните групи, като с бездействието си всъщност подсилват позициите ѝ. Така стана и с протестите. Хората, които си позволяват лукса да проявяват престъпна апатия, на практика се числят към подкрепящите Орешарски и колкото и да говорят, че не е така, то не им вярвайте. Мнението им за лицата на протеста по нищо не се различава от това на събиращите се пред НДК. Чуйте доводите и аргументите, които те поставят под формата на въпроси към протестиращите. Същите можете да чуете и от привържениците на БСП. Едни и същи са; само дето лъжат, че не подкрепят правителството. Използвам думата „лъжа“ с ясното съзнание, че те я практикуват. Дали лъжат себе си или сънародниците си е според индивидуалния случай, но става дума за лъжа.

Обвиняват протестиращите, че са високомерни, егоцентрични, с излишно самочувствие. Типично българска реакция: „Никой не може да е по-интелигентен, по-способен от мен“. И защо? Не защото съм „по-“, а защото чувствам, че не съм „по-“. Внезапно определенията за младите, интелигентни, светли лица по улиците се превърнаха в недостатък, в нещо ужасно, в наглост, а не в радост. Всъщност имаме повод да се зарадваме, че сякаш от нищото изненадващо се появиха наши млади сънародници – такива, каквито никога не сме подозирали, че съществуват. Бяхме свикнали да обвиняваме младите хора в пасивност, в незаинтересованост, в заседналост, в предпочитание да бягат в чужбина вместо да се опълчат на проблемите. А изведнъж те, пробудени, тръгнаха на поход срещу безпринципността и лъжата. Толкова стъписващо за българската действителност! Улицата се превърна в пример за култура и солидарност; свърши се с противната асоциация, която навява. Улицата, която издига морала, а не го потъпква.

Активни, знаещи, искащи морал и ценности, духовити, мирни и кротки, такива се показаха протестиращите. Но не, по навик завистливо и „хората по средата“ ги обявиха за надменни; обвиниха ги за това, което са – нещо добро. Правели парад, представления, ама нищо не постигат. А тези млади хора вървят към целта си упорито и ни дават урок по християнство (позабравено по нашите земи), като на дело изпълняват думите от Библията: „Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто“1.

Народ, който носи пред себе си лозунгa „В любовта е истината“.

Тук е мястото да попитам сънародниците ни „по средата“ какъв трябва да си, за да виждаш доброто като зло, да изменяш и манипулираш истината? А те на свой ред отговарят: „Ама те другите като дойдат, те са същите“. Това е примиренчество със злото, примиряване с липсата на нравственост, извъртане погледа от истината. „Същите са: лъжливи, крадливи, подли, все същите.“ И какво, да ги оставим да са такива ли? Нали срещу това протестираме?

Протестиращите станаха виновни за разделение сред българския народ. Тези, които искат да върнат държавата на народа ѝ, да обединят страната в името на доброто. И всичко това, защото били наречени красиви и интелигентни. А измисленото разделение бе дело на тези, които дават вид на спасители на държавата от безконечни избори.

Но вместо критично да разгледа ситуацията, „човекът по средата“ решава, че трябва да замери протестиращите „с техните камъни по тяхната глава“. И започва да обижда, както правят управляващите. Само че той не е разбрал, че протестиращите не обиждат, а говорят истината. Задавам въпроса: „Кой реши, че е обида за необразованите ни сънародници да наречеш група хора красива и интелигентна?“ И отговарям: същите, които несправедливо обвиняват нас за това. Самопровъзгласилите се защитници на необразованите сами решиха да ги нарекат глупави. Тези същите всеки ден осъждат себе си в съденето си.

Получава се парадокс, но парадокс по български. Да видиш, че група хора са образовани и знаещи, и да го признаеш се оказва проблем – видите ли, така индиректно обиждаш онези, които не са такива. Трябва да се осъзнае, че този проблем е проблем с истината. И все пак, дори и така, това не може да я заличи.

В отговор на числено некоректните обвинения, че две-три хиляди души не могат да решават съдбата на народа, нека разгледаме следната хипотетична ситуация. Имаме група деца от разнородни възрасти, с различни способности и умения. При отсъствие на възрастни, кои от тях биха вземали решения за групата и биха поели отговорността за другите? Е, предполагам най-умните, най-големите и зрели деца. Тогава защо някой е против това интелигентните и знаещите да решават вместо необразованите и незнаещите? Ясно е. Така ще се прекрати възможността последните да бъдат използвани за користни цели. А те толкова услужливо предлагат себе си. Както група роми „спонтанно“ се беше събрала в подкрепа на избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Толкова спонтанно, че не бяха имали време да научат фамилията му и го наричаха Пеев, но пък са имали време да отпечатат огромен транспарант с лика му, вероятно с пари, великодушно отделени от майчинските си.

А „българинът по средата“ продължава да се прави, че не вижда истинското лице на управляващите, които дори и не се опитват да го прикрият – само слепец не би могъл да го разпознае. Мръсното демонично лице на лъжци и крадци, на хора, които не ги е грижа за другите; лице на гордост, надменност и безнравственост. И ако виждаш това, но вдигаш рамене и казваш „ама всички са такива“, значи ти също си с тях! Да си свидетел на зло и да не реагираш те прави съучастник в злото. В същото време някои издигат глас срещу това, а поспаливци ги питат: „Ама защо?“

И как да не крещиш, когато си пробуден и с широко отворени очи виждаш лъжите, възпроизвеждани в продължение на години. Фалш и подменени ценности. Появиха се млади хора, които искат да останат тук, да работят, да правят наука, да развиват бизнес, да отглеждат децата си в родината и ги обвиниха, че нападат националните интереси. Това са хора, чиито последни надежди бяха ограбени. Хора, които съзнават, че се борят не само за себе си, но и за бъдещото поколение. Изненадващо, но има българи, които не мислят само за себе си, а и за ближния. Яви се нов народ сред народа. Народ, който бе спрял да бъде такъв. Освен по време на футболни успехи, но и това забравихме – 94-та година отдавна отмина. Появиха се хора, които са се отделили от образа на чиновника – какъвто искат да го гледат управляващите. Безропотен и ням, треперещ пред властта. Трагикомичен образ на Иван Вазов, описан в разказа „Не поздравил“: „Славчо Плужев, вечно тихият, добрият, безобидният, скромният чиновник“, който „и не може да бъде друго!“. Те ни искат такива, маловерни, неустойчиви и страхливи. Но как да бъдем, като почти не остана за губене, откраднаха ни всичко. Останаха ни ценностите, но и тях се опитват да подменят. А Кириак-Стефчовците „по средата“, затворени в „живота“ на чиновничеството лицемерно се опитват да повлекат със себе си и нас.

Но късно е вече, твърде късно. Появиха се онези, които вярват и устремено крачат към Обетованата земя.

Ще продължим да крачим. И за да не осиротее промяната, трябва да призовем: „Народе, не забравяй!“ Помни какво става и го предавай напред, учи децата си на това, за което се бориш днес. Борбата е и в сърцето, в ума и в персоналните дела, които вършим всеки Божий ден. „Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния, ще го покриеш с благоволение като с щит.“2

• 1. Послание към римляни, 12:21
• 2. Псалми 5:12