За моста към болезнената истина

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Може би има нещо дълбоко символично в това, че този скрит все още от очите на света, но здрав и сигурен понтонен мост, се намира зад високата портална порта на действащия беленски затвор. За да го преминеш, сякаш трябва да преодолееш себе си – клетката на собствените си заблуди, летаргията и немарата на заспалата си съвест. Погледът ти да се прободе болезнено в острите шипове на затворническата ограда, а гордият ти дух на съвременник да потрепери при срещата с униформените полицаи.

Истината ни боли. Тя шепне настойчиво в съня на неспокойните ни нощи, призовава и изисква, но не разплата или погубваща омраза, а да назовем с истинските им имена събитията от близкото си минало.

Истината ни боли, защото е част от собствената ни неразказана история. Тъмно кътче от сърцата ни, с което не можем да се помирим.

Истината ни боли, защото напомня, че е част от нас самите, която не можем да приемем, без да признаем, че сме подвластни на злото и греха; че сме себенедостатъчни да понесем смазващата тежест на извиращата от недрата ѝ вина.

Истината ни боли, защото се страхуваме: да се изправим срещу себе си; да понесем отговорността за миналото си; да ни боли;

Истината ни боли, защото се срамуваме: от себе си; от малодушието си; от неспособността си да прочетем до край тази пареща и страшна страница от миналото си, преди да я затворим;

В съзнанието ми отеква тихият, но настойчив въпрос на един от малкото живи концлагеристи, които срещам по време на тазгодишното възпоменание:

„Защо е толкова трудно да отвориш очите на живите, а толкова лесно да затвориш очите на мъртвец?“

„Защото живият оказва съпротива“ – е отговорът на най-младата ни спътничка.

„Сигурно е така.“ – въздъхва той, но във въздишката му няма упрек или примирение, а само някаква неизказана тъга.

Продължаваме да крачим мълчаливо по прашния път от втори обект към града; от хрониките на умишлено потулената ни и неразказана история към настоящето. Сега и тук, за първи път в живота ми издига очертания друг, невидим мост – този между поколенията, между вчера, утре и сега. Свързва ни не само общата ни среща с миналото.

Поглеждам скришом скромния си спътник и разбирам, че мъдростта на това друго и различно поколение поразява не с дългия си и жесток житейски път, но с ненатрапчивия пример за мълчаливото достойнство на духа, със силата си да прости на своите палачи, дори те никога да не са молили за това. Гледам прегърбените от скърбите на времето и немощни от старост рамене, взирам се в запазилите блясъка на младостта очи. Духът ми среща жизнеутвърждаващата твърдост на друг човешки дух. От неподвластния на времето негов порив прозирам, че ни дели цяло поколение забрава, но и че изгубените ни надежди, тласъкът напред на моето и следващите поколения, живецът ни като народ минава през истината за собствената ни неразказана история, през покаянието на един народ, който вече е получил опрощение. Тогава и само тогава ще сме способни да родим отново своите титани на духа; ще придобием силата и твърдостта да ги следваме в свободния им устрем към бъдещето. За да продължим да бъдем – народ, преминал през героични епопеи и падения; народ, помирен със себе си и готов най-сетне да открие собственото си място в света. Народ, чието достойнство не се крепи на постиженията на малцина, на сделки с миналото или на привидното ни приобщаване към ценностите на останалите. Народ, който не е малодушен и не раболепничи пред „силите на деня“. Народ, който познава себе си, защото е преминал през горнилото на страданията, заради истината и е заслужил правото да се нарече свободен.