Българското Ватерло

По времето на комунистическия режим в България човек можеше да научи истината за случващото се главно от вицовете. Особено от т.нар. „политически вицове“, чиито автори рискуваха да бъдат изпратени в затвора. Един от тези вицове беше следният. Американският, съветският и българският президент (Тодор Живков) участвали в спиритичен сеанс и извикали духа на Наполеон. На американеца духът казал: „Ако притежавах твоите свръхмодерни оръжия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло“. За съветския ръководител намерил също похвални думи: „Ако имах твоята огромна армия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло“. Накрая медиумът попитал Наполеон какво да каже на Тодор Живков. „О“, възкликнал духът, „ако имах неговите медии1, светът никога нямаше да научи, че съм загубил битката при Ватерло!“

Въпреки дистанцията на историческото време, вицът не е изгубил никак своята актуалност. Всеки, който се потопи в родната медийна среда, ще се съгласи с това – достатъчно е за час-два да „се поразходите“ из телевизионните канали и радиостанциите. Понеже не съм телевизионен зрител – нямам време, а и нерви! – ще дам пример с радиоефира.

Най-напред бие на очи огромният превес на забавното над сериозното, на развлекателните над публицистичните предавания. Превърташ една след друга радиостанциите и отвсякъде звучат само музика и смехове. Някой си поздравява цялата компания или приятелката си със „свеж хит“; новоизпечен журналист залива феновете се с идиотски остроумия (talk-show, демек) или пък отракан водещ издевателства над обадила се по телефона млада слушателка с цинични намеци (в България този „хумор“ страшно върви!). Светът се тресе от глобална криза и локални войни, бъдещето на Европейския съюз става неясно, у нас текат мащабни обществени процеси и се провеждат всекидневни протести, а българинът се забавлява. По-точно, искат да му внушат, че преди всичко трябва да се забавлява…

Но ето че най-после попадаш на новинарска емисия и се заслушваш, гладен за информация. Оказва се, че напразно си губиш времето. Няколко минути са достатъчни да се убедиш, че в България всичко е спокойно и някак скучно. Министър открива магистрала. В някакъв град са ремонтирани две детски градини. Правителството е решило да увеличи помощите за майки с 25 лева. В едно село една свиня родила 25 малки. След безметежното родно настояще идва ред на международните новини, свити в 1–2 минути поради липса на време – след това веднага трябва да започне поредният музикален блок. По света стават тревожни неща, но за щастие далеч от нас. В някаква държава в Тихия океан има наводнение и хиляди хора останали без покрив. В САЩ (че къде другаде?) някакъв престъпник застрелял пет души. „И накрая нещо любопитно: известният холивудски актьор X решил да се разведе с половинката си, заради атрактивната топ моделка Y. Според запознати X и Y ще прекарат отпуската си на яхта край Бахамските острови. Повече за тези и други новини може да прочетете в нашата Интернет страница…“

Спираш с досада радиото, решен да пропуснеш спортните новини, за които има предвидено повече време, отколкото за вътрешните и външните политически, взети заедно, и които задължително включват по някоя и друга пикантерия от интимния живот на скъпоплатените футболисти. Разбира се, че поначало трябваше да влезеш в Интернет, ако искаш изобщо да научиш нещо или да чуеш коментар! Защото „българското Ватерло“ продължава и на това поле медийни магнати-наполеоновци продължават да печелят своите битки срещу истината. Докато битката не се пренесе от ефира на площада.

Между Ватерло и българските медии има дълбока символична връзка и тя е поводът за днешните ми размишления. В Лондон има мост, също наречен Ватерло, в памет на същата битка. На реалната битка, реално загубена преди почти 2 века от Наполеон. В памет на една поредна победа на истината над тиранията и манията за власт. Преди точно 35 години, на 7 септември 1978 година, българската тирания и мания за власт решиха да вземат малък реванш точно на този мост. По най-естествения за комунистическата диктатура начин: убийство. Изобретателното убийство на писателя Георги Марков, вкарало името на нашата страна („Българският чадър“) в световната история на подлостта.

С какво един писател беше застрашил всемогъществото на БКП и на нейния вожд Тодор Живков? Беше емигрирал на Запад, спасявайки се от „реалния социализъм“, което вече беше сериозно престъпление в очите на нашите властници-другари, но чак пък смъртно наказание… Голямото престъпление на Марков срещу режима се оказа изявата му на журналистическото поприще. Далеч от родината си, над която беше разпънат плътен чадър против влизането и излизането на информация, този велик талант дръзна да пише репортажи за България. Задочни по необходимост, но много по-обективни и несравнимо по-проникновени от репортажите на „българското Ватерло“. „Задочните репортажи“ на Георги Марков, написани като на един дъх (за три години) и четени по радио Свободна Европа, се превърнаха в истинските, ако не и единствените новини за много наши сънародници „под чадъра“ на Народна република България. Те дадоха своя принос към победата над мракобесието, макар че техният автор бе коварно убит. Затова заслужават да бъдат четени, препрочитани и изучавани и от младото поколение, което не познава атмосферата на онези времена.

Битката при „българското Ватерло“ продължава, но печалната годишнина от случката на моста Ватерло ми вдъхва кураж. Насърчен съм също да видя, че вече хиляди българи предпочитат да протестират, вместо да се забавляват. Накрая истината ще тържествува, макар и отделни нейни вестители да падат в жертва. И светът ще научи реалния изход от битката.

• 1. Тогава им викаха „средства за масова информация“.