Тази година нашите себеподобни властници все пак ни изненадаха. Те не само дават, пускат, забраняват, но и организират избори посред пандемията. Така де, и без това народът пълни булевардите в почивен ден, защо пък да не гласува мимоходом? Пандемията не го уплаши достатъчно, та едни избори ли? При най-трудни обстоятелства той запазва нормалния си начин на живот. Не е далеч от ума, че ще направи и своя нормален избор: изборът, който гарантира нормалното състояние на нещата. Да, българинът е способен да избира нормалното, дори по време на чума. Големият въпрос на току-що отминалите избори беше какво той определя като „нормално“.

Джон Хенри Нюман е роден на 21 февруари 1801 година в Лондон. Обръща се към Христос като юноша; много години по-късно ще напише, че спасителното му покаяние е „толкова сигурно, колкото това, че имам ръце и крака“. Първоначално е под силното влияние на английския калвинизъм. Следва в колежа „Тринити“ в Оксфорд, а след завършването си, през 1824 г. е ръкоположен за свещеник към Англиканската църква. Едно от нейните крила, наречено „висока църква“ (High church), се придържа към някои елементи на ритуала и доктрината с римокатолически корени. Младият свещеник се сближава с някои видни фигури на „високата църква“ като Джон Кибъл и постепенно променя възгледите си в този дух.

Просветителят и мисионерът Месроп Маштоц, живял през IV-V век, заслужено попада във вечната класация на най-великите личности в арменската история. По думите на един историк: „На Месроп ние дължим запазването на езика и литературата на Армения; без неговото дело арменският народ би бил асимилиран от персите или сирийците и би изчезнал, както се е случило с толкова много племена в Близкия Изток.“ Но важността на фигурата на Месроп надхвърля тясно националните рамки. Благодарение на създадената от него азбука и на основаните от него училища, са съхранени множество стари библейски ръкописи и съчинения на ранноцърковни писатели, които иначе биха били загубени за целия християнски свят. Паметта на Месроп се почита в православния църковен календар на 19 февруари.

Два ключови периода на духовен подем в нашата история се олицетворяват от християнски дейци с прозвището „Рилски“. В християнизиращите се български земи през X век се прочува името на монаха-чудодеец Йоан, основател на Рилския манастир. Почти едно хилядолетие по-късно същият манастир ще стане обител на друг монах, Неофит, дал огромен принос за развитието на модерното българско училище, за установяването на книжовна норма на новобългарския език и за превода на Библията на него. Историкът Константин Иречек го нарича „патриарх на българските учители и книжовници“.

Треската за удоволствие по това време на годината, цветята, окичени по витрините, огромните количества храна, натрупани за угощението в една единствена нощ, свидетелстват за свят, изгубил паметта си, който сега отстъпва пред някакъв неясен спомен и извършва действия, чийто дълбок смисъл му убягва.  Той знае смътно, че се е случило някакво щастливо събитие, че „една необятна надежда преброди земята”, но каква надежда? Ако попитате наслуки някои от хората, които вечерят, или спрете минувачите по булевардите, за да им поискате обяснение за тази надежда и за да се опитат да обосноват пред вас тази своя радост, ще се сблъскате с подигравателни усмивки, с повдигане на рамене... Всичко това са стари истории, на които, разбира се, никой не вярва вече...