Времето е най-драгоценното (макар и незапълнимо докрай) наше достояние и затова всеки път, когато се обърнем назад, нас ни гнети мисълта за загубеното време. „Загубено“ бих нарекъл това време, през което не сме живели като хора, не сме набирали опит, не сме се учили, не сме съзидавали, не сме се наслаждавали и не сме страдали. Загубеното време е незапълнено, празно време. Изминалите години, разбира се, не бяха такива. Много, неизмеримо много беше загубено, но не сме пилели времето си напразно. Трябва да се признае, че осъзнатите впоследствие знания и опит са само абстракции на реалността, на самия преживян живот. Но ако способността да забравяме можем да наречем благодатен дар, то паметта, повторението на възприетото, трябва да отнесем към един живот с чувство за отговорност.

Използвам думата чудо, за да обознача намесата на свръхестествени сили в природата. Ако не съществува нищо освен природата, което да можем да наречем свръхестествено, не биха могли да съществуват и чудеса. Някои са убедени, че нищо освен природата, не съществува. Тях аз наричам натуралисти. Други са на мнение, че освен природата има и още нещо: тях аз бих определил като свръхнатуралисти. Следователно първият въпрос, който възниква, е, кои имат право – дали натуралистите или свръхнатуралистите. Оттук идва и първото ни затруднение.

Ако мислено отделим понятието ,,религия" от спазването на Божиите заповеди, то може да се каже, че религията е състояние на изключителна заинтересованост от това, което е и трябва да бъде наш пределен интерес. Тогава вярата е състояние, при което човек е завладян от пределен интерес, а Бог е името, което обозначава съдържанието на този интерес. Такова понятие за религия има малко общо с определението й като вяра в съществуването на висше битие, наречено Бог, а също с теоретичните и практически последствия от подобна вяра. Тук предлагаме едно екзистенциално, а не теоретично разбиране за религията.

Светът е двойствен за човека съобразно двойственото му държане. Държането на човека е двойствено съобразно двойнствеността на елементите на словото, които той е способен да изговаря. Елементите на словото не са отделните думи, а словесните диади. Единият елемент на словото е словесната диада Аз—Ти. Другият елемент на словото е словесната диада Аз—То, при който без всякаква промяна на словесната диада То може да се замени от думите Той или Тя.

Следователно Азът на човека също е двойствен. Защото Азът от елемента на словото Аз—Ти е различен от този в елемента на словото Аз—То.

Както отбелязва изследователят Лорън Айзли, най-любопитната черта на настоящия свят с високо развита наука е, че той изобщо съществува. Хората възприемат, често несъзнателно, едно схващане за „неумолимия прогрес“, според което простото протичане на времето води до нарастване на познанията ни също толкова сигурно, колкото е поникването на дъб от жълъда. „И все пак археолозите ще са принудени да ни кажат“, пише Айзли, „че не една и две велики цивилизации са се зародили и са изчезнали, без да се ползват от предимствата на научната философия.“