Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.

Невъзможното за човека е възможно за Бога. С това е и удивителна надеждата, че не познава предел, не знае граници, силата ѝ е силата на самата благодат – отражение на божественото в тварното, вечност, пребиваваща във времето. За надеждата с удивителна сила говори Шарл Пеги в своята мистерия „Двери, въвеждащи в тайнството на втората добродетел”.

Сигурно сте се питали защо именните дни и други църковни празници имат алтернативни дати: по стар и по нов стил. Защо Васильовден, например, се отбелязва на 1 януари според официалния календар на БПЦ, а същият празник се чества от ромската общност („Банго Василе“) на 14 януари? Защо голяма част от християнските страни празнуват Рождество Христово на 25 декември, докато в Русия, Сърбия, Северна Македония, Грузия и някои други това става на 7 януари? И защо Възкресение Христово се посреща от християните на Запад, като правило, поне една седмица – а понякога цял месец – по-рано, отколкото на Изток? Сякаш са малко доктриналните несъгласия между християнските изповедания и деноминации, та към тях трябва да прибавим и различия в използвания календар...

Хенриета Суон Ливит е забележителна американска астрономка, чиято научна работа се оказва от огромно значение за разбирането ни за Вселената. Днес жените, които се занимават с природна наука, не са рядкост, но до началото на XX век това съвсем не е било така. С прогресираща глухота, сдържана като поведение, но надарена с особен чар, Ливит притежава брилянтен ум и усет към подробностите, който ѝ помага да открие астрономически закон, записал заслужено името ѝ в аналите на историята. Този закон се оказва същественият инструмент, чрез който по-късно Едуин Хъбъл ще успее да определи правилно разстоянието до далечните „мъглявини“, каквито към този момент са открити във всички посоки на небето. Оказва се, че това са галактики, подобни на нашата собствена.