„Християнството е прекрасно. Но именно защото е прекрасно, съвършено, пълно и истинно, неговото приемане е преживяване на точно тази негова прекрасност, тоест на пълнотата, на Божественото съвършенство. Междувременно самите християни – в историята – са го „раздробили“, сами са започнали да го възприемат, а и на останалите да го предлагат „на части“, част по част: части, често не свързани с цялото. Учението за това и за онова, доктрината за това, доктрината за онова... В този раздробен вид, обаче, то изгубва главното, тъй като само в това, да ни приобщи към главното, е смисълът на всяка негова „част“.“ Това записва в своя дневник към края на живота си православният свещеник Александър Шмеман.

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“.

Доминго де Гусман, с латинско име Доминик, произхожда от благородническо семейство от Кастилия, едно от испанските кралства през XII век. На четиринайсетгодишна възраст, както било обичайно по онова време, той е изпратен в университета на Паленсия, където в продължение на десетилетие следва „свободни изкуства“ и богословие. Не след дълго той става известен учен, чиито книги – снабдени със собственоръчни бележки – са единствените му ценни вещи. Но ако имало нещо, което Доминик е обичал повече от научните си занимания, това била грижата за нуждаещите се.

„Векът на бедствията“: такова име си спечелва европейският XIV век сред съвременниците. Постоянните войни и нови вълни на чумата водят до намаляване на населението. В селските райони върлуват разбойници и често има метежи. Папската власт е разделена между Рим и Авиньон, а църквата като цяло е изпълнена с поквара. Папи, кардинали и епископи се ползват с лошо име в обществото и често живеят в открит грях. Но обикновените хора имат нарастващ глад за благочестив живот и копнеж за близост с Бога.

Не знаем твърде много за Йоханес освен това, че е карал хората да наострят уши. Те са искали да го слушат и с внимание са следели проповедите му, в които той настоявал, че всеки може да се сближи с Бога, стига да пожелае това. Таулер си спечелил такава репутация, че по-късни автори приписвали съчиненията си на него, за да им придадат по-голяма тежест. Протестантски богослови, като се започне от самия Мартин Лутер, често са се изказвали ласкаво за него. Понякога той е причисляван към предвестниците на Реформацията. Всъщност това е твърде спорно от богословска гледна точка.