„Синдромът на малките“ и малкото стадо

„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“

Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

Прозрение за българския дух? Карикатура на Хенрик Дембицки във в. „Тъпан“ (1869 г.) (Източник: desant.net)

„България е малка страна…“ И трудно може да роди нещо велико в културата. Гледайте какво прави светът – така трябва да го правим и ние, като хората. Няма да оставаме по-назад, я? Малки сме, но съобразителни. Следим накъде духа вятърът. Винаги сме в крак с модата. Всички „новотети“ бързо навлизат при нас. Свръхбързият Интернет, екзотични марки коли, огромни молове, най-много университети на глава от населението в Европа. „Не е бай ти Ганьо прост“, заявява едноименният Алеков герой.

Не сме прости, ала в идентичността си оставаме винаги малки. И националният ни празник, 3 март, го потвърждава. Дата, на която една велика сила е подписала с друга империя договор за безсрочна окупация на българските земи. Без в договора да се споменава името България. За благодарност, възникналата по силата на следващ договор българска държава кръщава половината улици в новата си столица с имената на дейци и пълководци на въпросната велика сила. Малките хора умеят да ласкаят големите. Стига измежду самите малки да не се издигнат големи личности. Тогава вече бай Ганьо е безпощаден.

Всичко дотук ни е добре познато. Можем да го наречем синдромът на малките. Не че някоя човешка сила или злата съдба са ни направили малки. Сами си го избираме – въпрос на избор, а не на фатално стечение на обстоятелствата. Обичаме да си повтаряме, че възможностите ни са малки. Вярваме в малките стъпки към успеха, „както прави мравчицата“. Обичаме да се отдаваме на малките неща и мисли – за да „останеш здраво стъпил на земята; не да хвърчиш в облаците“. Опиваме се от малките истини, защото големи истини май няма…

Но има една голяма истина, описана в една голяма, Божия книга. „Не бой се, малко стадо, защото Отец Ми благоволи да ви даде Царството.“ (Лука 12:32) Христос не изрича тези думи само към тесен, ограничен кръг хора. Напротив, към онзи момент в земния Му живот Неговата популярност е особено голяма и около Него се тълпят огромни множества (вж. Лука 12:1). Исус се обръща към малките по дух, които и тогава – както и сега – хич не са били малко. И понеже са малки по дух в мисленето си, в стремежите си, в мечтите си, те постоянно се страхуват. Страхуват се от силните на деня, които хем презират, хем вземат като пример за подражание. Страхуват се да не вдигнат ръка от ралото – да не би, ако се отдадат на голямата кауза (и „хвърчат в облаците“), да останат на улицата. Тълпят се около Исус с плахата надежда да получат нещо достатъчно голямо, за да ги удовлетвори, и достатъчно малко, за да не разклати малкия им свят на оцеляване и благоденствие.

„Не бой се, малко стадо!“, провиква се Назарянинът. „Ако продължите да живеете със страховете си, ще си останете малки. Ала днес ще ви обещая нещо велико: Отец Ми благоволи да ви даде…“ „Какво ли?“, надават ухо малките. „Царството“, отеква гласът на Христос. Настъпващото Божие царство, което няма цена според никакви човешки мерки. Бог не държи сметка за вашата самооценка, нито за дребните ви сметки. Приема ви като малки, за да ви направи големи. За Него великите сили на този свят не значат нищо – Той е царят на вселената и поверява царството Си именно на малките. Стига да станат малки пред Него, а не пред човеците. И ако заменят страховете и съображенията си с Неговите спасителни цели. Христос зове малките, у които се събужда дръзновение да станат големи в царството Му.

Тези малки, които са Го последвали, променят света с Евангелието. Ако и да са били „малко стадо“ в очите на хората. За няколко десетилетия християнството се превръща от една малка секта в затънтената провинция Юдея във вяра, всеобщо разпространена в Римската империя, дори в самия императорски дворец. Спасителната вест достига и до малки, и до големи. За още няколко века християнството напълно измества езическата мисъл от полето на културата. Култивира европейския континент, полага основите на правовата държава, гради социални и образователни институции, носи нови импулси в изкуството, подготвя почвата за появата на модерната наука. Накратко, става духовен двигател за изграждането на цивилизацията, на чиито постижения се радваме днес.

България е част от тази цивилизация. Христовото Евангелие е проповядвано по нашите земи още от времената на апостолите. Църквата тук може да се похвали с дълга история. Обаче за нашия народ е твърде характерен „синдромът на малките“, докато дръзновението на малкото (Христово) стадо е почти непознато. Затова продължаваме да се чудим какво е нашето място в света и в историята. Но не е късно да го утвърдим и сега, в т.нар. „постхристиянска епоха“. И днес е в сила обещанието: „Не бой се, малко стадо, Отец Ми благоволи да ви даде Царството“. Време е да изпитаме как се изпълнява. Пък дори и с малки стъпки на вяра.