Нормална страна?

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

Изследването сравнява нагласите на българите живеещи в страната непосредствено след приемането ни в ЕС (2007 г.) с нагласите им в момента (2011 г.). Ето какво излиза: Докато тогава и сега броят на хората, които имат намерение да напуснат страната временно и след това да се върнат, остава приблизително един и същ (все около 250 хил.), то броят на тези, които днес възнамеряват да напуснат страната завинаги е драстично увеличен в сравнение с 2007 г. (може би около 220/65 хил.) Това е интересно. Най-малкото показва, че у българите мотивациите за временна и за постоянна емиграция очевидно произлизат от различни неща. Разбира се, човек се пита от какво именно?

За мен интервалът 2007—2011 г. е точно времето, през което живея в Белгия и следя тези новини от разстояние. Затова ми направи впечатление цитираното мнение на доц. Веселин Минчев (вероятно един от авторите на изследването), че една от причините за тази осезателна промяна на нагласите е големият брой завърнали се в страната емигранти, които „вече имат други изисквания и очаквания и създават подобни нагласи сред близките си“. Дали това е причина за емиграция или не, не знам — нека специалистите да кажат. Но, че един завърнал се в България емигрант може да събуди притъпеното чувство за нормалност у близките си, това много лесно мога да го повярвам.

Това съответства на моите първи впечатления в чужбина, идвайки от България където бях прекарал съзнателния си живот до тогава. Наистина, най-общо казано — усещане за нормалност. Не искам да бъда разбран погрешно. Имам немалко приятели, които като мен са дошли в Белгия от други страни. Ако им кажа, че Белгия е „нормална“ държава, бих предизвикал у тях деликатна усмивка. Всяка страна си има своите, да ги наречем, „особености“. Когато чужденци в Белгия споделят един с друг своите административни или езикови неволи, разговорът обикновено ще завърши с ироничното „Се Белджик“ (това е Белгия), което трябва да обобщи всичко. Един приятел при преместването си от САЩ в Белгия, като типичен американец беше решил да вземе със себе си и колата си. Това му позволи да развие добродетелта, наречена търпение — изключително важно нещо за един американец, който се мести дългосрочно в Европа. Отне му повече от година и половина докато получи белгийски номер. Ако започна да давам примери, свързани с езиковите „особености“ в Белгия, рискувам съвсем да загубя нишката…

България също си има своите „особености“. Ние си ги знаем. Казвам това, за да стане ясно, че като говоря за „нормалност“, нямам предвид тях. Имам предвид предимно две неща, които не могат да минат за „особености“, понеже са много по-основни и които ако се променят към по-добро, усещането за „нормалност“ в страната ни би се повишило значително.

Първото е отношението към човека. Не казвам, че ние българите сме коравосърдечни и студени хора. Тъкмо напротив. Но това е един съвсем различен разговор… Пак имам предвид друго. Бих могъл да го изразя най-добре метафорично. Един българин току-що излязъл от страната си в чужбина се чувства като стръкче трева след свеж пролетен дъждец, което доскоро се е намирало под гумите на двутонен джип. Бавно, много бавно, започва да се изправя и да придобива нормалната си форма. Не че един българин в чужбина не среща определени трудности (било като чужденец, било като редови гражданин), но това, което веднага му прави впечатление е донякъде изненадващото осъзнаване, че отношението на хората около теб, преди всички останали фактори (дали си българин, черен, бял, образован или не, възпитан или не) се формира от нещо по-голямо — нещо, което изхожда просто от факта, че си човек. Най-добрата дума за това е „уважение“ и смея да твърдя, че в България значението на тази дума е изкривено или понякога дори — откровено непонятно. Което ни кара да се замислим и за значението на думата „човек“…

Един прост пример. Пътуваме със съпругата ми в автобус от Кьолн към Брюксел. Връщаме се от посещение при приятели — късно вечер, може би 10 или 11 часа. От една от по-предните седалки, където са седнали двама младежи, звучи музика на непознат език с повтарящи се мотиви, може би с някакъв източен произход, но щедро предоставена на разположение на всички пътуващи, някои от които може би се опитват да си починат след уморителен ден. Една дама зад нас повтори няколко пъти на висок глас на отчетлив британски английски: „Някои хора не знаят какво е уважение!“ Може би ако това се случваше в собствената й страна, истинските джентълмени не биха си позволили да я оставят да повтаря и биха се опитали да разрешат проблема някак си. Вероятно обаче мъжете в автобуса са били предимно белгийци, които се смущават да правят забележки или такива като мен, които не знаят как да постъпят. „Смекчаващо вината обстоятелство“ за мен беше, че добре познавах езика, на който се пееше и стила музика, наречена там откъдето идвам „поп-фолк“. В България бих гледал на тези младежи като на непознати, но в чужбина се чувствам някак си обвързан с такива хора и злепоставяйки тях, злепоставям и себе си.

Използвах една от почивките за да отида при тях и да им обясня на български какъв е проблемът. Подозирах, че ще ги смутя с това и така и стана. Вероятно целият автобус беше убеден, че това са някакви арогантни типове, но аз подозирам, че това са просто обикновени български младежи, които „не знаят какво е уважение“ в истинския, а не в саркастичния смисъл на тези думи. Възможно е да не са го изпитвали върху себе си, за да се научат.

Второто нещо, което допринася за усещането за нормалност и което редовият българин не познава е свързано повече с обществото отколкото с личността. Много просто: в едно нормално общество има обществени механизми за това кое как трябва да стане, които работят. Може да чакаш година и половина за да получиш белгийски номер, но ако си започнал правилната процедура (което в Белгия не е чак толкова прост въпрос) имаш увереността, че всичко е въпрос на време. Увереност, която редовият българин не може да си позволи в собствената си страна. Симптом за тези развалени обществени маханизми в България е повсеместното негласно (а понякога и гласно изказано) разбиране, че „държавата“ трябва първо да ми подсигури образование, дом, работа с „точен“ шеф, семейство без никакви проблеми в него, „разбрани“ роднини, послушни деца и едва тогава бих счел за морално оправдано да си дупча билетче в градския транспорт. Тук не са нужни много коментари. Причини много могат да бъдат намерени… Важното е общото усещане за общество, което е разпокъсано. Усещане, което е болезнено и което не ти позволява да имаш радост от живота, бил той труден или лесен.

Е, и? Защо споделям всички тези неприятни впечатления? Споделям ги, защото мисля, че си струва поне да си зададем няколко въпроса. Кой съм аз? Кои са другите около мен? Какво можем да направим един за друг в положението, в което се намираме? Това не са „философски“ въпроси. Това са много практични въпроси. А защо не и да си ги задаваме редовно от време на време?