Отвъд непогрешимостта (част I)

• Писание и предание
• Исторически предпоставки
• Принстън и прецизното формиране на учението (1870–1900)
• Някои допълнителни уточнения
• Процесът Бригс и окончателното утвърждаване на непогрешимостта

Настоящата статия поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика. Разбира се, те в никакъв случай не представляват цялостна и завършена система. В най-добрия случай, това са насоки, които могат да дадат на читателя нова перспектива, и върху които той би могъл да продължи да мисли по-нататък.

Необходими са още две предварителни забележки. Първо, макар че разглежданият исторически период може да се определи грубо като втората част на 19-ти век до настоящия момент, в някои случаи, проследявайки корените на тенденции пряко свързани с темата, се връщам два века по-назад. На второ място, ограниченият обем по необходимост ограничава и съдържанието. Ето защо всичко, което следва е свързано с протестантското и още по-конкретно с консервативното евангелско движение в по-широкия контекст на християнската история и богословие. Необходимо е читателят да има това предвид, за да избегне ненужното объркване или разочарование.

Писание и предание

Библията винаги е била книгата на църквата. Християните от всички векове са виждали в нея откровение от Бога, дадено на и получено чрез хора вдъхновени от Светия Дух. Самата тя ясно предявява такива претенции 1. Евр. 1:1–2 ясно казва, че „Бог говори“. Изпращайки Мойсей в Египет, Бог обещава да го научи какво да каже (Изх. 4:15 виж и Ерем. 1:9, Амос 3:7–8). В книгите на пророците често се среща изразът: „И Господното слово дойде на…“, а техните послания започват с думите „Така казва Господ“. Исус без съмнение признава авторитета на книгите от Стария Завет 2. За Него те са „Писанията“ (Лука 24:27; Мат. 22:29), на които трябва да се вярва (Йоан 5:46–47; Лука 16:31), и в които има „вечен живот“ (Йоан 5:39), защото техните автори говорят чрез Светия Дух (Мат. 22:43). Изправен пред опозицията на фарисеите, Той се позовава на този авторитет: „Не сте ли чели“ (Мат. 19:4; 21:42; 22:31) „Така е писано“ (Лука 24:46; Мат. 4:4,6–7). Заповедите в Мойсеевия закон са „Божии заповеди“ (Мат. 15:6) Всичко написано в „Мойсеевия закон, в Пророците и в Псалмите трябва да се изпълни“ (Лука 24:44, виж и Мат. 5:18; Лука 18:31; 22:37; Мат. 26:24; Мк. 14:21) и „не може да се наруши“ (Йоан 10:35). По подобен начин Той често споменава лица и събития, описани в Стария Завет (Мат. 24:37–38; Лука 16:26–32).

Първите християни приемат това отношение. Говорейки за Стария Завет, Павел казва обобщаващо, че „цялото писание е боговдъхновено“ (2 Тим. 3:16). Петър твърди, че „никое пророчество в Писанието не е собствено обяснение на пророка на Божията воля; защото никога не е идвало пророчество по човешка воля, а светите човеци са говорили от Бога, движени от Светия Дух“ (II Петр. 1:20–21; виж и I Петр. 1:11). За тях това са „свети писания“ (Римл. 1:2; 2 Тим. 3:15), „Божествените писания“ (Римл. 3:2). Чрез тях говори Светият Дух (Деяния 28:25; Евр. 3:7; 10:15; Ис. 51:16). Ранната църква вижда себе си като продължение на това Божествено откровение и вдъхновение 3. Много рано думите на Исус са приети като „писание“ равностойно на старозаветното (I Тим. 5:18) 4. Апостолите са убедени, че говорят Божие слово (I Солунци 2:13), че сред тях действа дарът на пророчество, съизмерим със своя старозаветен еквивалент (I Кор. 14:37), че според обещанието на Исус (Мат. 10:20), те са изпълнени със Светия Дух, Който ги води в това, което говорят и пишат (Деян. 2:4; 15:28; I Тим. 4:1) и Който продължава да говори по този начин (Откр. 2:7, 11, 17, 29; 3: 13, 22). Те се чувстват свободни да дават заръки „от името на Господ Исус“ (I Сол. 4:2). На тази основа, много преди утвърждаването на новозаветния канон 5 апостол Петър не се колебае да определи посланията на Павел като „писания“, които са качествено идентични със старозаветните (II Петр. 3:16).

Същото отношение към Библията можем да открием и при преките наследници на апостолите 6. Варнава казва, че пророците са „приели своя дар от Христос и са говорили за Него“. Климент Римски наставлява своите читатели да внимават на писанията, които са истинни думи на Светия Дух. Игнатий Богоносец твърди, че Божиите пророци са живели според Исус Христос, понеже били вдъхновени от Неговата благодат. Юстин Мъченик говори за „историята, която Мойсей е написал по Божие вдъхновение“, понеже „Светият Дух на пророчеството е учел чрез него.“ Неговият ученик Тациан, казва:

„Светият Божий Дух не е с всички хора, но обитава с тези, които са се обърнали към правдата и съединявайки се с техните души, известява на всички останали чрез пророческото учение това, което се е случило и тези, които се покоряват на мъдростта привлича към себе си… докато тези, които не се покоряват смята за виновни.“

Теофил Антиохийски пише:

„Божиите хора, бивайки изпълнени със Светия Дух и надарени с пророчество, имайки вдъхновение и мъдрост от Бога, са били научени от Него и са станали свети и праведни.“

На тази основа следващите поколения християни изграждат своята вяра и практика върху Библията. Но макар тя да е била приемана като книга авторитетна за църквата, едва през 19-ти век се появява стремеж към точно дефиниране на нейната същност. Какво означава да наречем Библията Божие слово? Как трябва да бъде използвана тя в църквата? В кои области се простира нейният авторитет? Какъв е обхватът и същността на откровението и вдъхновението? Как Бог е водел библейските автори? Присъства ли човешки елемент в тяхната работа и ако да, в каква степен? Може ли нейната вярност да бъде демонстрирана и по какъв начин? Изненадващият резултат е, че християните неочаквано се разделят на няколко враждуващи лагера, в зависимост от различните отговори, на тези въпроси. През 20-ти век избухва истинска битка за Библията 7.

Исторически предпоставки

Съществуват реални причини тези въпроси да бъдат толкова остро поставени точно по това време. Те са свързани с богословския климат в Европа и Америка, както и с началото на модерния период 8. Френският философ Рене Декарт (1596–1650) поставя под съмнение сигурността на основата на познанието, в това число и на религиозното. По този начин той слага началото на търсене на общ стандарт, който не може да бъде оспорен и по необходимост трябва да бъде приет от всички. Сравнявайки познанието със сграда, той твърди, че ако основата е слаба, тя по никакъв начин не би могла да издържи надстройката. Декарт търси „общото, универсалното, надвременното, теоретичното, противопоставено на местното, конкретното, временното и практичното.“ 9 Такова неоспоримо познание, основано на дедуктивно разсъждение, Декарт намира в света на вътрешните идеи.

Погледнато по този начин, достоверността на Библията вече не може да почива само върху нейното собствено вътрешно свидетелство, тъй като то се приема единствено от вярващите. Джон Лок (1632–1704) е повлиян от философията на Декарт, но донякъде я модифицира и разширява. Според него съществуват три вида познание: (1) Емпирична наука, основана на сетивния опит; (2) Неоспоримо познание, основано на идеите и изградено върху дедуктивно разсъждение; (3) Религиозно познание, основано на откровение 10. За Лок религиозното познание е специфичен вид познание, което все пак не е напълно независимо от дедуктивното, понеже съществуването на Бога се основава на дедуктивния аргумент, изведен от Декарт. Това прави съществуването на Бога и цялата идея за откровение разумна 11.

На това място обаче възниква друг въпрос – как знаем, че именно Библията е книгата, която съдържа иначе разумното откровение. За Лок такова доказателство са чудесата 12. Вижданията на Лок са оспорени от Дейвид Хюм (1711–1776), според който не сме в състояние да познаваме самата реалност, а единствено нашите умствени идеи за нея. Това означава, че не е задължително сетивата да ни дават реално познание за това, което съществува в действителност извън нас. Втората атака на Хюм е свързана с възможността да обосновем съществуването на чудесата, които за Лок са необходимото доказателство за приемане на Библията като Божие слово. Макар да не отрича недвусмислено съществуването им, той поставя достатъчно високи критерии за тяхното доказване, за да предизвика криза на авторитета.

На този етап християните са изправени пред необходимостта да изградят своите виждания на здрава основа. Но каква трябва да е тя? Очертават се два възможни отговора. Единият е да се намери система на познание, съдържаща вярвания, които не могат да бъдат предизвикани. Това намира отражение в богословието на Фридрих Шлайермахер, който следвайки философията на Имануел Кант 13 (1724–1804), поставя ударение върху религиозния опит. Това е началото на либералното християнство. Макар да продължава да използва Библията, либерализмът я третира не като окончателен авторитет за вярата и практиката, а като запис за религиозния опит на хора живели преди нас 14.

Второто възможно решение е за такава основа да бъде избрана Библията. Именно това прави консервативното християнско крило, използвайки за своите цели философията на здравия разум, разработена от Томас Рийд (1710–1796). Според Рийд Бог е създал човека с определени вродени знания, като знание за съществуването на Бога и за съществуването на външния свят. По-нататък, чрез сетивата ние получаваме преки познания за света и за нещата извън нас, трансформиращи се незабавно във вярвания за съответния обект. По този начин те не преминават през процес на доказване посредством разума. Това означава, че посредством сетивата ние можем да познаваме реалността такава, каквато тя е в действителност. Рийд не дава философски отговор на нито едно от възраженията на Хюм, настоявайки просто, че всеки, който оспорва тези твърдения неизбежно би бил сметнат за луд.

След критиката на Рийд от страна на Кант и Джон Стюърт Мил, неговото влияние в Европа значително намалява, но епистомологията му се налага като една от водещите в Америка през 19-ти век 15 и бива добре приета в някои християнски среди. Първият президент на Християнския колеж на Ню Джърси, Джон Уитърспуун, е горещ привърженик на Рийд. Едно поколение по-късно, когато учебното заведение се трансформира в Богословска семинария Принстън, Арчибалд Александър твърди, че това е единствената теория на познанието, която е съвместима с християнската ортодоксалност. Стъпвайки на вижданията на Рийд за непосредственото познание, богословите от Принстън изграждат една теория за непогрешимостта на Библията, разпростираща се до най-малките подробности. Според тях верността на тази теория може да бъде демонстрирана практически посредством използването на научни методи 16.

Съществуват поне още два важни фактора, които тласкат консервативното християнство към подобно третиране на Библията. Първият от тях е развиващата се вече няколко века схоластична традиция в следреформаторската протестантска ортодоксалност 17. Тя прогресивно свързва изследването на Писанието с метода на аристотеловата логика. В този процес, ролята на разума за разбирането и вярата в Писанието придобива все по-голяма тежест. В своя диалог с римокатолическите богослови протестантите неусетно започват да използват техните методи и все повече се приближават до аргументацията на Тома Аквински. Така например влиятелното съчинение на Франсис Туретин (1632–1687) Institutio Theologiae Elencticae, публикувано през 1674 г., напълно следва метода на Summa Theologica. Изложението е разделено на въпроси, до отговора на които се достига чрез твърдение-възражение-отговор-заключение. В резултат на това, все повече се подчертава обективната страна на Писанието, свързана с твърденията, които то прави, докато субективната му страна, неговото вътрешно свидетелство, неусетно се омаловажава. В това, тяхното богословие все повече се отдалечава от метода на църковните отци и на ранните реформатори (особено на Калвин).

Резултатите са очевидни – стремежът да се обоснове логически вярата в Писанието подготвя почвата за учението за неговата непогрешимост. Така според Туретин Библията не може да съдържа никаква грешка 18. Нейното вдъхновение се простира не само върху мислите, но и върху думите, които използват библейските автори. Докъде може да доведе това показва фактът, че той (подобно на Джон Оуен от Англия и на познавача на равинската литература от Базел, Бъксторф) твърди, че дори гласните букви в еврейския оригинал са боговдъхновени, макар че за разлика от своя английски колега, има представа за опасностите свързани с тази позиция 19. Това негово виждане е отразено в Халветската изповед от 1675 г.

Втората тенденция е развитието на висшата критика, която прилага историко-граматическите методи към Библията и по този начин поставя под съмнение авторството, датировката и достоверността на голяма част от книгите на Писанието 20. Авторитетът на Библията се разглежда като все по-относителен, а ученията ѝ – в контекста на човешките мисли и на ограничената от времето културна перспектива. Тя може и да е отговор на откровение, но сама по себе си не е откровение или боговдъхновен продукт на такова. Така Писанията стават човешки, а не божествени, свидетелстващи за Бога, но сами по себе си пълни с грешки, средство на благодат, но не и вярно свидетелство 21. Подтикнато по този начин от развитието на либерализма и допълнително ужасено от него, консервативното християнство бива тласнато към приемането и внимателното дефиниране на учението за непогрешимостта на Библията.

Принстън и прецизното формиране на учението (1870–1900)

Най-голяма роля за неговото формиране имат една поредица влиятелни презвитериански богослови от семинарията Принстън – Чарлз Ходж (1797–1878), неговият син А. А. Ходж (1823–1886) и Бенджамин Б. Уорфийлд (1851–1921). В своето влиятелно Систематично богословие, което измества Institutio Theologiae Elencticae на Франсис Туретин като учебник в семинарията, Чарлз Ходж казва за Библията следното:

„Протестантите приемат, че писанията на Стария и Новия Завет са Божие слово, написано под вдъхновението на Светия Дух, непогрешими и притежаващи божествен авторитет във всичко, касаещо вярата и практиката и без никакви грешки в своите учения, факти или твърдения.“ 22

Според него вдъхновението на Библията е свързано с действието на Светия Дух, Който подсигурява вярното записване на даденото от Бога откровение. А. Ходж и Б. Уорфийлд в своята статия Inspiration 23 дават следното определение за вдъхновението: то е „божественото ръководството на авторите, в целия процес на писане, резултатът от който е пълната непогрешимост на първоначалните автографи“. Ако това бъде прието, в Библията не остава място за грешка от никакъв вид. В противен случай, грешката би трябвало да бъде приписана на Светия Дух, което е невъзможно. Това, което казват писателите на Библията на практика е казано от самия Бог. „Светите писатели са били органи на Бога, така че това, което те учат го учи Бог.“ 24

По-нататък, това означава, че вдъхновението е пълно. Ходж го обяснява по следния начин:

„Представеното виждане е познато като учение за пълното вдъхновение. „Пълно“ е противоположното на „частично“. Учението на църквата отрича, че вдъхновението е ограничено само до някои части от Библията и твърди, че се разпростира върху всички книги от свещения канон. То отрича, че светите писатели са били единствено частично вдъхновени и твърди, че те са били изцяло вдъхновени във всичко, което са учели без значение дали доктрина или факт.“ 25

Накрая, Ходж и Уорфийлд казват, че вдъхновението на Библията се разпростира не само върху мислите, но и върху думите използвани от нейните автори. Това учение става известно като вербално вдъхновение:

„Авторите нямат предвид, че мислите в Писанието са били вдъхновени посредством думите, а просто, че божественото ръководство, което ние наричаме вдъхновение, се разпростира и върху вербалния израз на самите мисли… Така оригиналните думи на всяко твърдение в Писанието не съдържат по-голяма грешка, отколкото мислите, които изразяват. Думите и мислите са по еднакъв начин човешки и следователно подвластни на човешките ограничения, но божественото ръководство… се разпростира в еднаква степен и до едното, колкото и до другото.“ 26

„Тук е достатъчно да кажем, че мислите на Писанието отнасящи се до всеки елемент или предмет са вдъхновени толкова колкото и думите. Всеки елемент на Писанието, за който Бог е обещал непогрешимост, без значение дали е учение или история, трябва да бъде непогрешим в думите, чрез които е изразен.“ 27

„Каквито и несъответствия или други човешки ограничения да могат да се свържат с божествения запис, линията (на вдъхновено и невдъхновено, на грешащо и непогрешимо) не може да бъде рационално прокарана между мислите и думите на Писанието.“ 28

Някои допълнителни уточнения

Формулирали по този начин учението за непогрешимостта, неговите защитници много прецизно добавят някои уточнения.

На първо място, те ясно казват, че непогрешимостта и вербалното вдъхновение не означават, че Бог е диктувал думите на Библията, а ролята на авторите ѝ се е ограничавала до пишещи машини 29. Факти, като огромното различие в начина, по който се изразяват отделните писатели и различното ниво на познаване и умение да се използва езикът и граматиката, опровергават всяко подобно твърдение. Допълнително, понякога се откриват значителни разлики в начина, по който са написани дори различните книги от едни и същи автори. Например, Първото послание на Петър е предадено на чудесен гръцки, докато при второто езикът е много лош. Същото може да се каже и за евангелието и трите послания на Йоан от една страна и книгата Откровение от друга. Разликата е толкова значима, че някои приписват последното на различен автор 30. Това прави твърде вероятно предположението, че поне някои от библейските автори са използвали секретари 31, които са записвали и/или редактирали техните послания, което намира подкрепа в самия текст (виж напр. Ерем. 36:17–18 и Римл. 16:22). Също така, имаме основание да смятаме, че редица старозаветни книги са редактирани, преработвани и допълвани на по-късен етап 32 след своето написване. Следователно, вербалното вдъхновение не означава нито, че Бог е диктувал думите, нито дори, че авторите са използвали най-подходящите и точни думи, а единствено, че техните думи са били достатъчно добри, за да предадат това, което Бог е искал да каже.

Второ, Библията не може да бъде сведена до запис даден изцяло от Бога, в който човешкият елемент напълно отсъства. Точно обратното, личността на хората писали конкретната книга се проявява не само във външната форма, но и в цялостното съдържание на творбата. Тяхното образование, наклонности, обществено положение, местожителство, интереси, история, както и личният им духовен живот, навсякъде оставят своя ясен отпечатък. Човешките им способности не са игнорирани, нито свободата им е намалена по някакъв начин 33.

Трето, Божието вдъхновение не е издигало авторите над техните чисто човешки знания. Те не са получавали свръхестествено прозрение за научни факти, които ще бъдат открити векове по-късно, и които по никакъв начин не са можели да знаят. Погрешните им представи за историята, географията и други области не са били коригирани. Когато са използвали документи, в които е имало грешки, Светият Дух не е поправял обърканата информация. Във всичко това, те са оставали хора намиращи се на нивото на времето, в което са живели и негов продукт. Това, което Той е правел е да не допусне писателите да включат в Библията каквато и да е невярна информация, твърдение или мнение, което биха могли да имат като хора.

„Във всичко Светият Дух е присъствал, като Неговото действие се състои в спонтанната употреба на способностите на писателя, издигайки го и насочвайки го, където е необходимо, и навсякъде подсигурявайки безгрешността в изразяването, в езика и в мислите, възнамерявани от Бога.“ 34

На практика това означава, че от значение е, например, не дали авторите са вярвали, че земята е плоска, а дали са учели, че е такава. По този начин, макар че са съзнавали напълно какво са писали, те са писали по-добре отколкото са съзнавали.

На четвърто място, когато се изправят пред проблема за възможните грешки в Писанията, Ходж и Уорфийлд въвеждат още две важни уточнения:

„Историческата вяра на църквата винаги е била, че всички твърдения на Писанието… без значение дали се отнасят до духовното учение и задължение, до историческите факти или до философските принципи, са без грешка, когато оригиналните автографи се използват ipsissima verba и се тълкуват в тяхното естествено и възнамерявано значение.“ 35

Първото от тях е, че грешки не съществуват единствено при положение, че думите на Писанието са тълкувани „в тяхното естествено и възнамерявано значение“. Всяка грешка в тълкуването, следователно, би могла да доведе до привидна грешка в достоверността на Библията. Примери за това според Уорфийлд са опитите да се защитава чрез цитати от Писанието виждането, че Земята е центърът на Вселената и че Слънцето се върти около нея или буквалното тълкуване на първите глави на книгата Битие, според което възрастта на Земята е няколко хиляди, а не милиарди години 36.

Второто уточнение е пренасянето на пълната непогрешимост единствено върху оригиналните автографи, т.е. първоначалните копия на библейските книги. Макар да е убеден, че нито едно учение не е било повредено или изопачено, Уорфийлд е готов да признае, че в процеса на преписване са били допуснати някои дребни грешки. Следователно, макар и Библията да е напълно сигурна основа за вярата и практиката на християните, дори най-добрите ѝ съвременни възстановки не биха могли да се нарекат напълно безгрешни.

Въз основа на това, Ходж и Уорфийлд заявяват, че задължението да докаже своята позиция пада върху този, който твърди, че в Писанието съществуват грешки, а не върху убедения, че такива няма. За това според тях трябва да бъдат изпълнени три условия:

1. Да бъде доказано, че грешката се намира в оригиналния автограф.
2. Да се докаже, че пасажът в оригинал трябва да бъде тълкуван именно по този начин.
3. Да се докаже (отново в автограф), че това е в несъмнено противоречие с факт от историята или с друг пасаж.

Разбира се, тъй като оригиналните автографи на библейските книги не са достигнали до нас и няма възможност да бъдат възстановени, ясно е, че това е един невъзможен тест.

Процесът Бригс и окончателното утвърждаване на непогрешимостта

Влиятелните богослови от Принстън от края на 19-ти и началото на 20-ти век се превръщат във водачи на консервативното течение в протестантското християнство, снабдявайки го с необходимия му научен авторитет. Тяхното учение за непогрешимост на Библията се приема радушно и става доминиращо 37. С течение на времето значението му в богословието и практиката расте, докато постепенно (въпреки твърденията за обратното) до голяма степен се превръща във водещо учение, на основата на което се определя чистотата на вярата. Това се вижда ясно в случаи като процеса срещу д-р Бригс през 1891–1893.

Чарлз Август Бригс (1841–1913) е пастир от Северната Презвитерианска църква и преподавател по еврейски и ориенталски езици, а след това и по библейско богословие в Богословската семинария Юнион. Той също така е един от редакторите на Presbyterian Review, на страниците на което влиза в остра полемика с Уорфийлд. След своята специализация в Берлин, той се явява един от първите разпространители на висшата критика в Америка, като поставя под въпрос безгрешността на Библията, дори в нейните оригинални автографи.

Въпреки това, богословските възгледи на Бригс не могат да се определят като твърде либерални 38. Той приема Библията като Божие слово и я смята за непогрешима във всичко свързано с вярата и практиката, но смята учението за непогрешимост на оригиналните автографи за нелогично и твърде опасно. От една страна, не разполагаме с тези автографи и не можем да кажем нищо сигурно по отношение на тях. Следователно, всяко подобно твърдение би било една ненаучна и недоказуема догадка. Но това е все още по-малкият проблем. Ако държим такова учение, някой еретик би могъл да каже, че неговите възгледи са верни и да откаже да се съобрази с Библията, която имаме, понеже смята, че в нея се съдържат грешки, които ако имахме оригиналните автографи не биха съществували. Същото би могъл да каже и рационалистът, както и всеки друг, който би поискал да оспори твърденията на текста, с който разполагаме. Според Бригс е много по-добре да приемем, че е възможно в оригиналните автографи да има грешки, макар и не такива, които касаят вярата и практиката.

Бригс твърди, че подобно виждане не нарушава Уестминстърската изповед на вярата (официалният документ на Презвитерианската църква, към която той принадлежи). За да покаже това той противопоставя от една страна твърденията на Изповедта и на Големия катехизис, които наричат Библията „Божие слово“ на Малкия катехизис от друга, който казва, че тя съдържа Божието слово. Приемайки и двете за верни, Бригс посочва две възможни противоположни грешки: (1) Писанието съдържа Божието слово в своите основни учения, но има и по-маловажни учения на вярата, които не съдържат Божието слово. Това би било погрешно, защото в този случай не би могло да се каже, че Писанието е Божие слово. (2) Да се каже, че Светото писание е Божие слово във всичките си части, мисли, думи и езикови средства е също така погрешно, понеже тогава не е възможно да се каже, че Писанието съдържа Божието слово. На тази основа Бригс твърди, че той може да се подпише и под двете твърдения, но не и неговите критици (които не биха могли с чиста съвест да кажат, че Писанията на Стария и Новия Завет съдържат Божието слово ако стриктно настояват на вербалното вдъхновение и на непогрешимостта).

Бригс изразява своите виждания открито. В резултат на това, през 1891 г. група презвитериански служители и учени го обвиняват в ерес 39 пред Събранието на презвитерите на Ню Йорк, което обаче отказва да даде ход на делото. Обвинителите му отказват да признаят решението и се обръщат към Генералната Асамблея, която през 1892 г. постановява делото да бъде разгледано. През 1892–1893 г. Бригс отново застава пред Събранието на презвитерите на Ню Йорк, което го оправдава по всички обвинения. Обвинителите му отново отказват да признаят решението и апелират към Генералната Асамблея, която през 1893 г. разглежда случая и като последна инстанция намира Бригс за виновен и го освобождава от длъжност 40. Семинарията Юнион, в която той преподава отказва да се съобрази с решението и прекъсва връзките си със Северната презвитерианска църква, а 63 участници от Генералната Асамблея подписват общ протест.

Църковния процес срещу Бригс показва колко важно е станало учението за непогрешимостта за голяма част от консервативната евангелска общност. В края на 19-ти век то се утвърждава окончателно и в продължение на десетилетия упражнява почти пълно господство 41. Sola scriptura се превръща в sola inerrabilis.

Ползвана литература

Книги:

1. Реформаторска изповед на Християнската вяра, 1647 (уестминстърска версия), Нов човек, 1997
2. Bernard Ramm, Special revelation and the word of God, WB Eerdmans, Grand Rapids, 1962
3. Bill T. Arnold and Bryan E. Beyer, Encountering the Old Testament, Baker books, 1999
4. Brooke Foss Westcott D.D., An Introduction to the study of the Gospels, London, Macmillan and Co, 1875, Appendix B: On the primitive Doctrine of Inspiration. Пълният текст може да се намери на този адрес
5. C. Briggs, The case against Professor Briggs part II, New York, Charles Scribner’s sons 1893
6. C. Briggs, The defense of Professor Briggs before the general assembly. The case against Professor Briggs part III, New York, Charles Scribner’s sons 1893, стр. 125. Пълният текст може да се намери на този адрес
7. Charles Hodge D.D., Systematic theology, WM Eerdmans Publishing Co, Grand rapids, Mich., 1940, vol. I, ch. 6. Пълният текст може да се намери на този адрес.
8. Clark Pinnock, the Scripture principle, Harper &Row, San Francisco, 1984
9. Gary Dorrien, Remaking of the evangelical theology, Westminster John Knox press, 1998 Пълният текст на български може да се намери на този адрес
10. Jack B. Rogers and Donald K. McKim, The Authority and Interpretation of the Bible: An Historical Approach, Wipf & Stock Publishers, 1999
11. James Orr, Bible under trial, A. C. Armstrong & Son, New York, 1907
12. James Orr, Revelation and inspiration, Baker books, 1969
13. Mark A. Noll, Between faith and criticism, Regent College Publishing, 2004
14. Merrill C. Tenney, New Testament Survey, WB Eerdmans and Inter varsity press, 1985
15. Nancey Murphy, Beyond Liberalism and Fundamentalism: How Modern and Postmodern Philosophy Set the Theological Agenda, Trinity Press International, 1996
16. Paul Kissling, Genesis, I, College press Publishing, 2004
17. R.T. France, Jesus and the Old Testament, The Tyndale Press, London, 1971.

Статии:

1. A. A. Hodge and B. B. Warfield, Inspiration, The Presbyterian review, Vol. 2 No. 6 ,1881
2. B.B. Warfield, Reviews of recent theological literature, The Princeton and Reformed review, vol. IV, 1893
3. Philip Schaff, Other Heresy trials and the Briggs case

Втора част на статията >

• 1. Тази секция е в най-добрия случай кратко и непълно въведение към една иначе сложна и обширна тема. По-подробна информация може да се намери в James Orr, Revelation and inspiration, Baker books, 1969, гл. 9, Clark Pinnock, the Scripture principle, Harper & Row, San Francisco, 1984, гл. 2 и Bernard Ramm, Special revelation and the word of God, WB Eerdmans, Grand Rapids, 1962, гл. 3, секция 5 Revelation as the speech of God и гл. 8 The products of special revelation: Scripture, секция 19 Special revelation and sacred scripture
• 2. За начина, по който Исус използва Стария Завет виж R. T. France, Jesus and the Old Testament, The Tyndale Press, London, 1971.
• 3. Тук няма да се спираме на точното определение на понятията откровение и вдъхновение, за които все още не може да се каже, че съществува единство на мненията. Една добра книга за начално запознаване с въпроса е James Orr, Revelation and Inspiration. Макар и написана преди 120 години, нейното ясно, научно и изключително балансирано съдържание я прави все още актуална. Добре би било също да обърнем внимание на предупреждението на Рам: „Писанието просто казва, че Божието слово произлиза от Божиите уста (Матей 4:4) и оттам достига до устата на пророка (Числа 23:5). Но как пророкът приема словото и каква е връзката между Божието слово в Божиите уста и в устата на пророка никога не е обект на спекулация.“ (Рам, цит. съч., стр. 56). И отново: „Как точно Духът прави това, не е удачна тема за спекулация от християните.“ (Пак там, стр. 176). По-нататък статията разглежда две различни виждания за вдъхновението.
• 4. Двата цитата в този стих обозначени с общото име „писание“ са съответно от Втор. 25:4 и от Лука 10:17, където са казани от Исус.
• 5. Времето, начинът и критериите за утвърждаването на старозаветния и новозаветния канони остават извън обхвата и интереса на настоящата статия. Добра информация за процеса може да се намери в книгата на Merrill C. Tenney, New Testament Survey, WB Eerdmans and Inter varsity press, 1985 Part V и Bill T. Arnold and Bryan E. Beyer, Encountering the Old Testament, Baker books, 1999, стр. 22. Виж също чудесната секция в книгата на Рам, цит. съч., гл. 9, част 20: Special revelation and the process of its inscripturation
• 6. За едно добро събиране и излагане на християнските свидетелствата за вдъхновението на Библията през първите три века виж Brooke Foss Westcott D.D,. An Introduction to the study of the Gospels, London, Macmillan and Co, 1875, Appendix B: On the primitive Doctrine of Inspiration. Пълният текст може да се намери в интернет на адрес http://www.archive.org/details/introductiontost1875west. Всички следващи цитати в тази секция са взети от там.
• 7. Изразът е заимстван от едноименната книга на Harold Lindsell, The battle for the bible, Zondervan, 1978
• 8. Нанси Мърфи подчертава, че в различните области модерният период започва по различно време. В науката това начало може да се свърже с 1632 – тогава Галилей публикува своята книга Диалог за двете основни световни системи. Във философията той започва с Декарт – около 1650 (годината на смъртта му), а за богословието годината е 1799, когато Шлайермахер публикува своята книга On religion: Speeches to its cultural despisers. Виж Nancey Murphy, Beyond Liberalism and Fundamentalism: How Modern and Postmodern Philosophy Set the Theological Agenda, Trinity Press International, 1996, стр. 4–5
• 9. Мърфи, стр. 13
• 10. Виж например неговата книга The reasonableness of Christianity.
• 11. Виж Мърфи, стр. 13–14
• 12. Друг стандартен аргумент, който се изтъква са пророчествата.
• 13. Според Кант е невъзможно за човек да има сигурно познание за трансцедентните неща. Макар да е готов да признае, че практическият разум може да ни даде определени убеждения за Бога, душата и безсмъртието, не може да се притежава сигурно познание за ноумените и следователно за Бога и за Божието слово. Хората могат да отговорят на етическата страна на откровението, като че ли то идва от Бога, макар че, говорейки стриктно, не могат да бъдат сигурни, че това наистина е така.
• 14. За огромната пропаст между либерални и консервативни християни виж Gary Dorrien, Remaking of the evangelical theology, Westminster John Knox press, 1998, chapter 5.
• 15. В осъвременен вид, философията на Рийд е възкресена от философи-богослови като Уилям Алстън и Алвин Плантинга.
• 16. Нанси Мърфи е права, когато казва, че фундаментализмът е „теория на познанието, базирана на метафората за познанието като сграда, която изисква всички вярвания да бъдат оправдани чрез отнасянето им в специална категория познания, които не могат да бъдат поставени под съмнение“ (Мърфи, цит. съч. стр. 2)
• 17. Добро проследяване на тази тенденция може да се намери в Jack B. Rogers and Donald K. McKim, The Authority and Interpretation of the Bible: An Historical Approach, Wipf & Stock Publishers, 1999, гл. 1–4
• 18. За разлика от по-късната традиция обаче той категорично отказва да сведе това твърдение единствено до оригинални автографи.
• 19. Туретин е знаел, че научното изследване вече е поставило под въпрос самото съществуване на гласни в ранните еврейски писания. Днес е несъмнено, че това наистина е било така, а гласните букви са били добавени като граматически метод по някое време след завършването на вавилонския Талмуд.
• 20. Най-просто казано, висшата критика е клон на литературния анализ, който изследва произхода на даден текст и се стреми да определи кой, кога и къде го е написал. Той е свързан с имената на учени като Йохан Ейхор (1752–1827), Фердинанд Бауер (1792–1860) и Юлий Велхаузен (1844–1918), както и с германската Тюбингенска школа. Добра представа за избухналата война на този фронт може да се добие от книгата на James Orr, The bible under trial in view of present-day assault on holy scripture, New York, A. C. Armstrong and Son, 1907. Пълният текст може да се намери на адрес http://www.archive.org/details/bibleundertriali00orrj.
• 21. Пинок, цит. съч., стр. 91.
• 22. Charles Hodge D. D., Systematic theology, WM Eerdmans Publishing Co, Grand rapids, Mich., 1940, vol. I, ch. 6. Пълният текст може да се намери на адрес http://www.ccel.org/ccel/hodge/theology1.html.
• 23. The Presbyterian review, Vol. 2 No. 6, 1881, стр. 226. На стр. 232 в същата статия те дават едно още по-пълно определение: „През цялата история на християнското богословие думата „вдъхновение“ е била използвана, за да обозначава или някои, или всички действия на Бога, съработещи заедно с човешките автори за съставяне на Светите Писания. Ние предпочитаме да я използваме в смисъл на Божието непрестанно дело на контрол, посредством което чрез Своя провиденчески, благодатен и свръхестествен принос, Той е ръководел светите писатели в цялото им дело на написване, с цел и резултат един безгрешен запис на всичко, което Той е пожелал да предадат и по този начин представлявайки в своята цялост и във всяка своя част Божието слово за нас.“ Забележете неговото убеждение, че това е било виждането за вдъхновението „през цялата история на християнското богословие.“ И отново: „Това учение за вдъхновението на писанието във всичките му елементи и части винаги е било учението на църквата“ (стр. 240). Правилното виждане по този въпрос е определено като „фундаментален принцип за правилното тълкуване на Писанието“ (стр. 227).
• 24. Пак там стр. 157.
• 25. Hodge, цит. съч. гл. 6. Уорфийлд и Ходж, макар по принцип да защитават същата идея се изказват по-предпазливо по отношение употребата на думата: „Подходящо ли е да се нарича вдъхновението „пълно“? Тази дума, която често е служела като повод за борби, сама по себе си е неутрална и употребата ѝ не допринася нищо или за прецизността или за ударението на дефиницията. Думата означава просто „пълно“, „цялостно“, напълно подходящо за постигане на възнамеряваната цел, каквато и да е тя. Не трябва да има каквото и да е колебание да я употребяваме по отношение на всяка книга от Библията“ (Inspiration, стр. 232)
• 26. Inspiration стр. 223
• 27. Пак там стр. 224
• 28. Пак там, стр. 235
• 29. Днес такова е виждането на Свидетелите на Йехова, както и на мюсюлманите по отношение на Корана. Евреинът Филон Александрийски вижда вдъхновението като екстаз, при който човешката активност е изцяло подтисната. Същото виждане са имали и монтанистите. От отците Атинагор определено подкрепя виждането за диктовката, когато казва, че пророците са били „лишени от своите естествени способности и разум.“ Други ранноцърковни отци сравняват авторите с лира, на която Бог свири като музикант, което може да бъде разглеждано в този смисъл, макар че начина, по който те използват сравнението и контекста говорят за съвсем различно виждане. Важно е да подчертаем, че в църковната традиция виждането за Библията, като за диктувана от Бога е доста широко разпространено. Този факт прави решаването на въпроса за вдъхновението изцяло от историческа гледна точка не само неудачно, но и напълно невъзможно.
• 30. Тук просто желаем да подчертаем голямата разлика без да навлизаме в спор за легитимността да се определя или оспорва авторството на някои библейски книги (Петокнижието, Колосяни, пастирските послания, Евреи и др.) чрез чисто лингвистични аргументи.
• 31. Трябва да имаме предвид, че работата на секретарите в древността не се е изчерпвала единствено със записване на диктовка и последващата проверка и редакция на текста. В някои случаи авторът само е нахвърлял основните идеи, които е искал да присъстват в документа и след това е оставял секретарят да определи окончателната форма, думи и начин на изразяване. Нямаме доказателства, че части от Библията са се появили именно по този начин, но подобна възможност не може да се изключи.
• 32. Например Бит. 14:14 очевидно е добавен на по-късен етап, понеже земята е разделена чрез жребий едва по времето на Исус Навин. Бит. 36:31 говори за израелски цар – събитие, което става реалност на много по-късен етап. Бит. 11:28,31 описва Ур като „халдейски,“ но халдеите започват да проникват във Вавилония доста след времето на патриарсите. По-нататък Мойсей едва ли сам е описал себе си като най-смирения човек на земята (Числа 12:3), не е можел да знае, че няма вече да се издигне пророк подобен на него (Втор. 34:10) и със сигурност не е бил в състояние да опише собствената си смърт. Виж Paul Kissling, Genesis, I, College press Publishing, 2004, стр. 42 и сл. Не по-малко интересен е въпросът за написването на пророческите книги. Тъй като техните послания първоначално са били изразявани устно, а някои от тях пророкуват нерегулярно в продължение на години или дори на десетилетия, твърде възможно е книгите да са написани на един по-късен етап след получаване на посланията и вероятно са били периодично допълвани и преработвани. Силно свидетелство за това е фактът, че в редица случаи пророчествата са организирани тематично, а не хронологически. Въпросът се усложнява още повече когато вземем предвид, че тази работа е могла да бъде извършена от хора, близки до, но различни от самия пророк (виж напр. Ерем. 36:2,4; Ис. 8:16; 30:8). За повече информация виж напр. Пинок, цит. съч., стр. 32–33
• 33. Вж. евангелие от Йоан 8:58 – „Исус им каза: Истина, истина ви казвам – преди да се е родил Авраам, Аз съм“
• 34. Inspiration, стр. 231
• 35. Пак там, стр. 238
• 36. Тук Ходж и Уорфийлд включват и някои неточни старозаветни цитати в Новия Завет. Според тях не може да се говори за грешка, дотолкова доколкото те са адаптирани и думите им са променени без това по никакъв начин да засяга мисълта. Същото може да се каже и за това, че те перифразират и съкращават речите, които ни предават (това е очевидно напр. от записаните проповеди в Новия Завет – твърде невероятно е те да са траели по 2-3 минути). Използвайки една още по-прецизна формулировка, Чикагската декларация за непогрешимост не определя като грешки твърдения, дължащи се на липсата на модерна техническа прецизност, грешки в граматиката или правописа, описателни твърдения за природата, свидетелство за лъжа, използване на хиперболи или закръглени числа, тематично подреждане на материала и различен избор на материал при паралелни описания. Виж член XIII, http://www.bible-researcher.com/chicago1.html
• 37. Моето мнение е, че в настоящия момент, макар че не е залегнало в изповедите на вярата и не е толкова прецизно формулирано, то продължава да бъде водещото виждане сред евангелските вярващи в България.
• 38. Филип Шаф отбелязва, че в Германия той би бил смятан за консервативен и ортодоксален, а не за радикал и рационалист. Виж Philip Schaff, Other Heresy trials and the Briggs case, Цялата статия може да се намери на адрес http://www.archive.org/details/otherheresytrial0418scha и дава интересна информация за случая.
• 39. На практика срещу Бригс са повдигнати цели седем обвинения както следва: (1) Разумът просвещава човека за спасение дори той да отхвърля Писанието и жертвата на Исус Христос. (2) Църквата просвещава човека за спасение дори той да отхвърля Писанието. (3) В оригиналния текст на Библията има грешки. (4) Че много от старозаветните пророчества (вкл. и месиански) не са се изпълнили. (5) Мойсей не е авторът на Петокнижието. (6) Исая не е автор на половината от книгата, която носи неговото име. (7) Процесът на изкуплението продължава и в следващия живот за мнозина, които са вярващи, но са починали в грях. Обвинение 3, което е важно за нашата тема е формулирано по следния начин: „Презвитерианската църква на Америка обвинява преподобния професор Чарлз А. Бригс, служител на същата църква и член на Събранието на презвитерите на Ню Йорк, в това, че твърди, че в оригиналните текстове на Светото Писание, така както то е било написано от своите автори, може да съществуват грешки, което противоречи на основно учение в Светото Писание и на стандартите на споменатата църква, които казват, че Светото Писание е записаното Божие слово, непосредствено вдъхновено и мерило за вярата и практиката.“ Виж The case against Professor Briggs part II, New York, Charles Scribner’s sons 1893.
• 40. Случаят с Бригс по никакъв начин не е единично изключение. През 1885 г. Конгрешанската църква отнема правото на професор Е. С. Смит да преподава в семинарията Андевър. Същото се случва и с Кроуфорт Х. Той, изключен от Южната баптистка семинария в Лиусфийлт през 1879 г., с професор Езра П. Гоулд, от Newton Theological Institution през 1882 г., с методиста Хълки Г. Мичел освободен от Boston University School of Theology през 1905 г., както и с презвитерианите Хенри П. Смит и А. С. МакГифърт. Виж Mark A. Noll, Between faith and criticism, Regent College Publishing, 2004, стр. 27–30.
• 41. Изключения представляват някои части на методистката и други уеслиански църкви, както и консервативното течението (главно сред английските протестанти) следващо подхода на Джеймс Ор, който ще бъде разгледан във втора част на статията.