Злите сили не спят

И в ежедневните си разговори, и в творчеството си, българинът винаги отделя подобаващо място на злото. То е все на езика му и в съня му. Протяга към нас хищните си лапи, смазва самочувствието ни, опропастява житейските ни планове. Но странно, уж само се оплакваме от злото около нас, а постоянно говорим за него с един странен пиетет. С един вид преклонение пред всепобеждаващата му сила. Която хем ни мачка, хем е някак привлекателна. Не можем да откъснем взора си от черния лик на злото. Сякаш нямаме друг избор, освен да му служим; пък дори и само със словата си. Струва ми се, че българският фолклор възпява много повече змейовете, таласъмите, караконджулите, вампирите, бродниците, магьосниците, разбойниците, хайдуците и въобще гяволите (началната буква „д“ е смегчена с „г“ от някаква християнщина), отколкото праведниците, светиите, добродетелните хора и даже Бога. Своеобразна българска литургия на злите сили, която не секва в цялата ни история.

Настанаха модерните демократични времена, автентичният фолклор изчезна и на негово място, като изразно средство на простонародната душа, дойде попкултурата. Естествено, злите сили, най-често представени от днешните хайдуци, заеха отново своето подобаващо място в нея. Само че сега авторите на песните са известни и можем да вникнем в личната им позиция. Което пък помага да разграничим различни морални избори спрямо злото, които ни се предлагат.

Ето два противоположни примера, на които попаднах наскоро в родното Интернет пространство:

• „Злите сили не спят“, Васко Кръпката и приятели

• „Кради, кради“, Bat Ventsi Feat, Goodslav, Buch и 100KILA
  (извинявам се на читателя за нецензурното съдържание на клипа, но то е точна илюстрирация на феномена, за който говоря по-долу)

И двата клипа са направени доста професионално. Обединява ги общата тема за общественото зло. Но са пълни антиподи като позиция и послание.

Парчето на Васко Кръпката въздейства като лъч светлина и вяра всред отровеното от процесите на разпад и от несправедливостта на прехода българско битие. Да, въпреки рухването на комунизма злите сили не бяха победени… Смениха успешно маските си, преобразуваха властта си, безнаказано и натрапчиво пръскат черния си блясък сред боклуците и неуредиците, в които затъваме все повече. Човек, който иска да се опази нравствено чист и да не обслужва „командващите парада по пътя за Ада“, трябва да стане нещо като клошар. Да приеме несретата си. Да задели своето „малко късче небосвод“. Да заживее с мечтите си, пък макар и във „вътрешна емиграция“, както оцеляха някои инакомислещи при комунизма. Да твори музиката на живота. И – с нюха на клошара, – да изрови истинските ценности изпод затрупващите ни нечистотии и отломки. Уви, той няма много светли примери, които да следва. Някогашният елит на българската нация отдавна го няма (ликвидиран, изолиран, отстранен), а църквата не е способна да излъчи съвременни светци… Все пак (поне) „да не сме като тях“, като слугите на Злото, също е добър избор! Поне с него трябва да започнем, за да намерим изходен път.

В този дух мислеше въодушевеното поколение на Васко Кръпката. По митинги и шествия то пееше с вяра в победата над злите сили. Тази вяра бе опровергана от по-нататъшното развитие на нещата. Въодушевените й някогашни носители помръкнаха. Мнозина заминаха на Запад, убедени, че „тази страна никога няма да се оправи“.

А междувременно израсна новото, „рапърско“ поколение… То не е въодушевено. Още по-малко е запленено от някакъв идеал като борбата със злите сили. То не познава опиянението и отговорността на свободата, защото е израснало всред анархия. Нравствените му граници са доста размити, понеже не е видяло и не е получило морални ценности от родителите си. Затова и моралният избор му е непознат. За него злото не е исконен враг, „сменящ маски безброй“ (Васко Кръпката), а всекидневна, пошла баналност, въплътена в низ от цинични мутри, шаващи с пръсти за пари: от проститутката до полицая. Всички сме потънали до уши в това блато. Всички сме се предали на цинизма. Всички говорим един език: езикът на пошлостта. „Дядо Господ се е обърнал настрани“ и гледа с идиотска усмивка целия този жалък театър.

Все пак „рапърското поколение“ споделя с предшествениците си едно нещо: някакво, макар и позакърняло, чувство за справедливост. В един момент ти писва от пошлата баналност и от самозабравилите се разбойници или представители на властта (между които няма разлика). И ти идва да хванеш автомата. Или даже резачката. При това нямаш задръжките да го направиш – напротив, с удоволствие „разчистваш терена“ от боклуците. Така ще освободиш „Дядо Господ“ от вмененото му задължение да въздава на злите и ще го пуснеш да пасе по полята. Просто прегръщаш злата реалност и се превръщаш в новия зъл герой. Днес това става бързо и лесно, защото не чакаш да те възпеят други. Сам се възпяваш, пускаш клип в Youtube и влизаш във фолклора.

Фолклорът обаче не е само творчество. И преди, и сега той очертава моралните алтернативи пред обществото. „Алтернативата на резачката“ за съжаление става все по-популярна и все по-естествена и от това ми настръхват косите. Наскоро чух студенти, приятни наглед млади хора, да обсъждат в автобуса безобразното поведение на една административна служителка. Всички се възмущаваха, а едно от момчетата се усмихна широко и съвсем невинно изрече: „Значи казвам ви, просто хващам резачката и…“ Никак не бих се учудил, ако скоро се появи някой водач, който да издигне този лозунг като знаме и да го облече в политическо действие, като поведе след себе си масите. Трябва да се стреснем, докато не е станало твърде късно. Защото злите сили не спят…