Великден

Суеверие – митология – Вяра: Пътят на К. С. Луис към християнството

Малко преди да бъде приет в Оксфордския университет през 1916 г., за да учи английска литература, Клайв Стейпълс Луис, наскоро приел атеизма, влиза в спор с приятел относно християнството и неговите свръхестествени елементи. Писмата му по темата от този период разкриват духа на епохата: нагласа срещу религиозната вяра. През последното столетие това отношение е намерило много съюзници.

Неудобната истина за Великден

Великденските истории са пълни с хора, които тълкуват погрешно дадена ситуация. Мария смята, че тялото на Исус е било откраднато. Петър вижда разповитата плащеница и не може да схване какво се е случило. Учениците не разбират Писанията. Ангелите задават въпроси на Мария, а тя все още не осъзнава какво става. След това тя решава, че Исус е градинарят. А сетне, изглежда, протяга ръка, за да се вкопчи в Него, а Той ѝ казва, че не бива да Го докосва. Едва ли бихте могли да съберете повече недоразумения в няколко кратки откъса. Същината е, разбира се, в това, че Великден е навлязъл в нашия свят – в света на пространството, времето и материята, на реалната история, на реалните хора и реалния живот – ала нашите умове и въображение са твърде малки, за да го поберат. Затова правим всичко възможно да вместим взривоопасния факт на Възкресението в рамките на познатите ни възможности.

Размишления по време на великденска разходка

Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

Християнското изобретяване на човешката личност

Един от най-важните уроци, на които ни учи историята, е непредвиденият развой на събитията. Нещата не се случват по начина, по който очакваме. Вземете например отговора, който нашата цивилизация дава в историята си на най-важния от всички въпроси: „Какво означава да бъдеш човек?“ От епохата на Просвещението насам, много хора в западния свят имат впечатлението, че да се отговори на този въпрос е лесно – трябва само да проведеш емпирично наблюдение на човешкото поведение във времето и пространството и да извлечеш няколко универсални максими въз основа на събраните данни. Разбирането ни е, че можем да разчетем истината за самите нас в свидетелствата на природата по начина, по който четем историята в някоя книга.

Надеждата от Възкресението Христово отвъд великденското утро

Докато пандемията от новия коронавирус донесе толкова много страдание и смърт по целия свят през последните седмици, всички християни с копнеж чакат идването на неделята на Възкресение Христово, с обещанието за нов живот. Празникът настъпва съвсем скоро и е възможно да пропуснем значението му. Потопени в страданието около нас и с всички предвиждания, че най-тежкото предстои, е лесно да загърбим всяка великденска радост и надежда. Но възкресението на Исус от мъртвите не е свързано само с един неделен ден. Великден може и да отмине, но надеждата от Възкресението е нова всяка сутрин, защото Исус наистина бе възкресен от мъртвите.

Възкресението на Христос и нашият нов живот

I. Славата на Възкресението

Основата на нашата изповед на вяра лежи в единството на всеки вярващ с Исус Христос. Ние сме мъртви с Него, защото сме едно с Него. Ние сме възкресени с Него, защото сме едно с Него. По Божия благодат, всеки вярващ е отъждествен с Исус. Той е бил даден на Господа Исуса от преди създаването на света и е бил поставен под Неговия завет. Господ е пострадал заради него и всеки спасяващ се умира в Христа, Който го представлява. Но той и възкръсва в Него по силата на вечния съюз между осветения и неговия Спасител. Така вярващият продължава да живее, защото Господ е казал: „Понеже Аз живея и вие ще живеете“ (Йоан 14:19).

Живот от Възкресението

В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“ звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“ през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?

Един нов свят

Под ново управление: Великден и след това - част 1

Когато Исус възкръсва от мъртвите сутринта на Великден, това е началото на новия свят, който Богът на Израил винаги е възнамерявал да създаде. Това е първото и може би най-важно нещо, което трябва да се знае за значението на Великден. Разбира се, казвам „когато“, а не „ако“. На други места съм давал подробни доводи, че единственото възможно обяснение за зараждането на християнството и за формата, която то приема, е че три дни след като е бил напълно мъртъв (римските екзекутори са били професионални убийци и не биха позволили някакъв си бунтовнически водач да им се изплъзне изпод лапите), Исус от Назарет е видян отново от Неговите ученици напълно и изцяло телесно жив.

Защо умря, Господи?

Въпросът на времената през погледа на ев. Йоан

Някои въпроси са лесни, но на други трудно даваме смислен отговор. Сравнително лесен въпрос е „Кой?“ – макар че в днешна България това просто питане се посреща с тягостно мълчание. По-сложен е отговорът на въпроса „Как?“ – особено, когато мислим за бъдещето си и за намирането на мястото си в живота. Но най-трудно се отговаря на въпроса „Защо?“. Този въпрос не гъделичка любопитството, а засяга цялото ни съществуване: „Защо съм такъв? Защо животът е такъв?“ Най-тежко, най-съдбовно звучи въпросът „защо“, когато изпращаме от този свят свой скъп човек: „Защо той трябваше да умре?“ А как звучи той, когато смъртта е покосила не кого да е, а Исус от Назарет?