Краят на декември е и отново празнуваме Рождество Христово. Но няма как да не забележим – празненствата в България, а и по света, далеч не са посветени на младенеца Исус Христос, роден във Витлеем Юдейски преди повече от 2000 години. Съвременната „весела Коледа“ е твърде различна по смисъл и дух от историческото събитие, залегнало в нейните корени. Този празник е феномен на развитието на (пост)модерната масова култура. На фона на днешния сладникав и умилителен „коледен дух“, евангелските разкази за Рождество Христово и тяхното послание звучат драматично.

Проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност (тази, която е даденост и не зависи от никакви приемания), а на историческите форми на християнството... – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно“, към „победата, която побеждава света...“.

Беше ранен следобед през великденските празници, когато някой позвъни на вратата ми. Отпред стоеше един млад студент, когото познавах бегло; извини се учтиво, ако ме е обезпокоил, и помоли за разговор. Веднага забелязах, че е развълнуван, и му предложих – предвид хубавото време – да излезем навън. Когато тръгнахме на разходка край реката, въобще не беше нужно да го питам какво го тревожи. Той сам започна да говори. „Напоследък ме занимават въпроси за вярата“, каза той. „Ако човек иска да отиде вечерта на театър, той се интересува какво ще се играе. Изведнъж се запитах: „А какво се играе в моя живот? Кой е режисьорът и кой играе главната роля?“

Просветителят и мисионерът Месроп Маштоц, живял през IV-V век, заслужено попада във вечната класация на най-великите личности в арменската история. По думите на един историк: „На Месроп ние дължим запазването на езика и литературата на Армения; без неговото дело арменският народ би бил асимилиран от персите или сирийците и би изчезнал, както се е случило с толкова много племена в Близкия Изток.“ Но важността на фигурата на Месроп надхвърля тясно националните рамки. Благодарение на създадената от него азбука и на основаните от него училища, са съхранени множество стари библейски ръкописи и съчинения на ранноцърковни писатели, които иначе биха били загубени за целия християнски свят. Паметта на Месроп се почита в православния църковен календар на 19 февруари.

Когато Исус възкръсва от мъртвите сутринта на Великден, това е началото на новия свят, който Богът на Израил винаги е възнамерявал да създаде. Това е първото и може би най-важно нещо, което трябва да се знае за значението на Великден. Разбира се, казвам „когато“, а не „ако“. На други места съм давал подробни доводи, че единственото възможно обяснение за зараждането на християнството и за формата, която то приема, е че три дни след като е бил напълно мъртъв (римските екзекутори са били професионални убийци и не биха позволили някакъв си бунтовнически водач да им се изплъзне изпод лапите), Исус от Назарет е видян отново от Неговите ученици напълно и изцяло телесно жив.

Откривайки какво има предвид Йоан под „истина“, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под „любов“. Това, всъщност, е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е друг начин, струва ми се най-дълбокият, да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пълното и пределно щедро себеотдаване на Онзи, Който винаги е съществувал, пределно щедрото и себеотдаващо се Божие Слово. И тъй като да гледаме на света едновременно в тези три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез кръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов, можем с пълно право да говорим за херменевтика на любовта, за любовта като начин на познаване; всъщност, истинския начин на познаване, най-добрия начин за достигане до истината.

„Благодатта и истината“, казва Йоан, „дойдоха чрез Исус, Месията.“ И както всичко останало от пролога на неговото Евангелие, тези думи отекват по-нататък в разгръщащото се повествование и се превръщат в главна тема, особено щом Йоан представя историята на Исус като съдебен процес. Може да не доловите това ако просто четете Евангелието на малки части, но книгата като цяло всъщност ни кара да се питаме: „Исус ли е подложен на съд или истината е подложена на съд?“ Исус провокира Своите съвременници чрез дела и думи, с явната или неявна заявка, че въплъщава и говори истината. Но що е истина? Това е въпросът, зададен в продължителната кулминация на книгата от циничния, но разтревожен римски губернатор Пилат Понтийски. А какво бихме отговорили ние? Що е истина?

Някои въпроси са лесни, но на други трудно даваме смислен отговор. Сравнително лесен въпрос е „Кой?“ – макар че в днешна България това просто питане се посреща с тягостно мълчание. По-сложен е отговорът на въпроса „Как?“ – особено, когато мислим за бъдещето си и за намирането на мястото си в живота. Но най-трудно се отговаря на въпроса „Защо?“. Този въпрос не гъделичка любопитството, а засяга цялото ни съществуване: „Защо съм такъв? Защо животът е такъв?“ Най-тежко, най-съдбовно звучи въпросът „защо“, когато изпращаме от този свят свой скъп човек: „Защо той трябваше да умре?“ А как звучи той, когато смъртта е покосила не кого да е, а Исус от Назарет?

„И поучаваше всеки ден в храма. А главните свещеници, книжниците и народните първенци се стараеха да Го погубят, но не намираха какво да сторят, понеже всичките люде бяха прилепнали при Него да Го слушат.“ Исус изглежда е магнетична личност. Така Го описва евангелист Лука (гл. 19, ст. 47, 48). Хората са „прилепнали към Него да Го слушат“. Разбира се, не всички са прилепнали. Разбираме, че някои „се стараят да Го погубят“. Не е ли странно? Само преди два дни всичко е изглеждало нормално. Можело е да се говори на неутрални теми. След това се чуват слухове, че Исус от Назарет ще идва на празника — същият онзи, за когото се говорят толкова невероятни неща.

Интересна новина обиколи света с наглед сензационно съдържание. Във вторник (18 септември 2012 г.) историкът от Харвардския институт за религиозни изследвания д-р Карън Кинг разкри детайлите за фрагмент от папирус, датиран от IV век след Христа, с текста: „Исус им каза: Моята жена…“ Ден по-късно журналистите в България побързаха да преувеличат и да потърсят сензацията, като например по БНТ1 обявиха, че „четири думи в древен папирус хвърлят нова светлина върху живота на Исус Христос.“