„Отрокът млад – предвечен Бог!“ С това ликуващо разпознаване на Младенеца, родил се във Витлеемската пещера, завършва едно от главните песнопения, създадено през VI век от знаменития византийски автор Роман Сладкопевец. Дете – Бог, Бог – дете… Защо даже при хладките спрямо вярата хора, та даже и при невярващите, сърцето не престава да трепва радостно, когато в тези рождествени дни съзерцават единствената по рода си, с нищо несравнима гледка: младата Майка с Младенеца на ръце, а около тях – влъхвите от Изтока, пастирите от нощното поле, животни, небе, звезди?
В поредицата „Образ, звук и слово“ предлагаме две стихотворения, свързани с Рождествените празници. Творбите принадлежат на две съвременни поетеси с различни християнски търсения: Здравка Шейретова и Ваня Вълкова.
Преди половин век, на 24 декември 1968 година, космическият кораб Аполо 8 с екипаж Франк Борман (командир), Джеймс Ловъл и Уилям Андърс става първият обитаем апарат в орбита около Луната. Тримата правят десет обиколки около земния естествен спътник, преди да включат машините и да се отправят обратно към дома. При най-голямото си сближаване с Луната, те „се плъзват“ на едва стотина километра височина над пустинната, сива повърхност, покрита с кратери.
Песента на Мария е най-старият химн, който се е пял в очакване на Рождество. Той е и най-страстният, най-френетичният и – може дори да се каже – най-революционният химн, който се е пял някога през адвентните седмици. Пред нас не е благородната, нежна, мечтателна Мария, каквато често я рисуват художниците. Мария, която говори тук, е страстна натура, която ни увлича след себе си, горда, въодушевена. Не долавяме нищо от сладките, изпълнени с копнеж и даже игриви тонове на нашите рождествени песни. Вместо това звучи един твърд, строг, неумолим химн за падането на тронове и за унижението на господарите на този свят, за мощта на Бога и за немощта на човечеството. Мария, изпълнена със силата на Светия Дух, която смирено и послушно приема с нея да стане това, което Духът повелява, говори със силата на същия Дух за Божието пришествие в света, за идването на Исус Христос.
На Рождество Христово разказваме две истории. Едната е християнска, а другата е предимно сантиментална. Първата история започва (в Евангелието на Лука) с един възстар свещеник на име Захария, който служи вярно на Бога в храма. Евангелист Лука разказва, че той и жена му Елисавета обичали Бога и вероятно таели надежда за освобождението на Израил от римска власт. Ангел Гавриил вдъхва живот на тази надежда като им казва, че неплодната Елисавета ще зачене син, който ще предизвести идването на Месия.
Днес празнуваме Рождество Христово. О, Боже, това е толкова благочестив обичай. Елхово дърво със свещички и куп чудни подаръци, деца в очакване и малко коледна музика – това е винаги прекрасно и докосващо. И когато религиозното е прибавено за покачване на настроението, това е особено прекрасно и докосващо. Та ние всички – кой би възроптал срещу това? – носим в себе си малко съчувствие и си позволяваме с удоволствие малко умиротворяващо и утешително настроение, както погалват по главата едно разплакано детенце и му казват: „Няма нищо страшно, всичко отново ще се оправи.“
