надежда

Живот от Възкресението

В живота няма нищо толкова сигурно, колкото фактът, че трябва да умрем. За да ни помогне Великденското послание да се справим със смъртта, то трябва да бъде поне толкова сигурно. Ала не е ли гротескно да приемем странната повест на един прастар летопис, че гробът на Исус от Назарет се оказал празен на третия ден и че ние съответно ще възкръснем от смъртта и тлението, която противоречи на елементарния факт на биологичния ни край? Думите на псалмопевеца „човекът… прилича на животните, които загиват“ звучат малко жестоко, но все пак са верни и потвърдени от нашия опит. Какъв опит би могъл да потвърди твърдение като това, че Христос ни въвежда като „Свои приятели“ през тъмата на гроба в един вечен живот? Нима някой би се усъмнил сериозно в Питагоровата теорема, ако му разказват видение за един свят, в който човек живее при съвсем друга геометрия? И може ли да се съмняваме (още един въпрос в добавка!), че смъртта е сигурна и окончателна, само защото сме прочели в старите летописи за виденията на неколцина, че техният духовен водач отново е оживял?

„Синдромът на малките“ и малкото стадо

„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“ Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

За моста към болезнената истина

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Да прокараш мост

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

Ранобудните

Протестите срещу правителството на Орешарски, изригнали през последното лято, затрудниха сериозно социолозите и въобще наблюдателите на обществените процеси у нас. Издигнаха се политически искания за оставка и нови избори, но протестиращите не застанаха зад конкретен политически субект. Скандирания като „Червени боклуци“ бяха ясно насочени срещу БСП и все пак в протеста участваха и участват немалко хора с леви убеждения. Най-неподдаващ се на научно описание е социалният профил на хората, изпълнили софийските улици.

Залезът на България: Има ли надежда за едно по-добро бъдеще?

Видеозапис на втората публична дискусия от поредицата „Накъде, Българийо? Докога, Господи?“, с участието на адв. Наталия Христова и д-р Тодор Велчев.