Разговор за любовта…

Коя е най-обсъжданата тема на света? Разисквана от блестящи и непретенциозни умове. Тема, върху която е мислено и писано твърде много и продължава да се пише, няма и да се спре. Oбект едновременно на научни изследвания, на литературни произведения и такива на изкуството, вдъхновение за поети и творци. Възхвалявана и отричана, носеща неземно щастие и оставяща неизлечими белези. Носеща болка, но въпреки всичко търсена и провокирана; търсеща и провокираща; привличаща и отблъскваща. Темата за чувството, принасящо толкова много жертви и същевременно подтикващо към жертви. Темата, за която всеки може да говори от първо лице, защото едва ли има човек, който да не я е изпитвал, да не е белязал живота си с нея. Онази тема, за която всеки може да сподели мнение, такава, че всеки смята, че може да бъде експерт без да е нужно обучение. Извор на живот и потапяща в скръб.

Темата за любовта.

И все пак, знаем ли какво е любовта?

Заговаряйки за нея повечето хора се сещат за романтичната любов, тази между мъж и жена. Онази любов, която се заражда сякаш от нищото, представляваща внезапна привързаност, желание за близост към човек, който е възможно и да не познаваме добре. Но същата ли е любовта, която изпитваме към родителите си, брат или сестра, децата си, роднини и близки приятели? Любовта към тях, изглежда, че е по-умерена, разумна, топла, всеотдайна. Ако еротичната любов е възможно да изчезне толкова бързо, колкото се е породила, то любовта към семейството и приятелите е по-скоро като навик, тя се гради, възпитава, израства и узрява. Ако е невъзможно човек, когото наричаме „любим” да не го любим, то е възможно близък човек да се запитаме „обичам ли го?”. Ако е невъзможно да не кажеш на любим, че го обичаш, то е възможно да живееш с някого без изобщо да се замисляш дали го обичаш или не, но запиташ ли се, то без съмнение отговаряш утвърдително.

Лесно е да намразиш човек към когото до вчера си изпитвал силни любовни чувства, докато е трудно да намразиш родител или брат. По-трудно прощаваме и по-лесно се разделяме с любимия мъж или жена, но не можем да се разделим с онези, чиято кръв носим.

Тогава говорим ли за една и съща любов? И заслужава ли доверие чувство, което има толкова много лица и форми?

Любовта е като водата, не само защото е жизнено важна и необходима, но и защото добива различни форми. Любовта сякаш прелива от съд в съд, когато е насочена към различен човек, и придобива различни форми според съда, в който я излеем.

Какво е любовта? И защо всеки се затруднява да отговори и защо всеки дава различни отговори, след като изпитваме едно и също чувство?

Избираме ли да обичаме? Има ли разум в любовта?

Какво означава да обичаш – да си готов да направиш всичко, да те е грижа за човека, да мислиш за него, да те ангажира, да го познаваш, да искаш да го опознаеш? Но всички тези стремежи са обединени от едно, което като червена нишка неподозирано ги свързва и косвено ги извежда до себе си – действието. Любовта е действие – да обичаш. Любовта не е пасивна, тя гради, бори се, страда, променя се, расте, умира. Бъде ли доведена до състояние на пасивност – любов няма. Неслучайно противоположното на любовта чувство, не е омразата, а безразличието.

В гръцкия език има четири думи означаващи любов, обозначаващи различните ѝ лица:

• Ерос – еротична любов
• Сторге – семейна любов
• Филиа – приятелска любов
• Агапе – безусловна, божествена любов

Въвеждайки тези думи за обичта, сякаш различните ѝ форми, като парчета от пъзел, се подреждат и се оформя цялостната картина на любовта, намират обяснение множеството чувства и представи, които провокира мисълта за нея.

И в празника на любовта, който чудно защо се празнува само от онези изпитващи ерос (само споделен ерос, при това), въпреки че всички хора изпитват обич, маркираме темата за любовта – взеобхватната, изпитвана от малкия до големия, от младия и стария, от болния и здравия. Така ще заложим началото за последващи публикации, с които ще се опитаме да се запознаем по-добре с различните лица на чувството с една и съща същност – любовта.