Естествено или свръхестествено

Използвам думата чудо, за да обознача намесата на свръхестествени сили в природата. Ако не съществува нищо освен природата, което да можем да наречем свръхестествено, не биха могли да съществуват и чудеса. Някои са убедени, че нищо освен природата, не съществува. Тях аз наричам натуралисти. Други са на мнение, че освен природата има и още нещо: тях аз бих определил като свръхнатуралисти. Следователно първият въпрос, който възниква, е, кои имат право – дали натуралистите или свръхнатуралистите. Оттук идва и първото ни затруднение.

Преди натуралистът и свръхнатуралистът да започнат своята дискусия, те трябва непременно да са постигнали съгласие по това, какво е Природа и какво – Свръхестествено. Но за съжаление до подобно определение е почти невъзможно да се стигне. Тъй като натуралистът смята, че освен природата нищо друго не съществува, думата природа означава за него „всичко съществуващо“ или „всичко проявено“, или „всичко, което е“. А ако разбираме природата по такъв начин, ясно е, че нищо друго не съществува. Тогава същността на спора между него и свръхнатуралиста ще ни се изплъзне. Някои философи определят природата като „онова, което възприемаме с петте си сетива“. Но и даденото определение е незадоволително, защото ние не възприемаме по този начин своите чувства и все пак те са „природни“ явления. За да избегнем затруднението и да установим в какво наистина се различават натуралистът и свръхнатуралистът, налага се да подходим към този въпрос по малко по-заобиколен начин.

Ще започна, като разгледам следните изречения. (1) Това неговите естествени зъби ли са или протеза? (2) В естественото си състояние кучето е покрито с бълхи. (3) Обичам да се оттеглям от цивилизовани места и магистрали и да оставам насаме с природата. (4) Дръж се естествено. Защо се превземаш така? (5) Сигурно не беше редно да я целуне, но беше толкова естествено.

Във всички тези примери се открива едно обединяващо значение. Естествените зъби са тези, които са израсли в устата ни и които ние не сме проектирали, не сме направили и наместили в устната кухина. Естественото състояние на кучето е състоянието му, когато човек не се намесва, за да го къпе с вода и сапун. Местност, в която природата е пълновластен господар, е такава местност, където почвата, климатичните условия и растителността дават своите плодове без помощта или намесата на човека. Естествено е поведението на хората тогава, когато те не полагат усилия да го променят. Естествена е целувката, когато човек не е възпиран от морални задръжки и скрупули. Във всички тези случаи Природата, Естеството, се разбира като нещо, което се случва „само по себе си“ или „от само себе си“; нещо, за което не се полагат усилия от страна на човека; което се проявява, ако човек не взема мерки да го възпре. Гръцката дума за природа (physis) е свързана с гръцкия глагол „раста“; латинската natura се свързва с глагола „раждам се“. Естествено е онова, което изниква, поражда се или се появява и разгръща от само себе си: онова, което е даденост, което е нещо спонтанно, нетенденциозно, самородно.

Привърженикът на Естеството вярва, че върховната Реалност, онова, отвъд което не може да се отиде, е всеобхватен процес във времето и пространството, който с разгръща от само себе си. Вътре в тази всеобхватна система всяко конкретно събитие (като например това, че в момента четете настоящата книга) е последица от друго събитие и в края на краищата – следствие от Цялостното събитие. Всяко конкретно нещо (например тази страница) е това, което е, защото другите неща са това, което са; и по този начин, защото цялата система е това, което е. Всички неща и събития са толкова обвързани помежду си, че никое не може да претендира дори и за най-малката независимост от „всеобщия спектакъл“. Нито едно от тях не съществува „само по себе си“, нито „се разгръща от само себе си“ освен в смисъл, че на точно определеното място и време то проявява това всеобщо „съществуване само по себе си“ или „поведение от само себе си“, което принадлежи на „Природата“ (великия всеобхватен взаимосвързан процес) като цяло. Ето защо никой истински натуралист не вярва в свободната воля, защото свободната воля би означавала, че човешките същества притежават способността за независимо действие, силата да извършат нещо повече или нещо различно от онова, което се съдържа във веригата от взаимосвързани събития. Натуралистът, или привърженикът на природата, отрича съществуването на каквато и да било независима сила, която да е в състояние да поражда събития. Спонтанност, оригиналност, действие „от само себе си“ – тези привилегии са запазени за „всеобщия спектакъл“, който той нарича природа.

Свръхнатуралистът е единодушен с натуралиста, че сигурно има нещо, което съществува от само себе си; някакъв основополагащ Факт, чието съществуване е безсмислено да се опитваме да обясним, защото този Факт е сам по себе си основа и изходна точка на всички обяснения. Но той не идентифицира този Факт с „всеобщия спектакъл“. Според него нещата попадат в две основни категории. В първата категория попадат нещата или (по-вероятно) Едното Нещо, което е основно и първично, което съществува от само себе си. Във втората категория попадат неща, които са само производни от това Едно Нещо. Това основно Едно е причина за съществуването на всички останали неща. То съществува от само себе си, те съществуват, защото то съществува. Те ще престанат да съществуват, ако то престане да поддържа тяхното съществуване; те ще се видоизменят, ако то ги видоизмени.

Разликата между тези две гледни точки може да се илюстрира, като определим натурализма за демократична, а свръхнатурализма за монархическа представа за реалността. Натуралистът смята, че привилегията да съществува „от само себе си“ принадлежи на целокупността на всички неща, също както при демокрацията суверенната власт принадлежи на целокупния народ. Свръхнатуралистът смята, че тази привилегия се пада на някои от нещата или (с по-голяма вероятност) на Едното Нещо, а не на други – също както в реалната монархия кралят притежава суверенна власт, а народът не. И също както при демокрацията всички граждани са равноправни, така за натуралиста едно нещо или събитие е също толкова добро, колкото друго, в смисъл, че те всички са еднакво зависими от целокупната система на нещата. Всъщност всяко от тях е само начинът, по който характерът на тази целокупна система се проявява в точно определена точка на времето и пространството. Свръхнатуралистът, от друга страна, е убеден, че в сравнение с всички други неща първичното и съществуващото от само себе си нещо се намира на друго ниво и е по-важно от всички тях.

Тук би могло да възникне подозрението, че свръхнатурализмът се е появил първоначално като разчитане във вселената на структурата на монархическите общества. Но в такъв случай със същото основание може да се подозира, че натурализмът е възникнал, когато в нея е разчетена структурата на модерните демокрации. По този начин тези две подозрения се взаимоизключват и не ни дават възможност да решим коя теория е по-вероятно да отговаря на истината. Те действително ни напомнят, че свръхнатурализмът е характерната философия за монархическата епоха, докато натурализмът – за демократичната, в смисъл, че свръхнатурализмът, дори и погрешен, щеше да бъде поддържан от голямата маса немислещи хора преди четиристотин години, също както натурализмът, дори ако е погрешен, би породил вяра у по-голямата част от немислещите хора днес.

За всекиго е ясно, че онова Едно Нещо, което съществува от само себе си – или малката класа от неща, които съществуват от само себе си, в които вярват свръхнатуралистите, е онова, което ние наричаме Бог или богове. Предлагам от тук нататък в книгата да разглеждаме само тази форма на свръхнатурализма, която е вяра в единен Бог, отчасти поради факта, че едва ли за по-голямата част от моите читатели политеизмът представлява някакъв жизненоважен проблем, и отчасти поради това, че хората, които вярват в много богове, фактически твърде рядко разглеждат своите богове като творци на вселената със свое, независимо от нищо друго съществуване. Гръцките богове не са били наистина свръхестествени в смисъла, който аз влагам в тази дума. Те са били продукт на цялостната система на съществуването и са били включени като част от нея. Това ни кара да направим едно особено важно разграничение.

Разликата между натурализма и свръхнатурализма не е точно разликата между вярата в Бога и неверието. Натурализмът, оставайки напълно верен на себе си, би могъл да допусне съществуването на някакъв Бог. Всеобхватният, взаимосвързващ процес, наречен Природа, би могъл да бъде с такъв мащаб, че да породи на някакъв етап едно всемогъщо космическо съзнание, един вътрешно присъщ на естеството „Бог“, който се поражда в хода на целия процес на развитие по същия начин, както се поражда и човешкото съзнание (по мнението на натуралистите) от човешките организми. Натуралистът не би се противопоставил на идеята за съществуването на подобен Бог. Логиката е следната. Такъв Бог не стои извън Естеството или всеобщата система, той не притежава съществуване „от само себе си“. „Всеобщият спектакъл“ ще продължава да си бъде основополагащата Реалност и такъв Бог ще бъде само едно от многобройните неща (дори и да е най-интересното), които се съдържат в основополагащата Реалност. Онова, което натурализмът не може да приеме, е идеята за Бог, който стои извън Естеството и който го е сътворил.

Сега вече имаме основата да определим различието между натуралиста и свръхнатуралиста, въпреки факта, че те не влагат едно и също съдържание в думата Естество. Натуралистът е убеден, че във времето и пространството съществува „сам по себе си“ един всеобхватен процес или „ставане“ и освен него един велик процес или „ставане“ съществува „сам по себе си“ в пространството и времето, и че не съществува нищо друго – онова, което наричаме конкретни неща и събития, са само елементи, посредством които възприемаме този всеобщ процес или формите, които този процес придобива в даденото пространство и време. Тази единосъщна, всеобхватна реалност натуралистът нарича Природа. Свръхнатуралистът е убеден, че от само себе си съществува една-единна Същност и тя е създала рамките на времето и пространството, както и всичко онова, случващо се в причинно-следствена последователност, което ги изпълва. Тези рамки и този процес той нарича Природа. Тя може да бъде, а може и да не бъде единствената реалност, която тази Първична Същност е създала. Възможно е да съществуват и други системи успоредно с тази, която наричаме Природа.

В този смисъл възможно е да съществуват различни „Природи“. Тази идея трябва да се разграничава от онова, което обикновено се нарича „множественост на световете“ – тоест различни слънчеви системи или различни галактики, „островни вселени“, които съществуват в най-отдалечени части на единното време-пространство. Те, колкото и да са отдалечени, биха представлявали част от същата тази Природа, към която принадлежи и нашето Слънце: те биха били взаимосвързани чрез определени отношения – времеви, пространствени и причинно-следствени. И тъкмо тази взаимовръзка вътре в системата създава онова, което наричаме Природа. Ако съществуват други природи, те могат изобщо да не се основават на принципа на време-пространството. Или ако има такива, тяхното време и пространство няма да бъде в никакви времеви или пространствени отношения с нашето. Тъкмо тази липса на приемственост, тази несвързаност в единна верига ни дават основание да ги определим като различни Природи. Това не означава, че помежду им няма да съществува абсолютно никаква връзка. Те са свързани поради общия си произход от единен Свръхестествен Първоизточник.

В това отношение те биха били подобни на различните романи на един и същ автор: събитията в единия роман нямат пряка връзка със събитията от другия освен тази, че са създадени от един и същ творец. За да се открие връзката помежду им, трябва да се тръгне от мисълта на автора: не може иначе да се открие непосредствена връзка между това, което господин Пикуик: говори в Записките на Пикуик и онова, което чува госпожа Гами в Мартин Чъзълуит. По аналогичен начин не би могло да се прокара нормална връзка между събитие от една природа и събитие от друга. Под „нормална“ връзка аз разбирам такава, която възниква вследствие същността и особеностите на двете системи. Налага се да внесем определението „нормална“, защото не можем да знаем предварително дали Бог няма да осъществи отчасти връзка между двете природи на определен етап: тоест Той би могъл да допусне избрани събития от едната природа да предизвикат последици в другата. По този начин в определени отношения може да възникне частична взаимовръзка; това обаче няма да превърне двете природи в нещо единно, защото все още ще липсва онова тотално взаимодействие, което Природата създава. Аномалните взаимовръзки ще възникнат не от вътрешната същност на всяка от системите сама по себе си, а от Божествения акт, който осъществява връзката помежду им. Ако това стане, всяка от двете природи ще бъде „свръхестествена“ спрямо другата, но актът на тяхната връзка ще бъде свръхестествен в много по-абсолютен смисъл – не защото е отвъд една или друга природа, а защото е отвъд всяка и всички природи изобщо. Тази взаимовръзка би била един вид чудо. Другият вид чудо е пряката Божествена „намеса“ не чрез свързване на две природи, а непосредствено.

Всичко това засега изглежда чисто спекулативно. В никакъв случай от самия свръхнатурализъм не следва логично, че чудесата наистина съществуват. Бог (Първичният Факт) може никога да не се намеси в естествената система, която е създал. Ако е създал повече от една естествени системи, Той може никога да не предизвика взаимодействие помежду им.

Но това е въпрос, който ще бъде разгледан по-нататък. Ако приемем, че Природата не е единственото, което съществува, тогава не можем да твърдим предварително дали тя е застрахована от чудеса или не. Съществуват някои неща извън нея: не знаем дали те не могат да се намесят. Вратите може да са залостени, но може и да не са. Но ако истината е на страната на натурализма, тогава ние знаем предварително, че чудесата са невъзможни – нищо не може да проникне в Природата изотвън, защото извън Природата просто не съществува нищо, тъй като самата Природа е всичко. Без съмнение събития, които ние в своето невежество можем по погрешка да вземем за чудеса, биха могли да възникнат, но те в действителност ще бъдат (също както и най-обичайните явления) неизбежен резултат от същността на цялата система.