Християните в Индия и съборът в Диампер

Проникването на християнството в Индия е било обвито в легенди и в тайнствена тъма в продължение на векове. Едно е сигурно: Евангелието достига индийска земя още във времената на ранната Църква.

Когато в края на XV век португалецът Вашку да Гама открива морския път към Индия, в страната идват много европейци. Те заварват съществуващи църкви с хиляди вярващи. Християните са се превърнали в отделна каста в индийското общество. Църковната доктрина обаче била силно повлияна от несторианството. Така например, в почитаната от местната християнска общност книга „Бисерът на вярата“ (Margarita Fidei) недвусмислено се заявявало, че в Христос съжителствали две личности: на Словото и на Исус, а също, че не бива да се нарича Дева Мария „Богородица“, а само „Христородица“.

Португалците изпращат мисионери в Индия. Ордените на францисканците, доминиканците и йезуитите развиват дейност на място и полагат усилия да обърнат повече хора към Христа. В повечето случаи те жънат успех единствено сред париите и други нисши касти. Типичен случай е служението на най-известния католически мисионер в Индия и съратник на Игнасио Лойола, Франциско Хавиер. То дава плод най-вече сред номиналните християни от рибарското съсловие. Хавиер научава езика им и успява да преведе няколко ключови текста като Господнята молитва, Декалога, Апостолския символ и един катехизис. Въпреки повърхностните богословски познания, които придобиват тези хора, тяхното християнство остава жизнено в продължение на поколения.

Обаче злодеянията на португалски пътешественици и завоеватели предизвикват презрение към заявената им вяра у индийците от висшите съсловия. Самият факт, че повечето местни християни принадлежали към долните касти, още повече допринасял за отхвърлянето на християнството от представителите на горните касти. За да преодолее този проблем, италианският мисионер Роберто де Нобили (1577–1656) възприема начина на обличане и живот на хиндуистките брамини. Той се хранел като местен човек и възприел разни местни обичаи, които – според неговото разбиране – не били в пълно противоречие с Библията. Освен това, той поучавал хората на техните собствени езици. Но въпреки похвалните му усилия да „стане за всички всичко, та да придобие неколцина“ за Христа (I Кор. 9:22), той постига незначителен успех сред индийския елит.

Други католици насочват дейността си към привличане на традиционните християни в Индия в лоното на Римската курия. Такива общности били съсредоточени по Малабарското крайбрежие1 и били известни като „църквата на св. Тома“, защото изповядвали апостолска приемственост, отвеждаща назад до ап. Тома. Съгласно преданието им, той завършил живота си като мъченик в Индия и мощите му били съхранени в местен храм: базиликата „Сан Томе“ в Милапур. Към XVI век наследниците на апостолската му мисия били под духовната власт на католическия патриарх на Халдея2.

Архиепископът на Гоа и бъдещ вицекрал на Португалия Алейшу де Менезес установява ред отклонения и еретични заблуди в „църквата на св. Тома“. На 20 юни 1599 г. той свиква събор в Диампер (Удаямперур), който да ги обсъди и осъди. Действията му били своеволни и безскрупулни и издавали колонизаторски манталитет. Той дори си позволил еднолично да коригира отделни членове от съборния документ, след като те били приети от цялото събрание. Християните от църквата на св. Тома били принудени да прекъснат връзките си с „Църквата на Изтока“.

Накрая 660 миряни и 130 от техните духовни водачи, които дошли в Диампер, трябвало да приемат съборните правила на Менезес. Според очевидци, те не разбирали добре какво подписват. Техният патриарх бива осъден като еретик и схизматик, а на негово място е ръкоположен избраник на архиепископа.

Не след дълго християните в Индия ще отхвърлят съборния документ. Съответно Римокатолическата църква възобновява усилията си да ги привлече в своето лоно. Тя не признава валидността на събора в Диампер. Днес повечето християни от някогашната „църква на св. Тома“ са разделени в две основни групи. Едната подддържа общение със Сирийската православна църква (патриархат Антиохия), а другата се нарича Сиро-Малабарска католическа църква и признава върховенството на папата.

• 1. Южната част на западния бряг на Индийския субконтинент. – Б.пр.
• 2. Т.нар. „Църква на Изтока“ в Персия, водеща началото си от несторианската общност в Сирия. – Б.пр.