Уилям от Окам бяга от Авиньон

Хвърляйки поглед през рамо, монахът Уилям от Окам въздъхва с облекчение – той вече е извън белокаменните стени на Авиньон. Заедно с двамата си спътници той се е измъкнал в последния момент и се наслаждава на свежия въздух. При неуспех го е очаквала влажна затворническа килия в укрепения папски дворец. Оставала е само крачка до тази печална участ. Защо този голям мислител – един от най-забележителните през цялото Средновековие – се оказва в голяма беда? Просто си е позволил да изкаже твърде свободно разбиранията си.

Уилям бил роден през 1285 г. в малкото селце Окам в графство Съри, Англия. Още в ранна възраст се присъединява към ордена на францисканците. Монасите („малките братя“) давали обет да живеят в бедност, по подобие на основателя на тяхната общност св. Франциск от Асизи (1181–1226), като проповядват и вършат добри дела. Някои обаче били дейни и на академичното поприще. Уилям от Окам следвал в Оксфордския университет и постигнал необходимото за магистърска степен по богословие, макар че такава никога не му била присъдена. Същевременно той започнал да преподава във францисканско училище. Ала неговото учение не било по вкуса на всекиго. През 1327 г. Джон Лътъръл, ръководител („канцлер“) на университета в Оксфорд, подава оплакване до папа Йоан XXII, че идеите на Окам са в противоречие с доктрините на Църквата. „Става дума за ерес“, бил убеден той.

По онова време папите живеели в Авиньон, неголям град в Южна Франция, като резултат от настойчиви опити на френските крале да контролират църквата на Запад1. В отговор на жалбата от Оксфорд, папа Йоан нарежда на Окам да се яви в Авиньон. В продължение на няколко месеца английският монах е поставен там под домашен арест. Комисия от шестима богослови изследва ученията му и заключава, че някои от тях действително са погрешни. Все пак Окам не е осъден, нито е поставен под църковно наказание. Повечето от доктриналните му грешки са преценени като незначителни. Във всеки случай, той неотменно заявява съгласие с фундаменталните учения на Църквата като спасението и възкресението от мъртвите, а също изповядва вярата си, че Библията е Божие слово.

В Авиньон обаче Уилям се оказва въвлечен в друг дебат. По това време избухват спорове в самия Францискански орден. Монасите дебатират дали трябва да отмахнат изискването да живеят в бедност или не. Генералът на ордена Микаел от Чезена настоява, че изискването трябва да се запази – както повечето францисканци, той вярва, че нито Исус, нито апостолите са притежавали лична или обща собственост. Папата не е съгласен. Чезена помолва Уилям да даде отговор на папата. Англичанинът се съгласява да го направи в писмен вид, макар че неговото становище би могло да не се хареса на мнозина и да го постави в смъртна опасност. И наистина става така.

Тримата съратници – Уилям, Микаел от Чезена и още един техен приятел – са предупредени, че папата се готви да ги анатемоса. Това би могло да означава хвърляне в тъмница и дори смъртно наказание. На 26 май 1328 г., преди 690 години, те се измъкват от Авиньон и бягат под закрилата на императора на Свещената римска империя Людовик IV Баварски.

Приет в императорския двор, Уилям продължава да пише; най-вече по политически въпроси. Той твърди, че папата притежава върховен авторитет по отношение на Църквата и нейните учения, но не и спрямо кралете и техните държави. Това влиза в разрез с католическата доктрина. На 6 юни Уилям от Окам е официално отлъчен от Църквата „за напускане на Авиньон без разрешение“. (Реабилитиран е едва посмъртно, през 1359 година.) На свой ред той отвръща с обвинение към папата, че е възприел погрешни идеи относно правилото на св. Франциск и бедността на апостолите и че всъщност проповядва ерес.

Заслужава обаче да се отбележи, че философията на Уилям от Окам не е обявена за еретична – той вече си е бил спечелил име на велик мислител. Идеите му се разпространяват и влияят на неговите съвременници. Нещо повече, по-късни реформатори като Уиклиф, Ян Хус и Мартин Лутер също са впечатлени от възгледите на Окам.

Днес Уилям от Окам е най-известен с приносите си за развитието на логиката и логическите конструкции. Той се смята за основател на номинализма в средновековната философия и за баща на модерната епистемология2. Неговото знаменито правило („бръсначът на Окам“) е възприето като добър довод при изграждане на научни модели. То гласи, че когато разглеждаме различни обяснения на наличните факти, за предпочитане е тази хипотеза, която почива върху по-малко предположения. С думите на самия Окам: „Множеството (предположения) не бива да се въвежда, когато няма необходимост от това.“ За него единствената истинна и необходима същност е Бог.

Докато според съвременната популярна, но силно изкривена версия на „Бръснача“ най-простото обяснение обикновено е вярно. Самият Окам обаче не би се съгласил с това.

• 1. По-късно, през 1378 г. се стига и до т.нар. „Западна схизма“: в продължение на 40 години има едновременно двама папи – един в Рим и един в Авиньон. – Б.пр.
• 2. Философско учение за начина, по който достигаме до истинско познание. – Б.пр.