Безгръди хора
Отрицанието на човека – Част 1
В спокойни исторически епохи човек рядко мисли за ценности. Но настоящото време поставя на все по-голямо изпитание всичко, което осмисля живота ни и на което особено държим като европейци. И ето че заговорихме отново за ценности. Но знаем ли какво е наистина ценност и как тя губи стойността си? Измамно ли е усещането за ценностен вакуум, което според някои прави децата и младежите ни лесна плячка на ислямистка, крайно лява или крайно дясна пропаганда?
Между 24 и 26 февруари, 1943 г., К. С. Луис изнася серия от три лекции (от поредица в памет на Джон Ридъл) в Кингс Колидж, Нюкасъл, който тогава е част от Университета на Дъръм. Бушуващата Втора световна война е изострила обществената чувствителност и Луис не се колебае да постави публично въпроси, които днес рядко се задават. Налагащата се философия на нравствения релативизъм „заключва“ ценностните преценки на човека в личното му пространство и ги превръща в субективни предпочитания, а за да ни „освободи от оковите“ на обективния нравствен закон, предлага ново определение за човек и човечност. Но докъде ще стигне едно общество, ако последователно отрича съществуването на обективни отправни точки, около които всеки може да гради ценностната си система? За Луис отговорът е еднозначен.
Лекциите на К. С. Луис се превръщат в книга („Отрицанието на човека“), която мнозина ще определят като най-важната му творба. Предлагаме ви нейната първа част, „Безгръди хора“*.
„Той изпрати смъртоносно слово
и погуби малките дечица.“
Традиционен рождествен химн
Съмнявам се дали обръщаме нужното внимание на важността на учебниците в училище. Ето защо като изходна точка за тези лекции избрах една малка книжка по английски език, предназначена „за момчета и момичета от гимназиалния курс“. Не мисля, че авторите на тази книжка (те са двама) са желали да навредят някому, и аз съм им признателен, както и на техния издател, че ми изпратиха безплатно копие. Същевременно не мога да кажа за тях нищо хубаво. Ето в какво затруднение се намирам. Не искам да приковавам на позорния стълб двама скромни практикуващи учители, които са направили най-доброто, на което са били способни. Но не мога и да остана безмълвен относно това, което по мое мнение представлява една действителна тенденция в техния труд. Затова смятам да не разкривам имената им. Ще наричам тези двама господа Гай и Тит, а тяхната книга – Зелената книга. Но ви уверявам, че такава книга съществува и стои на рафта вкъщи.
Във втората глава на своята книга Гай и Тит цитират известната история за Колриджа и водопада. Спомняте си, че там се намират двама туристи. Единият нарича водопада „грандиозен“, а другият – „красив“, и Колридж в душата си одобрява първото съждение, а второто отхвърля с погнуса. Коментарът на Гай и Тит е следният:
„Когато човекът казва „Това е грандиозно“, на пръв поглед изглежда, че той казва нещо относно водопада… Всъщност… Той не казва нещо относно водопада, а относно собствените си чувства. Това, което той наистина има предвид, е: „Изпитвам чувства, които в ума ми се отнасят за думата „грандиозен““, или казано накратко, изпитвам грандиозни чувства.“
В това твърдение се крият множество дълбоки въпроси, поставени в доста сбит вид. Но авторите не спират дотук. Те добавят:
„Това объркване относно начина, по който обикновено използваме езика, е често срещано. На пръв поглед изглежда, че казваме нещо много важно за нещо, а всъщност просто казваме нещо относно собствените си чувства.“1
Водопадът Sgwd yr Eira в Уелс, Пенри Уилямс (1819 г.)
Преди да разгледаме действителните проблеми, които създава този важен малък абзац (предназначен, както вече знаете, „за гимназиалния курс“), трябва да изясним едно обикновено объркване, в което изпадат Гай и Тит. Дори от тяхната собствена гледна точка – от всяка възможна гледна точка – човекът, който казва, че това е грандиозно, не може да има предвид „Изпитвам грандиозни чувства“. Дори да приемем за даденост, че качества като грандиозност представляват чисто и просто проекция на нашите собствени емоции върху нещата, емоциите, които произвеждат тази проекция, все пак са съотнасящи се (корелативни) и – в този смисъл – почти противоположни на проектираните качества. Чувствата, които карат човек да нарече даден обект „грандиозен“, не са грандиозни чувства, а чувства на благоговение. Ако изразът „Това е грандиозно“ трябва въобще да бъде сведен до изказване относно чувствата на говорещия, то правилният превод би бил „Изпитвам чувства на смирение“. Ако възгледът на Гай и Тит бъде приложен последователно, той би довел до очевидни абсурди. Той би ги принудил да твърдят, че „Ти си достоен за презрение“ означава „Изпитвам достойни за презрение чувства“ и дори всъщност, че „Твоите чувства са достойни за презрение“ означава „Моите чувства са достойни за презрение“. Но нека не се спираме твърде дълго върху това, което е същински pons asinorumб за нашата тема. Не би било справедливо спрямо Гай и Тит да наблягаме на нещо, което без съмнение е неумишлена грешка, допусната по невнимание.
Ученикът, който чете този пасаж в Зелената книга ще приеме за верни две твърдения: първо, че всички изречения, които съдържат предикат за стойноств обозначават емоционалното състояние на говорещия; и второ, че всички такива изречения са маловажни. Вярно е, че Гай и Тит не казват буквално нито едно от двете неща. Те разглеждат само един определен предикат за стойност (грандиозен) като дума, описваща емоциите на говорещия. На учениците им остава самостоятелно да приложат същия подход към всички предикати за стойност, без да им е поставена ни най-малка спънка за такова обобщение. Авторите може да са желали или да не са желали обобщението. Възможно е да не са отделили и пет минути, за да помислят сериозно върху този въпрос. Аз съм загрижен не за това, какво са желаели да постигнат, а за крайния ефект, който тяхната книга със сигурност ще има върху ума на ученика. Те не твърдят също, че ценностните преценки са маловажни. Думите им са, че „на пръв поглед изглежда, че казваме нещо много важно“, докато в действителност „просто казваме нещо относно собствените си чувства“. Никой ученик не би могъл да противостои на внушението, насочено към него чрез тази думичка „просто“. Разбира се, нямам предвид, че въз основа на прочетеното той ще направи каквото и да било съзнателно заключение в рамките на някаква обща философска теория, че всички ценности са субективни и тривиални. Силата на Гай и Тит сама по себе си произтича от факта, че те говорят на едно дете – дете, което си мисли, че „подготвя“ своето „домашно по английски“, без да има ни най-малка представа, че става дума за етика, богословие и политика едновременно. Те не влагат в ума му теория, а внушение, което след десет години, когато произходът му е напълно забравен и самото му наличие е останало неосъзнато, ще доведе до това порасналото дете да вземе определена страна в една полемика, за чието съществуване никога не се е и замисляло. Предполагам, че самите автори едва ли си дават сметка какво причиняват на детето, а и то самото няма как да знае какво му е било причинено.
Преди да разгледаме философските основания за становището, което възприемат Гай и Тит относно ценностите, бих искал да покажа практическите му резултати в хода на образователния процес. В четвърта глава на книгата си те цитират една глуповата реклама за екскурзия с кораб и се заемат да имунизират възпитаниците си против стила на писане, пример за който е тя2. В рекламата се казва, че който си купи билет за тази екскурзия ще „преброди Атлантика там, гдето Дрейк от Девън е плавал“г, „ще се впусне в приключение в търсене на индийските съкровища“ и също ще придобие за себе си „съкровище“ от „мигове от злато“ и картини „на цветове богати“. Разбира се, това е един посредствен текст – користно и превзето възползване от емоциите на страхопочитание и наслада, които човек изпитва, когато посещава места, свързани по удивителен начин с исторически събития или с легенди. Ако Гай и Тит бяха останали верни на призванието си да научат читателите си (както самите те обещават) на изкуството да пишат съчинение на английски, то тяхната работа би било да съпоставят тази реклама с пасажи от велики писатели, където са добре изразени същите чувства, и да покажат в какво се състои разликата.
Абатството на Айона. Източник: Панорамио
Те биха могли да използват известния пасаж от Западните острови на Джонсън, завършващ с думите: „Не е за завиждане човекът, чийто патриотизъм не би се привдигнал на Маратонското поле и чието благочестие не би се разпалило сред руините на Айона.“3д Биха могли да изберат това място в Прелюдията, където Уърдсуърт описва как древността на Лондон за пръв път нахлува в ума му с „тежест и мощ,/ мощ растяща изпод тежестта“.4 Урок, който би съпоставил такава литература с рекламата и наистина би разграничил доброто от лошото, си заслужава преподаването. В него би имало кръв и жизнени сокове – дървото на познанието и дървото на живота, растящи едно до друго. Той също би имал достойнството на урок по литература – предмет, по който Гай и Тит проявяват необичайна плахост, въпреки заявените от тях цели.
Това, което те всъщност правят, е да отбележат, че един луксозен моторен кораб няма наистина да плава там, където е плавал Дрейк; че туристите няма да имат приключения; че съкровищата, които ще отнесат вкъщи, ще бъдат с чисто метафоричен характер и че една екскурзия до Маргейт би могла да им достави „всичките наслади и отдих“, от които се нуждаят.5 Всичко това е съвършено вярно – талант, далеч по-скромен от този на Гай и Тит, би бил достатъчен да го установи. Това, което авторите не забелязват или пък за което нехаят, е, че твърде подобен подход можем да приложим към голяма част от добрата литература, която се занимава със същия вид емоции. Какво, в крайна сметка, може да допринесе историята на ранното християнство в Британия към мотивите за благочестие през осемнайсти век? Защо странноприемницата на Уърдсуърт трябва да е по-удобна или лондонският въздух да е по-здравословен – само защото Лондон съществува от доста време? Или ако наистина съществува пречка, която не би позволила на един критик да „развенчае“ Джонсън и Уърдсуърт (и Лам, и Вергилий, и Томас Браун, и г-н Де ла Мар) по същия начин, по който Зелената книга развенчава въпросната реклама, то Гай и Тит по никакъв начин не помагат на читателите си от гимназията да стигнат до нея.
От този пасаж ученикът няма да научи абсолютно нищо за литературата. Онова, което ще научи достатъчно бързо и може би завинаги, е да вярва, че всички емоции, породени от асоциации с местности, са противни на разума и достойни за презрение. Няма да има представа, че съществуват два начина човек да бъде имунизиран срещу такава реклама – че тя е еднакво безсилна за тези, които са над и под нивото ѝ; за човека с истинска чувствителност и за обикновената маймуна в панталони, която никога не е била способна да си представи, че Атлантикът е нещо повече от милиони и милиони тонове студена солена вода. Има два вида хора, на които няма смисъл да предлагаме фалшива уводна статия за патриотизъм и чест: единият е страхливецът, а другият е почтеният патриот. Нищо от това не е сведено до знанието на ученика. Напротив, насърчават го да отхвърли съблазънта на „Атлантика“, на твърде опасните основания, че така ще се покаже разбирач, който не може да бъде баламосан да се бръкне в джоба. Гай и Тит, без изобщо да го учат на литература, ограбват душата му – много преди да порасне достатъчно, за да избира сам – от възможността да има преживявания, които мислители с много по-голям авторитет от техния утвърждават като благородни, плодотворни и човешки. Но не са само Гай и Тит. В една друга малка книжка, чийто автор ще нарека Орбилий, откривам изпълнението на същата операция под същата пълна упойка. Орбилий избира да „развенчае“ едно глуповато писание за конете, в което тези животни са възхвалявани като „изпълнени с готовност служители“ на ранните колонизатори на Австралия.6 Той попада в същия капан както Гай и Тит. Не споменава нито дума за Рахш и Слейпнир, за плачещите коне на Ахил, за бойния кон в книгата Йов, дори за Брат Зайо и за Заека Питър, за предисторическата почит у човека към „нашия брат вола“е, за всичко, което това полуантропоморфно отношение към някои животни е означавало в човешката история и в литературата, където то намира благороден или пикантен израз.7 Не казва нищо дори за животинската психология като научен проблем. Той се задоволява с обяснението, че конете не се интересуват secundum litteram (в буквален смисъл) от колониални завоевания.8 Това сведение е наистина всичко, което учениците научават от него. Защо съчинението, което държат в ръцете си, е лошо, докато други, попадащи под ударите на същите обвинения, са добри – не им се казва. Още по-малко научават за двата вида хора, които съответно са под или над заплахата от подобни писания – човека, който наистина познава конете и наистина ги обича, не поради антропоморфни заблуди, а с любовта, която им се полага, и непоправимия градски дръвник, за когото конят е просто старомодно средство за придвижване. Някои радости, които могат да им доставят техните собствени понита и кучета, ще бъдат изгубени за тях, а в замяна ще се сдобият с определен подтик към жестокост и пренебрежение. В умовете им ще се настани някакво удовлетворение от собствената им начетеност. В това се състои урокът им за деня по английски език, макар че не са научили нищо за английския. Още една малка част от наследството на човечеството им е била неусетно отнета, преди още да са достатъчно големи, за да го осъзнаят.
Автомедон впряга конете на Ахил преди последната му битка. Анри Рено (1868 г.)
До този момент аз допускам, че учители като Гай и Тит не осъзнават напълно какво правят и не целят дългосрочните последици, до които това всъщност ще доведе. Разбира се, има и друга възможност. Възможно е това, което нарекох „маймуната в панталони“ и „градския дръвник“ (предполагайки, че двете определения съвпадат в определена традиционна ценностна система) да е тъкмо този вид човек, който те желаят да произведат. Различието между мен и тях може да е съвсем фундаментално. Те може действително да са убедени, че обикновените човешки чувства спрямо миналото или животните, или големите водопади са противни на разума, достойни за презрение и че трябва да бъдат изкоренени. Те може да възнамеряват да изметат напълно традиционните ценности и да започнат начисто с нов набор. Такова становище ще разгледам по-късно. Ако това е становището на Гай и Тит, за момента ще се задоволя само да посоча, че то е от философски, а не от литературен характер. Насищайки с него своята книга, те не постъпват честно спрямо родителя или училищния директор, който купувайки я, очаква да получи труда на професионални граматици, а получава труда на философи-аматьори. Човек би се подразнил, ако синът му се върне от посещение при зъболекаря с непокътнати зъби, а главата му е напълнена с obiter dicta (частното мнение) на зъболекаря за биметализмаж или за Бейкъновата теорияз.
Но аз се съмнявам, че Гай и Тит наистина са възнамерявали да прокарват философията си под прикритието на преподаване на английски език. Мисля, че са се плъзнали в тази посока по някоя от следните причини. Първо, литературната критика е трудна работа, а това, което те правят в действителност е много по-лесно. Да обясниш защо едно лошо представяне на някои основни човешки емоции – като изключим атаките срещу самата емоция, които отклоняват въпроса – представлява лоша литература е нещо трудно постижимо. Дори д‑р Ричардс, който пръв сериозно се занимава с проблема на лошата литература, според мен не успява да постигне това. Да „развенчаеш“ една емоция въз основа на банален рационализъм е по силите почти на всеки. Второ, аз мисля, че Гай и Тит може да са се заблудили искрено относно неотложната нужда на съвременното образование. Те виждат света около себе си залитащ в емоционална пропаганда, традицията ги е научила, че младите хора са сантиментални, и така стигат до заключението, че най-доброто нещо, което могат да направят, е да укрепят младежкия ум срещу емоциите. Моят собствен учителски опит ми казва нещо различно. На всеки един ученик, който трябва да бъде предпазен от лек излишък на чувствителност, се падат трима, които трябва да бъдат пробудени от дрямката на студената вулгарност. Задачата на съвременния възпитател не е да окастря джунгли, а да напоява пустини. Правилната защита срещу фалшивите чувства е насаждането на правдиви чувства. Като подлагаме на глад чувствителността на своите ученици, ние просто ги правим по-лесна плячка на пропагандата, когато се сблъскат с нея. Защото изгладнялата природа рано или късно ще си отмъсти, а твърдото сърце не е безпогрешна предпазна мярка срещу меката глава.
Но има и трета, много по-дълбока причина за подхода, възприет от Гай и Тит. Те може да са напълно готови да признаят, че доброто образование трябва да изгражда някои чувства и да руши други. Може дори да се опитват да правят това. Но не е възможно да постигнат успех. Каквото и да правят, точно тази „развенчаваща“ страна от работата им – и само тя – е наистина показателна. За да разберем ясно тази неизбежност трябва за момент да се върна крачка назад и да покажа, че онова, което може да се нарече основен атрибут на образованието според Гай и Тит, се различава от този на техните предшественици.
До съвсем неотдавна всички учители и дори всички хора са вярвали, че Вселената е такава, че определени наши емоционални реакции спрямо нея могат да бъдат адекватни или неадекватни. Вярвали са, всъщност, че обектите не просто получават, а могат да заслужат нашето одобрение или неодобрение, почит или презрение. Колридж се съгласява с туриста, който нарича водопада „грандиозен“, и не се съгласява с онзи, който го нарича „красив“, защото, разбира се, е убеден, че определени отзиви за неодушевената природа могат да бъдат в по-голяма степен „правилни“, „редни“ или „подходящи“, отколкото други. Той вярва също (и с право), че туристите мислят по същия начин. Човекът, който нарича водопада „грандиозен“, не желае просто да опише своите собствени емоции спрямо него. Той същевременно заявява, че обектът е такъв, че заслужава тези емоции. В противен случай в това твърдение не би имало нещо, с което човек да се съгласи или да не се съгласи. Да не си съгласен с думите „Това е красиво“, когато те описват чувствата на една дама, би било абсурдно. Ако тя каже: „Чувствам се зле“, Колридж едва ли би могъл да възрази: „Не, аз се чувствам твърде добре.“ Когато Шели оприличава човешката чувствителност на еолийска лира и добавя, че тя се различава от лирата по способността си за „вътрешна настройка“, чрез която може да „пригоди акордите си към движението, което ги създава“9, той предполага същата вяра. „Можеш ли да си праведен – пита Трахърни – ако не си справедлив към всички неща, отдавайки дължимата им почит? Всички неща са създадени да бъдат твои, а ти си създаден да ги цениш високо според стойността, която притежават.“10
Блажени Августин определя добродетелта като ordo amoris (порядък на любовта), порядък на привързаностите, според който на всеки обект се отдава този вид любов, който е подходящ за него.11 Аристотел твърди, че целта на образованието е да накара ученика да харесва и да не харесва това, което трябва.12 Когато достигне възраст, за да мисли рефлективно, ученикът, който е бил обучен на „порядъчна привързаност“ или на „правдиви чувства“, лесно ще достигне сам до принципите в „Етика“, докато за покварения човек те биха били напълно непознаваеми и той не би могъл да напредне в тази дисциплина.13 Преди него Платон казва същото. Като малко животно, човекът първоначално няма правилните реакции. Той трябва да бъде обучен да чувства удоволствие, умиление, отвращение и омраза към нещата, които са удовлетворителни, мили, отвратителни и омразни.14 В „Република“ добре възпитаният младеж е този,
„… който би разпознал безпогрешно всяка нередност, било в зле направените неща от човека или в зле израсналите неща в природата и със справедливо отвращение би осъдил и намразил грозното дори в най-ранните си години, а възторжено би възхвалил красивото, като го приеме в душата си и се храни с него, така че да се превърне в човек с благородно сърце. Всичко това – преди възрастта на разума, така че когато Разумът посети в пълнота така отгледания човек, той ще разтвори обятия да го приветства и ще го разпознае благодарение на привързаността, която храни към него.“15
В ранния хиндуизъм това човешко поведение, което може да бъде наречено добро, се състои в съобразяване с или почти участие в Рта – този велик ритуал или модел в природата и свръх-природата, който се проявява еднакво добре в космическия ред, моралните добродетели и храмовите церемонии. Правдата, правилото, редът, Рта неизменно се отъждествяват със сатя или истината, съответствието с реалността. Както Платон твърди, че Доброто е „отвъд съществуването“, а Уърдсуърт – че в добродетелта е силата на звездите, индийските учители подобно твърдят, че самите богове са родени от Рта и ѝ се подчиняват.16
Китайците също говорят за едно велико нещо (най-великото), наречено Тао. Това е реалността отвъд всички предикатик, бездната, която е била преди самия Създател. Това е Природата, това е Начинът, Пътят. Това е Начинът, по който вселената продължава да е, Начинът, по който всички неща неизменно се появяват, тихо и спокойно, в пространството и времето. Това е също Пътят, по който всеки човек трябва да поеме, в подражание на тази космическа и свръх-космическа прогресия, съобразявайки всяка своя дейност с великия образец.17 „В ритуала – се казва в „Аналекти на Конфуций“ – има хармония с Природата, на която се отдава почит.“18 Древните юдеи по подобен начин са почитали Закона като „истинен“.19
Това разбиране във всичките му форми – платоническа, аристотелианска, стоическа, християнска и ориенталска – ще наричам оттук нататък за краткост просто „Тао“-то. Някои от описанията му, които цитирах, може би ще се сторят на мнозина просто отживели времето си или дори магични. Но онова, което е общо между всички тях, не може да се пренебрегне. Това е учението за обективната ценност – вярата, че определени отношения към начина, по който вселената е и по който ние сме, са наистина правилни, а други са наистина погрешни. Тези, които познават Тао-то, са убедени, че да наричаш децата очарователни или възрастните хора достопочтени, не е просто отбелязване на някакъв психологически факт относно собствените си родителски или синовни чувства в момента, а разпознаване на качество, което изисква строго определен отклик от наша страна, независимо дали го правим или не. Лично аз не намирам удоволствие в компанията на малки деца. Но понеже говоря в рамките на Тао-то, аз виждам в това свой недостатък – както човек може да установи, че няма музикален слух или че е далтонист. И понеже тогава нашето одобрение или неодобрение представляват разпознаване на обективна ценност или отклик на един обективен порядък, то емоционалните ни състояния могат да бъдат в хармония с разума (когато харесваме това, което трябва да бъде одобрено), или в дисхармония с разума (когато осъзнаваме, че трябва да харесваме нещо, но не се чувстваме така). Никоя емоция сама по себе си не е преценка. В този смисъл всички емоции и чувства са алогични. Но те могат да бъдат разумни или неразумни, тъй като могат да съответстват или да не съответстват на Разума. Сърцето никога не може да заеме мястото на главата, но то може и трябва да ѝ се подчинява.
Срещу всичко това се изправя светът на Зелената книга. В нея самата възможност дадено чувство да бъде разумно – или дори неразумно – е изключена по начало. То може да бъде разумно или неразумно само ако съответства или не съответства на нещо друго. Да кажем „водопадът е грандиозен“ означава, че нашето чувство на смирение е уместно или редно по отношение на реалността и следователно означава, че освен за чувствата си ние говорим и за нещо друго, както ако кажем "обувката ми става" означава да говорим не само за обувката, но и за крака си. Но тъкмо това позоваване на нещо отвъд емоциите Гай и Тит изключват от всяко изречение, съдържащо предикат за стойност. За тях такива изречения се отнасят единствено за емоциите. Така емоцията се разглежда сама за себе си и не може да бъде нито в съгласие, нито в противоречие с Разума. Тя е ирационална не както е ирационален един паралогизъм, а както е ирационално едно физическо събитие; дори не ѝ е оказана честта да бъде наречена грешка. Според този възглед светът на фактите, без сянка от ценност в себе си, и светът на чувствата, без сянка от истинност или лъжливост, от правда или неправда, враждуват помежду си и никакво помирение не е възможно.
Следователно, задачата на образованието е напълно различна в зависимост от това дали я разглеждаме в рамките на Тао-то или без него. За онези, които я разглеждат в рамките на Тао-то, задачата е да се възпитават у ученика такива реакции, които са уместни от самосебе си, без значение дали някой ги проявява или не, и да се изгражда в него това, от което се състои самото човешко естество. Онези без Тао-то, ако трябва да са последователни, следва да разглеждат всички чувства като еднакво нерационални, просто като мъгла между нас и истинските обекти. В крайна сметка, те или трябва да решат да отстранят по възможност всички чувства от ума на ученика, или да насърчат определени чувства по причини, нямащи нищо общо с вътрешната им „правдивост“ или „порядъчност“. Вторият подход ги въвлича в съмнителния процес да създават у другите посредством „внушение“ или магическа рецепта мираж, който собственият им разум е успял да разсее.
Може би ще стане по-ясно, ако разгледаме конкретен пример. Когато един баща в древния Рим казва на сина си, че да умреш за Отечеството е нещо сладко и пристойнол, той вярва в това, което казва. Той прави сина си съпричастен на чувство, което самият той изпитва и за което вярва, че е в съгласие с ценността, която разумът му открива в благородната смърт. Той дава на момчето най-доброто, на което е способен; дава му от своя дух, за да го очовечи, както му е дал от тялото си, за да бъде заченато. Но Гай и Тит не могат да повярват, че ако нарекат такава смърт сладка и пристойна, ще кажат „нещо важно за нещо“. Собственият им метод на развенчаване ще се изправи срещу тях, ако направят такъв опит. Защото смъртта не се яде и следователно не може да бъде dulce (сладка) в буквален смисъл, а и никак не е вероятно предхождащите я истински усещания да бъдат dulce дори по аналогия. Колкото до decorum (пристойно), това е просто дума, която описва какво ще изпитват някои хора относно смъртта ти, когато се замислят за нея, което няма да се случва често, а и със сигурност няма да ти донесе нещо добро. Така пред Гай и Тит стоят само две възможности. Или трябва да извървят пътя до край и да развенчаят това чувство както всяко друго, или да запретнат ръкави и да предизвикат отвън у ученика чувство, за което смятат, че е без стойност за самия него и може да му струва живота, но пък за нас (оцелелите) ще е от полза този младеж да го изпитва. Ако поемат по този втори път, разликата между старото и новото образование ще е съществена. Докато старото въвежда, новото просто „обуславя“. Старото се отнася с учениците както възрастните птици се отнасят с младите, когато ги учат да летят. Новото се отнася с тях по-скоро както работникът в птицеферма се отнася с младите птици – като ги прави такива и такива по причини, за които птиците не знаят нищо. С една дума, старото е вид пропагация (разпространение) – човеци предават човечност на човеци. Новото е обикновена пропаганда.
За тяхна чест, Гай и Тит избират първата възможност. Пропагандата е мерзост за тях – не защото собствената им философия им дава основания да я осъдят (или да осъдят каквото и да било друго), а защото са по-добри от своите собствени принципи. Вероятно те имат някаква смътна представа (която ще разгледам в следващата си лекция), че доблест, преданост и справедливост могат да се препоръчват на ученика от „рационални“, или „биологични“, или „модерни“ (както биха се изразили) съображения, ако изобщо възникне необходимост. Междувременно, те оставят въпроса настрана и се заемат с работата по развенчаването. Но този път, макар и в по-малка степен нехуманен, е не по-малко разрушителен от алтернативата на циничната пропаганда. Нека допуснем за момент, че по-трудно постижимите добродетели могат да бъдат обосновани, без да се позоваваме на обективни ценности. Пак ще си остане вярно, че никакво обосноваване на добродетелта не може да направи човека добродетелен.
Без помощта на обучените чувства интелектът е безсилен срещу животинския организъм. По-скоро бих играл на карти с човек, който е доста скептичен относно етиката, но е възпитан да вярва, че „джентълменът не мами“, отколкото с безупречен морален философ, отраснал сред шмекери. По време на битка не силогизмите са това, което държи несклонните към подчинение нерви и мускули на техния пост на третия час от артилерийския обстрел. Най-недодяланата сантименталност (пред която Гай и Тит биха направили гримаса) за флага, за Родината или за полка ще е от по-голяма полза. Всичко това ни е казано отдавна още от Платон. Както царят управлява чрез висшите си служители, така Разумът трябва да управлява обикновените пожелания чрез „одухотворения елемент“.20м Главата управлява стомаха чрез гръдния кош – седалището на Благородството според Алан от Лил21; на емоциите, организирани чрез обучения навик в устойчиви чувства. Гръден кош – Благородство – Чувства – това са незаменимите адютанти, осъществяващи връзката между церебралния човек и висцералния човекн. Може дори да се каже, че именно чрез този междинен елемент човекът е човек, защото с интелекта си той е чист дух, а с телесните си пожелания – чисто животно.
Операцията, която извършват Зелената книга и подобни на нея, цели да произведе нещо, което можем да наречем Безгръди хора (хора без „Гръден кош“). Възмутително е, че за тях обикновено се смята, че са интелектуалци. Това им дава възможност да твърдят, че който ги напада, напада интелекта. Това не е вярно. Те не се отличават от другите хора с някакво необичайно умение да откриват истината, нито с някакво непорочно усърдие да я преследват. Ако бяха такива, би било действително странно: едно неотклонно посвещение на истината, едно прекрасно усещане за интелектуална чест не може да се поддържа дълго време без помощта на чувствата, които Гай и Тит могат да развенчаят така лесно, както всички други. Не излишъкът на мисъл, а недостигът на плодотворни и богати емоции е това, с което се отличават. Техните глави не са по-големи от обичайното, атрофията на гръдния кош под главите им ги прави да изглеждат така.
А през цялото време – което прави положението ни трагикомично – ние продължаваме да оплакваме липсата на същите тези качества, които правим невъзможни. Едва ли можете да отворите периодично издание, без да се натъкнете на изказване, че това, от което се нуждае нашата цивилизация е повече „енергичност“ или динамика, или саможертва, или „творчески подход“. С някаква ужасяваща простота ние отстраняваме органа, а изискваме функцията му. Произвеждаме безгръди хора, а очакваме от тях доблест и предприемчивост. Присмиваме се на честта, а сме шокирани, когато откриваме сред нас предатели. Скопяваме, а изискваме от скопците да бъдат плодовити.
- *. Превод от английски: Ивайло Атанасов, редакция: Тодор Велчев
- а. Самюъл Колридж е английски поет и литературен критик, живял в края на XVIII и началото на XIX век – Б.пр. (Тук и нататък оригиналните бележки на автора са обозначени с цифри, а бележките при превода и редакцията на български – с малки букви.)
- 1. Зелената книга, стр. 19, 20 – Б.а.
- б. pons asinorum (лат.) буквално „магарешки мост“ – основна теорема в геометрията, нарицателно за критичен тест за разбирането на дадена материя в дълбочина – Б.пр.
- в. Предикат (в логиката) е нещо, което се утвърждава или отрича отностно субекта на твърдението. Съответно, „предикат за стойност“ означава утвърждаване или отричане на определена стойност или ценност, която субектът (водопадът) притежава. Английската дума “predicate” може да бъде също така и граматичен термин, „сказуемо“. Но макар, че тук тя действително е употребена при анализ на текст, все пак от следващите ѝ употреби личи, че Луис вероятно я използва в нейния логически, а не граматичен смисъл – Б.пр.
- 2. Зелената книга, стр. 53 – Б.а.
- г. Франсис Дрейк е известен английски мореплавател от XVI в. – Б.пр.
- 3. Journey to the Western Islands, Samuel Johnson – Б.а.
- д. Пътепис за пътешествието на автора през 1775 г. из островите, западно от Шотландия. Паралелът е между Маратонското поле, Югоизточна Гърция, където през 490 г. пр.Хр. атиняните спират персийското нашествие и спасяват западната цивилизация, и о-в Айона, където въпреки големите опасности при викингските набези в началото на IX в. монасите успяват да съхранят християнската вяра и голяма част от знанията на Запада. – Б.пр.
- 4. The Prelude, viii, 11. 549–59 – Б.а.
- 5. Зелената книга, стр. 53–5 – Б.а.
- 6. Книгата на Орбилий, стр. 5 – Б.а.
- е. Примери от различни култури, в които на коне и на други животни се приписват човешки качества: Рахш – жребецът на персийския митичен герой Рустам; Слейпнир – конят на Один в скандинавската митология; в Книга 17 на Омировата Илиада безсмъртните коне на Ахил, Балий и Ксант, плачат от мъка при смъртта на Патрокъл; в 39 глава на библейската книга Йов Бог задава на Йов поредица от реторични въпроси, изявяващи суверенитета Му на Творец, които съдържат и описание на бойния кон (Йов 39:19–25), който „се радва на силата си“, „присмива се на страха“ и няма търпение да влезе в боя; Брат Зайо (Brer Rabbit) – герой от афроамериканския фолклор на Южните щати, надделяващ над противниците си с хитрост и популяризиран от журналиста Joel Chandler Harris в сборник, издаден през 1881 г.; Заекът Питър (Peter Rabbit) – антропоморфен герой от книгите за деца на английската писателка Биатрикс Потър, издадени между 1902 и 1912 г. – Б.пр.
- 7. Орбилий превъзхожда Гай и Тит, до колкото той наистина съпоставя откъс от добър текст за животни с критикувания пасаж (стр. 19–22). Но за съжаление единственото превъзходство на откъса, което той изтъква, е превъзходството му по отношение на фактологичната истина. Характерният литературен проблем (употребата и злоупотребата с изрази, които не са верни в буквалния смисъл на думата) остава незасегнат. Наистина, Орбилий казва (стр. 97), че трябва „да се учим да правим разлика между легитимни и нелегитимни фигуративни твърдения“, но твърде малко ни помага да правим това. Същевременно би било справедливо да отбележа, че според мен неговият труд е на едно по-високо ниво спрямо Зелената книга. – Б.а.
- 8. Книгата на Орбилий, стр. 9 – Б.а.
- ж. Монетарен стандарт, при който стойността се определя като еквивалент едновременно на определени количества сребро и злато. – Б.пр.
- з. Теорията, че творбите на Шекспир са написани от Франсис Бейкън. – Б.пр.
- 9. Defence of Poetry – Б.а.
- и. Thomas Traherne, английски поет, живял през XVII век – Б.пр.
- 10. Centuries of Meditations, i, 12 – Б.а.
- 11. De Civ. Dei, xv. 22. Cf. ibid. ix. 5, xi. 28 – Б.а.
- 12. Eth. Nic. 1104 b – Б.а.
- 13. Eth. Nic. 1095 b – Б.а.
- 14. Laws, 653 – Б.а.
- 15. Republic, 402 a – Б.а.
- 16. A. B. Keith, s.v. 'Righteousness (Hindu)' Enc. Religion and Ethics, vol. X – Б.а.
- к. Нещата, които могат да бъдат казани за нея. – Б.пр.
- 17. A. B. Keith, s.v. “Righteousness (Hindu)” Enc. Religion and Ethics, vol. ii, p. 454 b; iv. 12 b; ix. 87 a – Б.а.
- 18. The Analects of Confucius, trans. Arthur Waley, London, 1938, i. 12 – Б.а.
- 19. Псалм 119:151. Думата е emeth, „истина“. Докато думата с индийски произход сатя означава истина като „съответствие“, emeth (производна от глагол със смисъл „да бъда твърд“) обозначава по-скоро надеждността или достоверността на истината. Като алтернативни четения специалистите по иврит предлагат „вярност“ и „неизменност“. Emeth е нещо, което не подвежда, не поддава, не се изменя, което задържа вода. (Виж T. K. Cheyne in Encyclopedia Biblica, 1914, s.v. “Truth”.) – Б.а.
- л. „Dulce et decorum est pro patria mori“ – строфа от поема на римския поет Хораций. – Б.пр.
- 20. Republic, 442 b, c – Б.а.
- м. Има се предвид теорията на Платон за трите елемента на душата: разумен, който задава насоките (Logos); одухотворен, който е свързан с емоциите и е движеща сила (Thymos), и телесни пожелания (Eros). – Б.пр.
- 21. Alanus ab Insulis. De Planctu Naturae Prosa, iii – Б.а.
- н. „Церебрален“ и „висцерален“ – медицински термини, обозначаващи отношение съответно към главния мозък и вътрешните органи. Авторът ги използва в по-широк смисъл – като синоними на „интелектуален“ и „телесен, първосигнален“. – Б.пр.
Нов коментар