Третият кръг

Да се влюбиш на мост

Преди да разберем в пълнота спасението от причината за страданието, трябва да разгледаме по-задълбочено третия кръг. Нека задълбочим още малко изследването си върху обективността и субективността, понеже те са добре познати идеи от ежедневната действителност. От векове хората са спорели кое от двете е по-истинно. В хода на европейската история учените (особено тези от Просвещението) са вярвали в обективната истина, а хората на изкуството са вярвали в субективната истина. Днес модернистите вярват в обективната истина, а постмодернистите по-скоро гравитират около субективната истина.

Но както вече загатнах, обективното и субективното не могат да бъдат отделени едно от друго. Да вземем едно бюро. Когато гледам своето бюро, аз виждам четири крака, а също определени размери и форма. Когато вие гледате моето бюро, най-вероятно ще се съгласите с мен относно размера, формата и броя на краката, освен ако не гледате под друг ъгъл и не виждате само три или само два крака. Ако всеки от нас вземе линийка и измери различните части на бюрото, измерванията ни ще съвпаднат точно (при условие, че сме работили внимателно). Но всеки от нас вижда бюрото и субективно. Когато аз гледам своето бюро, виждам бюрото на учителя си по химия в гимназията и виждам самия учител, г-н Корбет, застанал зад него. Но вие няма да го видите. Няма как. Наблюдавайки моето бюро, виждането на четири крака и на г-н Корбет е част от реалността. Моите възприятия и спомените ми не са обективни, но те са истинни – не обективно истинни, а субективно истинни. Те не са погрешни.

Често възникват спорове коя страна от реалността е истинна. Аз не вярвам в обективната истина, но също така не вярвам в субективната истина. Вярвам, че пълната истина е едновременно обективна и субективна. Казано по друг начин, има точна истина, която е обективна, и неточна истина, която е субективна. Двете принадлежат на реалността по взаимодопълващ се начин. Ако искате да построите мост, трябва да подходите обективно, извършвайки точни физични измервания при всяка стъпка от процеса. Ако действате така, накрая ще построите истински мост. Но не можете да се влюбите по точен начин. Процесът е хаотичен. Любовните взаимоотношения обаче не са погрешни. Нито пък са обективни. Обективността на моста е една за всички, но субективността на влюбването е уникално и изключително. Едно пълно преживяване на истината би могло да бъде да се влюбите на мост.

По подобен начин, Библията включва два вида истина. Единият е точна истина, а другият е неточна истина. Когато в Библията откриваме исторически факти, те са точни истини. Можем да ги подложим на проверка и да ги изследваме. Притчите на Исус обаче не са точни. Не може да установим как се е казвал блудният син, защото в действителност той не е съществувал. Притчите не са точни истини, но са дълбоко истинни като прозорци и врати за субективно възприятие на реалността. Хората могат да стигнат до истината на притчите по неповторим начин, тръгвайки от различна гледна точка или от различни обстоятелства.

Друг начин да изразим едно разбиране за истината като пълнота е твърдението: „Факт плюс смисъл е равно на истина“. Фактите са обективни, а смисълът е субективен. Когато работя със студенти по най-различни теми, те често ме питат: „Какъв е смисълът на това?“ И въртят очи, когато им отвърна с въпрос: „А какъв е смисълът на смисъла?“

В най-основното си значение, смисъл означава отношение. Имаме факт и отношението на този факт към други факти. Тогава това отношение представлява смисъл. Даден факт няма смисъл сам по себе си. Червеният цвят няма смисъл сам по себе си. Той има смисъл само в отношението си към синьото или зеленото, или жълтото. По същия начин вие не притежавате смисъл сами по себе си, а само във взаимоотношенията си със средата и с другите хора.

Адам, според библейския разказ, не е притежавал смисъл сам по себе си. Когато Бог създава Адам, Той казва: Не е добре за човека да бъде сам. Адам е бил само един факт, нещо чисто обективно, защото единствената гледна точка в Божието творение е била неговата. Истинската субективност изисква повече от една гледна точка. Бог създава Ева и тогава това е добро. В творението се появява субективност – точно както у самия Творец – в резултат на взаимоотношения.

У Бога смисълът се изразява по същия начин. В изначалното съвършенство на третия кръг има три лица, които не притежават смисъл сами по себе си. Смисълът на Исус не е в Исус. Смисълът на Исус е в Неговото взаимоотношение с Отца и със Светия Дух. Същото важи и за останалите двама – техният смисъл е в тяхното взаимоотношение с всеки от останалите. Освен това, те се виждат един друг от различни гледни точки. Например, Синът вижда Отца от гледна точка, различна от тази на Светия Дух. Това, което всеки от тях вижда, е малко по-различно от това, което виждат другите, но всички виждат съвършено. Тези различия ни носят огромно облекчение. Това означава, че няма нужда да бъдем клонинги един на друг. Няма нужда да имаме едни и същи вкусове. Може да съществува истинско разнообразие от гледни точки и реакции. Различията в перспективата са част от абсолютната реалност, от изначалното съвършенство.

Когато установим, че изначалното съвършенство е такова – истинен Бог, Който е едновременно обективен и субективен – тогава не бива да се изненадваме, ако срещаме обективност и субективност в нашата реалност. Нито пък трябва да мислим, че някое от двете е причината за страданието. Но ние често го правим. Един човек на изкуството може да смята, че обективната истина не предоставя никаква свобода и причинява страдание. Един учен може да възрази, че субективността няма твърда и надеждна форма и причинява страдание. Библията описва една абсолютна истина, която обективно е един Бог, а субективно – три лица. В реалността обективното и субективното си принадлежат едно на друго. Отношението помежду им не е съперничество, а взаимно допълване.

Борба с гравитацията

Свободата и формата представляват друга двойка от противоположности, които срещаме в света. Добър нагледен пример ни дава гравитацията. Гравитацията е една от основните форми или структури на реалността, но тя ни дава определена свобода. Ако нямаше гравитация и се опитвах да ходя, щях да се нося и превъртам в пространството и скоро бих загинал. Формата или структурата е нещо необходимо. Мога да изразя това с уравнението:

пълна свобода = смърт

В това уравнение няма и капчица постмодерност. Постмодернизмът, според всеобщото разбиране и практика в западната култура, разглежда свободата като върховна ценност, а предназначението на свободата вижда в забавлението и играта. Но всъщност свободата не може да бъде ценна и животворна, ако не е облечена в някаква форма. Ако искате да сте напълно свободни да летите, можете да се качите на покрива на някоя висока сграда и да скочите. Можете да кажете: „Аз съм свободен!“, но няма да сте свободни, а мъртви, защото не сте се съобразили с формата. Но ако изучавате различните форми на реалността – законите и свойствата, които ѝ придават структура и вид, като гравитацията, аеродинамиката, термодинамиката, материалознанието, реактивната тяга, момента на усукване и т.н. – тогава ще бъдете способни да построите самолет и да прелетите през океана. Това е огромна свобода, но свободата е изцяло обвързана с формата. В реалността, свободата и формата не са независими една от друга. И пак, отношението между тях е отношение на взаимно допълване, а не на съперничество.

Какво да кажем за Бога? Трите лица на Бога Му придават определени форми. Формата на всеки един от тях не е същата както на останалите. Формата на Бога Отца е да повелява и да изпраща. Формата на Сина е да се покорява и да отива. Техните форми са противоположни в един определен смисъл, но и двамата са Бог. Формата на Светия Дух е да се носи като вятър над Божието творение, а също да изпълва човешките същества, да ги учи и да влага сили и способности в тях. Доколкото всеки от тези трима остава верен на Своята форма, Той е и свободен да бъде Бог. Но ако някой от тях не беше верен на Своята форма, тогава творението би било унищожено, защото то е зависимо от формата на своя Творец. Ако Творецът изневерява на собствения Си характер, не би имало повече устои. Както свободата, така и формата на Бога са вечни. И двете трябва да остават постоянни, благодарение на Неговия неизменен избор.

Ето защо Бог не е това, което е, по някакъв автоматичен начин. Той избира да бъде верен на Своите форми и това има своята цена. Тази цена се вижда особено ясно в Гетсиманската градина. Исус, оставайки верен на формата на Своето обещание, е дошъл сред творението, за да умре за него и така да го спаси. Моментът да стори това е настъпил и Той осъзнава, че не желае да го извърши. Той се моли на Бога Отца с думите: „Моля Те, ако е възможно, нека стане по някакъв друг начин.“ Докато се моли, капки кръв се процеждат от кожата Му на земята. Той е под невероятно вътрешно напрежение. Какво означава това?

Това означава, че Той води вътрешна борба. Действията Му не са автоматични. Той е Бог, Който действа, служи, отдава се, моли се да остане Себе Си – както заради Себе Си, така и заради нас. Няма друг Бог като Него.

Ако и формата, и свободата са част от изначалното съвършенство, тогава причината за страданието не е в тях. С други думи, макар че е възможно да страдаме поради промени в степента на свобода в живота ни или поради промяна в дадена форма, ние няма да намерим спасение, ако просто се освободим от всички форми и структури или ако се съсредоточим единствено върху свободата и възможностите. Нуждаем се едновременно от форма и свобода в живота си, защото и двете са част от изначалното съвършенство.

Аз и Ние

Друг важен елемент от третия кръг, на който християните обичат да наблягат, е, че Бог е личностен Бог. Няма накъде повече да се съглася с това твърдение. Но Бог не е личностен Бог, защото аз вярвам в Него лично. Той не е личностен Бог, защото имам лични взаимоотношения с Него. Бог е бил личностен Бог, преди да съм бил роден. Това, че Той е личностен, изобщо не зависи от творението, а произлиза от взаимоотношението на три лица един с другиго.

В този смисъл, Божията същност ни подсказва как следва да разбираме личността. Повечето психологически модели представят личността като описание на индивида. Същият модел е бил възприет и от съвременната църква, която понякога определя хората чрез понятията тяло, душа и дух. Проблемът при тази концепция е, че тя се отнася изцяло до индивида, докато библейското описание на личността набляга на първо място на взаимоотношенията. Натъкваме се на тази реалност в самата същност на Бога като отделни лица във взаимоотношение помежду си, а така също я виждаме в началото на творението, когато Бог създава хората по Своя собствен образ. Докато Адам е все още сам – със съзнание за собственото си съществуване и за средата, в която е поставен, както и за животните, които наименува – той все още не е личностен, защото няма никакви взаимоотношения сред творението. Той е можел да има взаимоотношения с Бога извън творението, но сред творението Божият образ не е завършен до момента, когато се появяват ние и нас вместо аз и мен. Божият образ е ние, въз основа на взаимоотношения. Освен това, в едно правилно взаимоотношение между мъж и жена, според Божия първоначален замисъл има и трета личност – тази на детето. Бог е три лица и Неговият образ се разгръща като три лица.

Ударението върху взаимоотношенията не означава, че индивидът няма значение или че индивидуалната самоличност е заличена по някакъв начин. Индивидуалността е напълно запазена, но се разбира най-вече в контекста на взаимоотношения. Личността е самоосъзнаващо се съзнание във взаимоотношения с друго самоосъзнаващо се съзнание. Приемането на този възглед за личността може да се окаже трудно. Като че ли той поставя нещата в погрешна последователност. Мнозина от нас биха предпочели да се самоопределят първо чрез своята самоличност и лични характеристики, а след това чрез своите взаимоотношения. В уводните редове на Евангелието от Йоан четем:

Как завършва този стих?

Хора, които не знаят стиха, очакват продължението да бъде:

Но стихът продължава другояче:

Първо идва взаимоотношението, а после самоличността.
Взаимоотношението предшества самоличността.