В търсене на изгубеното Рождество

„Коледният дух трябва да бъде заменен от Христовия дух. Духът на Коледа идва веднъж годишно, а духът на Христос е вечен. Коледният дух е сантиментален, Христовият – тайнствен. Коледният дух е човешки продукт, а Христовият – божествен. Това е причината за всички различия в света.“

Стюард Бриско

Фотография: Ваня Вълкова

Отново е навечерието на Рождество. Тъмните и кални улици на празничния град напразно се опитват да привлекат с оскъдната украса на своите витрини сгушените в шаловете си минувачи. Този път те упорито отказват да се поддадат на суетнята, която вяло струи от пресилената бляскавост на неоновите реклами. Погледът ми се препъва в тъжни очи и посърнали лица на хора, забързани нанякъде, сякаш за да избягат от угнетението на „Днес“ и да потънат бързо в тревожната неизвестност на „Утре“. Коледният дух едва прозира дори през веселите светлини на играчките от елхите; през отрупаните с лакомства улични сергии. Традиционната ми вечерна разходка до спирката на трамвая оставя в сърцето ми носталгичния привкус на неизказана тъга, горчивината на излъгани очаквания и плахата надежда, че може би, като по чудо всичко скоро ще се промени – защото е навечерието на Рождество. Обещават ни го с пълна сигурност усмихнати дядо Коледовци с червени носове, припяващи до болка познати коледни напеви; затрогващите послания на филмите в телевизионните програми за благия старец от Лапландия, призоваващ ни да си върнем изгубената човешка доброта; пожеланията от коледните картички.

Разочаровани, поовехтели и понакуцващи мечтите ни забързано се устремяват към трепетното очакване на празника, вкопчват се жадно в разчитането на отколешни поверия, скрили в себе си знаците на предстоящото. Пърхат уморено и са нетърпеливи да се прислонят в очарованието на Бъдни вечер, където отново ще се възродят всичките ни надежди за по-щастливо бъдеще. Трескаво се взирам в смесицата от езически, гръко-римски, християнски и светски символи на празника, в суетящите се около витрините с подаръци хора и се питам: „защо забравихме за същността?“; „кога подменихме истинското ѝ послание с изпразнени от съдържание символи?“, макар сърцето скрито да копнее за Любов – всеопрощаваща и безусловна; вярна, дори до смърт на кръст; разтърсваща във всеотдайността Си; сломяваща в безкрайната Си милост. Любов, която единствена е способна да ни утеши; да ни смири с тихата си настойчивост; да ни затрогне до дълбините на самата ни човешка същност с изстрадания до бездните на всемира копнеж по всеки един от нас. Тя не крещи по празните площади, не се превъзнася, не се гордее, не търси своето и е дълготърпелива. Истинското ѝ величие ни запленява не с бляскавост, а с раждането на едно дете във Витлеем. Идването Му на света, макар предречено от пророците хилядолетия преди това, е съпроводено не с гръмки фанфари, а с мекия отблясък на една звезда, която отвежда източните мъдреци до скромна ясла в обора на претъпкана страноприемница. Сред сламата ѝ лежи Младенец, топлен от нежните ръце на майка си и от дъха на споделящите с Него своя дом животни. Не би имало нищо по-незабележимо и обикновено от раждането на това дете, ако то не беше пълно въплъщение на тази безкрайна и истинска Любов, без която светът би бил пуст, а задъханото ни човешко съществуване – лишено от живот и смисъл. Заради любовта си към нас, Той – Самодостатъчният, Творецът на цялата Вселена, Всевластният и Вечният, по Своя воля избра да се лиши от могъщество и слава и да приеме ограничената и тленна човешка плът, да слезе от непристъпността на Своето величие и да се приюти в болезненото тяло на слуга, за да изстрада без остатък цялата наша смазваща самотност; Той – който не познава грях, прие вместо нас да бъде хулен и проклет. Той – Святият, до край изживя най-страшното противоречие против самия Себе Си, за да ни освободи завинаги от хладната безутешност на смъртта и да ни върне радостта – от спасението на болните ни страдащи души; от връщането на духа ни, бродещ блуден в умореното ни тяло, в истинската му родина; от изпълването на нашето на пръв поглед ненужно и незабележимо човешко съществуване със смисъла и значимостта на самата вечност, на милостивия и сътворен още в зората на света божествен план за опрощение.

Покъртителният призив на тази копнееща, ненуждаеща се от себедоказване, но непрестанно уверяваща ни в съществуването си Любов искам да ви подаря в навечерието на Рождество. Изпепеляващата ѝ сила прави да замлъкнат небесата, разлюлява безкрайните вселени, преобръща хода на времето и подрежда угнетяващия хаос на света. Нежната ѝ всеотдайност сломява предразсъдъци и гордост дотолкова, че умът ни е безсилен да я разбере и предпочита да я отрече или отхвърли. Тази Любов не се поддава на анализ. В ограничените му рамки тя изглежда невъзможна, немислима и абсурдна. Нея можем да приемем само със сърцето – средището на цялата ни човешка същност.

Затова от две хилядолетия насам светът – суетен и объркан, невярващ, заплетен в суеверия или в празна религиозност, дълбоко в себе си не престава да очаква с трепет празника на Рождество. Дори без да съзнава, той копнее да срещне тази едничка, дълго чакана Любов, родена за него в тихата и свята нощ, и да ѝ се покори – притихнал и смирен.