Огненият зародиш на Модернизма
Въведителни бележки към темата
Своевременни впечатления и размисли от една изложба – „Гео Милев и българският модернизъм“ – в залите на Градската галерия
1. Кодовете на една изложба
Аз – Свят и Космос.
Аз става Космос.
Аз става Изкуство.
Аз става Божество Алфа.
Стих-мото-манифест на едно цяло поколение, поколението на модерния човек, поколението на светлия идеал на Новото бъдеще. Бъдеще на достойнството и хуманността. Бъдеще за и към човека. Бъдеще на надеждата, бъдеще на новия век и на новия човек.
Стихове от „Небето“ на големия български поет, публицист, критик, преводач, режисьор и художник, на истинския модернист Гео Милев, написани на една от колоните на градската галерия, там където в момента тече мащабната изложба „Гео Милев и българският модернизъм“. Проект, организиран от изкуствоведа Ружа Маринска и в чиито рамки се провеждаха лекции и дискусии за българската модерност от началото на 20 век.
Тези стихове са истински и затова са красиви; те са поезия, те са сила, която изпълва и създава едно пространство. Такива думи те карат да мислиш, трескаво да мислиш върху пътя, който е извървял един човек, за да ги напише. Те са толкова вълнуващи днес и сега колкото и тогава, през 1920 г.
Като човек с християнска позиция, аз трябва да потърся смисъла на това казване. Не мога да отмина с безразличие тези думи, не мога лесно да ги сложа в шкафа с надпис „нехристиянско“ и вратичката да бъде затворена. Не може да бъде мълчаливо отмината и цялата изложба, не може да бъде замъглено силното присъствие и напрежение, което тя създава у зрителя, дори сега, почти век от създаването на тези произведения. Не може, защото това изкуство е истинско. Това изкуство е резултат от една цялостна култура на едно общество с гражданска позиция, което в едни от най-тежките си години на война, мизерия, социално напрежение, създава култура, равна на европейската, израснала по едно и също време и носеща същата сила и новаторство. Изкуство, в което има надежда, има страдание, има смисъл има питане ЗАЩО.
Влизайки или излизайки от изложбата, аз виждам осветлените и напрегнати лица на всички тези поети, публицисти, критици, архитекти, артисти, композитори, които ме питат: ЗАЩО? ЗАЩО нашият идеал беше умъртвен? Защо днешна България е културно полумъртва?
Доста натъжава нашето съвремие, днешната мяра за култура и отношение към реалността на уж същия този народ. Трудно е ВЕЧЕ да се използва думата „общество“, защото тя предполага много по-сериозна социална натовареност, взаимовръзка с общи цели, затова се връщам към популярното „народ“. Народ непознат на самия себе си, изоставил своята гражданска позиция, своята културна памет и в крайна сметка отделен за дълго време от европейската култура и то поради реализацията точно на един от модерните проекти на 20 век. Какъв парадокс! Точно реализацията през 20 век на Идеята за Ново бъдеще и Нов човек разрязват безпощадно и разглобяват тялото на европейската култура и я правят непозната на самата себе си. Оставяйки незарастващи белези, които в момента се подлагат на много пластични операции, една от които е голямата идея за „Обединена Европа“.
Мислейки върху този проблем, свързвайки го със ситуацията в България, смятам че това тягостно отделяне и не-припомняне на общото европейско духовно основание на културата и гражданската етика, е отделяне и от смисъла на духовното самоизграждане. Авто-ограбване, невъзможност на личността да реализира самокритичен анализ. Което води до постепенно избледняване на и без това бледите християнски и хуманни идеи, основи за изграждането на лична мотивация и на отношение на човека към другите; идеи, доброволно или по памет втъкани в цялата европейска култура. Естествено, тези социоповеденчески европейски памети, макар доста трансформирани и непрекъснато прекодирани от постмодерната култура, все още изграждат една човешка етика на приемането и ценностна система, зачитаща достойнството на другия и личните морални качества, като градивен елемент на едно общество. Но те постепенно се отвръщат от своята християнска първооснова и се превръщат само в продукт на секуларизма.
Къде е България като част от европейската култура? В това отношение, може да се каже, че днешна България е странна смес: едно пълно отчуждение и непознаване на християнските идеи и същевременно отдаване в прегръдката на предсредновековни мистериозни практики.
2. Идейният зародиш на Модернизма = трансформиран огледален образ на християнската идея
Тук искам да споделя едно дълго обмисляно, споделяно, прочитано и дискутирано по различни поводи разсъждение.
В този материал ще се огранича да говоря само за Модернизма, главно в изкуството, познат ни от средата на 19 до началото на 20 век. Това ограничение е необходимо, тъй като за границите на модерния проект се говори и спори и аз не мога да обхвана дори и половината от тези граници, започващи реално от края на Средните векове.
И така, кога е направена първата стъпка към Модерното изкуство?
Просвещението провокира и събужда епистемологичния въпрос: Как можем да знаем принципите, които управляват света? 1
Което от своя страна става многозначително загатване, намигане към изкуството, за да може то да поеме в съвсем нови посоки. След този въпрос художникът започва да поставя целта пред изкуството на друга основа. Проблемът пред художника вече не е да пресъздаде върху платното и върху камъка това, което вижда, а да рисува това, което иска да види, което би могъл да види като част от един цялостен процес на ново артистично разбиране и интерпретация на света.
Испанският художник Гойя, свидетел на ужасите на войната между Франция и Испания в началото на 19 век, създава графиката „Сънят на разума произвежда чудовища“. Графиката показва един заспал човек, над който летят и прииждат зловещи ята от демонични чудовища-птици и прилепи. Гойя изобразява ирационалното в този рационален свят на Просвещението, света на Разума. Тази графика изразява остра критика, съмнение в този рационален свят и в неговите идеи за човешко добро. С това като че ли се поставя началото на модерното изкуство, начало, което ще продължи съмненията в рационалността и в доброто у човека. В обществото ще последва огромно разочарование от смисъла на истината и справедливостта. Прорез който ще отвори по-късно, през 20 век, голяма врата за новите модерни търсения, отхвърлящи всичко човешко у човека, заменяйки го с модел на умна машина, животно, водено от инстинкти. Или търсещи същността на човека, сънувайки друга метареалност, като сюрреалистичен сън. Или излизащи извън човека, търсейки основание в природните състояния и форми или в чистата абстракция на движението.
Не трябва да мислим обаче,че предмодерните художници са били просто изпълнителски фигури, марионетки на прищевките на някой меценат, крал или папа или, че изкуството, което са създали, е единственият еталон за „истинско“ изкуство Просто те са живели в една социална среда, много повече свързана с християнската практика и етика, и проблемите, които тази среда е поставяла пред художника, са били решавани по различен начин. Не по по-добър или по по-лош начин, а по по-различен.
С епистемологичният въпрос на Просвещението се преобръща социалната позиция на художника и неговото казване, което в началото на 20 век започва да придобива пророчески социален статус. Пред изкуството се отваря нова перспектива и то си поставя за цел интерпретиране на света на хуманна, социална и подсъзнателно психологическа основа. Това постепенно поставя човека на изкуството в съвсем различна позиция: позицията на демиург, на създател на нови светове, на магическа фигура, на социално гуру. А оттук, с течение на времето, правенето, мисленето и случването на изкуство се превръщат в квазирелигиозна дейност.
Феноменът може ясно да се проследи в някои артистични течения от началото на 20 век, свързани с идеята на модерния проект за социално инженерство: комунизма. Една социална утопия, блян по бъдещото човешко царство на благополучието и справедливостта. Погледнат под лупа, в този блян няма нищо лошо.Той наистина става моторът на много артистични движения и практики и е изцяло продукт на типичното модернистично виждане, свързано със социокултурния климат на миналия век и с надеждите за нов социален ред и пo-справедливо общество.
Комунистическият проект, който в началото стъпва изцяло на модерната идеология, много скоро след това се преобръща в неин главен гонител и умъртвяващ инструмент във всички страни, поразени от неговата реализация. Посичайки модернистичния идеал, станал верую на много български и европейски интелектуалци, комунистическата реалност или, казано по-точно за българската ситуация, „зрелият социализъм“ ограби нашето реално културно наследство; наследство, родено и провокирано от вдъхновяващи личности, благодарение на които може сериозно да се говори за български Модернизъм. (Някои от тях са представени на изложбата.) Трагичното е, че много от тях са били хора, вдъхновени тъкмо от този идеал за светло социално бъдеще и със своята гражданска активност и неуморно генериране на ценности са зареждали тогавашния социален климат с истинска култура.
Интересно е, че точно идейният модел на комунизма, започнал като типичен модерен проект, се превръща в псевдорелигиозна практика, използваща всички негативни атрибути на манипулацията и пропагандата в обществото и, съвсем естествено, по-късно облича неокласическата форма на своите обществени здания и прокламира едно мъртвородено „изкуство за народа“. Съвсем естествено, защото модернистичната и прогресивна обвивка с която се облече тази идеология, много бързо се пропука и разкри заробващия и унищожаващ всяка свободна креативност образ.И с това тя реално се отдели от самата модерна идея.
Разглеждайки основните идеи на този идеен продукт на модерното време, ще намерим много формални сходства с християнския възглед за човека и света. Като основа е използвана библейската визия за „нов човек“, „нова земя“ и „ново творение“. Едно концептуално сходство и припокриване, в което обаче основните изграждащи параметри са заменени с други. Комунистическата идея, като продукт на модерната мисъл, поиска и все още иска да построи „Божието царство“, но без Бога. Просто целият идеен арсенал на християнското схващане за човека и света е копиран и пренареден. В новата подредба Бог липсва, а на човека е отредена ролята на създател на светове и на единствен управител на света, с помощта единствено на технологията и прогреса. Изведнъж човекът е натоварен с огромната, даже непосилна задача на автономен създател. (Отделен въпрос е дали човек реално може да бъде изцяло автономен.) Парадоксално е, че в резултат от това пренареждане социалната роля и позиция на човека като личностен център на творението беше сведена до позицията на животно, на безсъзнателна машина.
Докато в Източна Европа се реализираше този вдъхновяващ за много хора на културата модерен експеримент, на Запад той остана в сферата на говоренето, писането и мисленето. Но през отворената врата на модерното време, постепенно и нестихващо духаше слаб или силен вятър, който донесе тотална промяна на климата на Европа. Постепенно се стигна до ре-организиране, даже отхвърляне на самата „прогресивна“ идея на Модернизма, а най-сетне, в Постмодерната ситуация, до отхвърляне на всякаква идея за авторитет и истина. При Модернизма може да се говори за ПРАВИЛНАТА идеология, за ЕДИН ИДЕАЛ, за ЕДНА БЪДЕЩА ЦЕЛ, за постигане и търсене на ИСТИНАТА. При Посмодернизма тези смислови характеристики тотално се дезинтегрираха и остана един огромен пъзел от МНОГО ЛИЧНИ истини, МНОГО АВТОНОМНИ цели, много културни политики и много другости, много видове толерантности и много едновременни казвания в един и същ миг време. Да, такова е нашето време и въпреки огромния напредък на науката и технологиите у човека все повече и повече се отваря нестихващия шум на празнотата. Тази празнота не беше покрита или запълнена изцяло с нито един идеен лозунг на Модернизма, с нито една реализирана модерна идея. Човекът се самоостави сам на себе си. Сам със своето ожесточение, със своята прогресивно разрастваща се омраза към самия човек.
Нека погледнем, от друга страна, какво казва християнството за човека. Словото, дошло и съхранено за нас чрез Библията, ни казва, че човекът е създаден безсмъртен, със свободна воля, „малко по-долен от ангелите“ 2. Създаден по образ и подобие на Бога, тоест творец, комуто Бог е дал потенциала да изучава и владее природата. Създаден да бъде във вечно взаимодействие в присъствието на своя Създател. Създаден да бъде обичан от Бога и самия той да бъде способен да дава любов. Затова всеки човек изпитва вътрешна необходимост да обича и да бъде обичан. А на подсъзнателно ниво, да бъде със своя Създател и да вярва.
Как отговори на тази нужда човекът през 20 век, след като доброволно се опита да изхвърли, да изтрие напълно думата Бог от своя живот? Отговорът идва моментално. Много модерни практики и учения предложиха прагматична замяна и мястото на Бога в човешкия ум беше заето от пропагандния образ на „непогрешимия и велик Вожд“, от „Авторитета на Машината“, от идеята за „Пълна Автономност“ или от модерния и постмодерен опит за „Бягство от Реалността“. Бягство от ужаса на войните, бягство от човека като основен инструмент на злото, бягство от всяка идеология и мисъл за авторитети. По-късно, тази празнота у човека започна да се запълва и продължава да се запълва от разнородни, по-лесни заместители, смес между различни психоаналитични техники и източни учения, посети на западноевропейска почва и прегърнати от много хора на културата и изкуството.
И всичко това стана много последователно и неотклонно, а християнската църква у нас и в цяла Европа като че ли не отчете това и не намери достатъчно сили да даде отговори на многобройните търсения и искрени въпроси и да започне да лекува отворените рани в обществото. Християнският глас все повече отслабваше и все по-малко се чуваше. Беше започнал да се видоизменя и в определени периоди християнските ценности бяха разпознати, само като социално прагматични или бяха използвани за „морален параван“, който да прикрие безобразията на държавната политика на много страни на Запад, а у нас християнските ценности бяха просто методично асимилирани, разредени и осмени, превърнати в лигави бабешки приказки. По времето на комунизма църквата в България беше направена за посмешище и, в най-добрия случай, от нея лъхаше само сантименталност.
Сега, в ново време, се прави изкуствен опит християнските ценности да изиграят ролята на хубава дрешка, с която да се наметнат някой нашенски интелектуалци, говорещи за някаква „изконна българска духовност“, „ българския християнски дух“, или непрекъснато обговарящи „вечните български ценности“. За разлика от колегите си на Запад, прегърнали социализма като оприличителен знак за „адекватно поведение“ и интелект, нашите културни дейци като че ли отново демонстрират „изоставане“ спрямо европейците. Или по-скоро неискреност спрямо ситуацията в България.
3. Образи и гласове, които крещят
Сега е моментът да се върна към повода на моето писане: Огнената изложба на българския модернизъм в Софийската градска галерия.
Тогава, по времето на създаване на рисунките и картините, стиховете и музикалните произведения, показани, прочетени и чути в Градската галерия, в началните години на 20 век сме били други, били сме искрени, били сме „в час“ и сме имали истински европейски хора на изкуството и интелектуалци. И точно тогава нашата жива интеграция с европейската култура и изкуство, вдишването на модерните повеи на века е родило една истинска култура.
Времето на нашата Модерност е съпреживяване на европейските модерни търсения и е било съчетано с една жестока военна действителност на страдание но и с наистина силен дух. Тази енергия е запазена и в картините от изложбата, засилена още повече от използването на съвременната дигитална техника на голямо-форматни разпечатки.
Колко НОВИ, колко АНГАЖИРАНИ с нашето съвремие ни посрещат експресионистичните образи от картините на Сирак Скитник и Петър Дачев, напрегнатата и търсеща отговор линия на Гео Милев, автентично българските символично-сецесионови търсения на Иван Милев и Гошка Дацов, конструктивистичните търсения на художника-педагог Николай Абрашев. Няма смисъл да изброявам поотделно всички свързани с кръга около Гео Милев, публикували статии, критики и рисунки във „Везни“ (1919–1922) и „Пламък“ (1924).
Всички те живеят отново в изложбеното пространство и задават същите въпроси. Нестихващият и неуморен дух на тези хора ни заразява и предизвиква. Предизвиква ни, когато излезем от галерията, да не влезем веднага в някоя закусвалня зад ъгъла, а да продължим, макар и трудно, да се движим по вътрешната посока на обновление и непрекъснато питане.
Онзи истински дух за който се опитват да говорят днес някои интелектуалци, не е изгубен от пренасянето му върху байтове и трансформирането им в образи или думи. Дори в сравнение с някои съвременни изложби, показани по същото време в малкото пространство на галерията, отделено за млади автори, тези образи от Модернизма изглеждат много по-съвременни и социално много по-адекватни. Духът на тези картини не е и не може да бъде изгубен. Защото в този дух прозира една етична нагласа, една нестихваща вътрешна борба за смисъла и мястото на човека в света, едно вътрешно противоречие между новите хуманистични идеали и християнските ценности, върху които е било изградено възрожденското българско общество. Макар изменени и подменени, тези идеи остават актуални. Защото са свързани с ценността на човека като личност, като творец, но и с отчуждението на човека от Бога и последвалата го вътрешна обърканост, алиенация и вик за помощ.
Мисля, че тази изложба ни провокира много сериозно да се замислим върху този вик за помощ, дошъл до нас през годините.
февруари–март, 2005 г.
Нов коментар