Двойният терористичен акт в Норвегия от миналия петък настоя за вниманието на целия свят през целия уикенд и хвана много хора неподготвени. Някак си инстинктивно, чувайки за такава трагедия, човек се пита: Защо? Разбираемо е, че за мнозина по целия свят и в България, тези няколко дни след събитията бяха време на трескаво търсене на отговори. Но зрелостта на една публична личност, журналист или политик, личи от умението й да се въздържа от ненавременните лесни отговори. Това е умение, на което явно не се обръща голямо внимание в българското публично пространство, както става ясно от кратката лекция по „Християнски фундаментализъм“, излъчена по БНТ.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

С този първи постинг бих искал да сложа началото на една нова рубрика, независима от периодичните (макар и не толкова строго периодични) издания на списанието. Рубриката се нарича „Субектив“. Откъде идва името? Предполагам всеки знае що е то „обектив“. Това е онази част от оптичните уреди (например фотоапарат), която стои най-отпред и която събира част от светлината, разсеяна от обектите пред уреда за да я фокусира в техен оптичен образ вътре в уреда (например върху електронната светлочувствителна матрица на нашия цифров фотоапарат). Фотоапаратът, всъщност, може да послужи като прекрасна метафора за това как хората в края на 19 век — едно не много далечно време — са си представяли цялостния начин, по който получаваме познание за света около нас.