В дните на Страстната седмица, дни за размисъл и почивка, реших да разгледам градината като два символа. Единият – територия на мир, ред и планирана организация, а вторият – място и пространство на сблъсък, страх и хаос. Историята на човечеството започва от една градина и завършва и започва отново в градина. Започва с избора на Адам, архитипа на всеки човек, в Едемската градина и завършва с избора на Богочовека Христос в Гетсиманската градина, простил и примирил човешката природа с Божията в едно ново естество.

„И поучаваше всеки ден в храма. А главните свещеници, книжниците и народните първенци се стараеха да Го погубят, но не намираха какво да сторят, понеже всичките люде бяха прилепнали при Него да Го слушат.“ Исус изглежда е магнетична личност. Така Го описва евангелист Лука (гл. 19, ст. 47, 48). Хората са „прилепнали към Него да Го слушат“. Разбира се, не всички са прилепнали. Разбираме, че някои „се стараят да Го погубят“. Не е ли странно? Само преди два дни всичко е изглеждало нормално. Можело е да се говори на неутрални теми. След това се чуват слухове, че Исус от Назарет ще идва на празника — същият онзи, за когото се говорят толкова невероятни неща.

Ако следваме евангелския разказ според Марк, става ясно, че Исус влиза тържествено в Ерусалим и същата вечер се връща във Витания с дванадесетте Си най-близки ученика, за да пренощуват. Витания е село, разположено на около 3 километра източно от Ерусалим. Дели ги едно възвишение, наричано Маслинения (гръцки, Елеонския) хълм. Пътят от Ерихон за Ерусалим пресича този хълм, а Витания се явява нещо като последна спирка преди големия град. Това е същият път, по който Исус е посрещнат триумфално при влизането Си в града.

Наближава Великден. Какво е специалното на този празник? Всеки празник се очаква да носи нещо специално – не просто отдих от напрегнатото ежедневие, но и малко по-различен ритъм сред неговата монотонност; малко по-различна динамика в календарната година; усещане за целенасоченост на потока на времето; за смисъл и принадлежност към нещо по-голямо от простото съществуване. Да живееш и да съществуваш са различни неща. Затова и имаме празници. И така, какво е специалното на Великден?

За първи път за мен Олимпийските игри дойдоха с усещането за празник. Навярно заразена от еуфорията на англичаните. Тук в Англия всеки говори за игрите – от малък до голям. Нямаше нужда да гледам българските представяния, макар че ги гледах, разбира се. Моите приятели ги следяха и идваха да ме информират и коментират – винаги с уважение и искрено съжаление, когато спортистите ни не успяваха да се справят много добре.

Джон Ленъкс е един от съвременните християнски апологети, които в последно време активно се ангажират в публични дебати с позицията на т. нар. „нови атеисти“. Като казвам „апологет“ нямам предвид богослов. Той е професор по математика в Оксфорд. Но аргументите на хора като Ричард Доукинс или Кристофър Хитчинс против християнството (и други религии), не изискват поправки на някакво изтънчено богословско равнище, а по-скоро постоянно напомняне, че проектирайки християнската вяра върху ограниченото светогледно пространство, което техният атеизъм позволява, те пропускат принципни неща в дебата.

И тази година християнският сюжет с Мария, малкия Исус, обора с животните, овчарите и ангелите са предоставени на масовото популярно приложно изкуство и дори някои образци от това, така да се кажe, обичано подаръчно-битово изкуство буквално са се превърнали в символ на християнския кич. Обикновено по Рождественските празници хората се надпреварват да си подаряват подаръци и да украсяват своите къщи. В християнските среди са много популярни рождественските сценки, но и хората, които не приемат в дълбочина празника Рождество обичат да си подаряват сладки ангелчета, покривки, чиниийки, кани или чашки с библейската история за яслата.

Тази и следващата седмица ми се налага да прекарам в Генуа по работа и понеже днес е събота, неработен ден, реших, че не е зле да си направя една сутрешна разходка по брега на морето. Времето е идеално за целта — слънчево и прохладно, но не е студено. Средиземноморският декември изглежда няма нищо общо с континенталния декември, който познаваме в България (още по-малко с Британския декември, но това е друга тема). С един лек пуловер, дори без яке, се чувствам добре, а това, че съм извън туристическия сезон е не просто предимство, а необходимост за една неподправена среща с Морето.

Преди няколко дни имаше събитие от изключителна важност за едни хора, мъже и жени, наричащи себе си „Бяло братство“. Последователи на Петър Дънов (познат и с духовното му име Беинса Дуно). В събота, 20 август, случайно попаднах на кратко репортажче за посрещането на „Космическата Нова година“, за дъновистите, за „Бялото братство“, за паневритмията и за това какво учи Учителят Дънов. Информацията беше подплатена и с три интервюта с дъновисти. Какво ми беше впечатлението? Какво разбрах или не разбрах? Какво остана в мен, след като репортажът свърши?

Истинската красота е скромна, деликатна, ненатрапчива… Сещам се за Малкия Принц когато говори за своето цвете и за неговата мимолетност. Човек остава с впечатлението, че истински стойностните неща са мимолетни, преходни. Не съм съгласен, но все пак ми се струва, че го разбирам. Дали пък Малкият Принц не бърка мимолетността с тази свенлива уязвимост, която истинската красота излъчва? И върху това може би се наслагва естественото човешко огорчение, че по незнайни причини не можем да я задържим?