Ако следваме евангелския разказ според Марк, става ясно, че Исус влиза тържествено в Ерусалим и същата вечер се връща във Витания с дванадесетте Си най-близки ученика, за да пренощуват. Витания е село, разположено на около 3 километра източно от Ерусалим. Дели ги едно възвишение, наричано Маслинения (гръцки, Елеонския) хълм. Пътят от Ерихон за Ерусалим пресича този хълм, а Витания се явява нещо като последна спирка преди големия град. Това е същият път, по който Исус е посрещнат триумфално при влизането Си в града.

Наближава Великден. Какво е специалното на този празник? Всеки празник се очаква да носи нещо специално – не просто отдих от напрегнатото ежедневие, но и малко по-различен ритъм сред неговата монотонност; малко по-различна динамика в календарната година; усещане за целенасоченост на потока на времето; за смисъл и принадлежност към нещо по-голямо от простото съществуване. Да живееш и да съществуваш са различни неща. Затова и имаме празници. И така, какво е специалното на Великден?

За първи път за мен Олимпийските игри дойдоха с усещането за празник. Навярно заразена от еуфорията на англичаните. Тук в Англия всеки говори за игрите – от малък до голям. Нямаше нужда да гледам българските представяния, макар че ги гледах, разбира се. Моите приятели ги следяха и идваха да ме информират и коментират – винаги с уважение и искрено съжаление, когато спортистите ни не успяваха да се справят много добре.

Джон Ленъкс е един от съвременните християнски апологети, които в последно време активно се ангажират в публични дебати с позицията на т. нар. „нови атеисти“. Като казвам „апологет“ нямам предвид богослов. Той е професор по математика в Оксфорд. Но аргументите на хора като Ричард Доукинс или Кристофър Хитчинс против християнството (и други религии), не изискват поправки на някакво изтънчено богословско равнище, а по-скоро постоянно напомняне, че проектирайки християнската вяра върху ограниченото светогледно пространство, което техният атеизъм позволява, те пропускат принципни неща в дебата.

И тази година християнският сюжет с Мария, малкия Исус, обора с животните, овчарите и ангелите са предоставени на масовото популярно приложно изкуство и дори някои образци от това, така да се кажe, обичано подаръчно-битово изкуство буквално са се превърнали в символ на християнския кич. Обикновено по Рождественските празници хората се надпреварват да си подаряват подаръци и да украсяват своите къщи. В християнските среди са много популярни рождественските сценки, но и хората, които не приемат в дълбочина празника Рождество обичат да си подаряват сладки ангелчета, покривки, чиниийки, кани или чашки с библейската история за яслата.

Тази и следващата седмица ми се налага да прекарам в Генуа по работа и понеже днес е събота, неработен ден, реших, че не е зле да си направя една сутрешна разходка по брега на морето. Времето е идеално за целта — слънчево и прохладно, но не е студено. Средиземноморският декември изглежда няма нищо общо с континенталния декември, който познаваме в България (още по-малко с Британския декември, но това е друга тема). С един лек пуловер, дори без яке, се чувствам добре, а това, че съм извън туристическия сезон е не просто предимство, а необходимост за една неподправена среща с Морето.

Преди няколко дни имаше събитие от изключителна важност за едни хора, мъже и жени, наричащи себе си „Бяло братство“. Последователи на Петър Дънов (познат и с духовното му име Беинса Дуно). В събота, 20 август, случайно попаднах на кратко репортажче за посрещането на „Космическата Нова година“, за дъновистите, за „Бялото братство“, за паневритмията и за това какво учи Учителят Дънов. Информацията беше подплатена и с три интервюта с дъновисти. Какво ми беше впечатлението? Какво разбрах или не разбрах? Какво остана в мен, след като репортажът свърши?

Истинската красота е скромна, деликатна, ненатрапчива… Сещам се за Малкия Принц когато говори за своето цвете и за неговата мимолетност. Човек остава с впечатлението, че истински стойностните неща са мимолетни, преходни. Не съм съгласен, но все пак ми се струва, че го разбирам. Дали пък Малкият Принц не бърка мимолетността с тази свенлива уязвимост, която истинската красота излъчва? И върху това може би се наслагва естественото човешко огорчение, че по незнайни причини не можем да я задържим?

Двойният терористичен акт в Норвегия от миналия петък настоя за вниманието на целия свят през целия уикенд и хвана много хора неподготвени. Някак си инстинктивно, чувайки за такава трагедия, човек се пита: Защо? Разбираемо е, че за мнозина по целия свят и в България, тези няколко дни след събитията бяха време на трескаво търсене на отговори. Но зрелостта на една публична личност, журналист или политик, личи от умението й да се въздържа от ненавременните лесни отговори. Това е умение, на което явно не се обръща голямо внимание в българското публично пространство, както става ясно от кратката лекция по „Християнски фундаментализъм“, излъчена по БНТ.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?