Хариет Бичър Стоу: една жена, променила Америка

На 4 юни 1811 г. в Личфийлд, щата Кънектикът, в дома на ревностния пуритан Лиймън Бичър, се ражда момиче, което наричат Хариет. То пораснало като дребна, необяснимо тревожна жена, която често боледувала. Когато била на 21 години, семейството се преместило в Синсинати и там Хариет Бичър се омъжила за Калвин Стоу, професор по богословие и преподавател в семинария. По-късно тя казала за него, че е добър в еврейския и гръцкия, латинския и арабския и за съжаление в нищо друго. Двамата имали седем деца, едно от които изгубили от холера и тя никога не се възстановила напълно от това.

Началото на XIX век е времето на големите религиозни съживления в Америка, известни като Великото пробуждане. Проповедници обикаляли цялата страна на коне. Хора се обръщали към Бога на тълпи. И заедно с това, иронично, началото на XIX век било също така време на огромни зверства срещу робите.

Хариет Бичър Стоу гледала и не била в състояние да разбере как поробването и мъчението на милиони хора може да се съчетае с претенцията, че Америка е най-християнската страна в света, родината на демокрацията и мястото, където вярата има най-голямо влияние в живота на хората. Как Христос и робството съжителствали заедно за нея било напълно непонятно.

През 1820 г. бил създаден закон, който забранявал да се оказва помощ на избягал роб. Той задължавал всеки човек, който срещне такъв, да го върне на господаря му, а отказът да направи това се считал за престъпление. В Канада, която е съседна на САЩ, не съществувало робство. Хариет Бичър Стоу живеела в Синсинати – щат, който се намирал близо до границата – и често виждала с очите си роби, опитващи се да се доберат до свободата.

Един ден, докато била на църковна служба, тя получила видение, в което видяла измъчван и умиращ роб. И тя приела това като призив от Бога да направи нещо по въпроса. По това време от жените се очаквало да бъдат основно две неща – съпруги и майки. Почти не съществували висши учебни заведения, които да приемат и обучават жени. Освен това те не можели да упражняват професии освен детски учителки и при това с изключително ниско заплащане. Обществените им права били много малки. Жените нямали право да гласуват на избори, да бъдат избирани на обществени длъжности, да говорят публично и да се изказват по обществени въпроси.

Но имало едно нещо, което жените можели да правят – можели да пишат. И Хариет Бичър Стоу започнала да пише за най-голямата социална несправедливост на своето време. Тя не написала научен труд, подкрепен с необорими факти – написала история, художествен разказ. Изпратила я на редактора на вестник, наречен „Национална ера“, заедно с писмо, в което се казвало следното: „Чувствам, че е дошло време, когато дори жена или дете, които могат да кажат дума за свобода и човечност, трябва да говорят. Надявам се никоя жена, която може да пише, да не замълчи.“ През юни 1851 г., когато била на 40 години, нейната история започнала да излиза като ежеседмична рубрика във вестника под името Чичо Томовата колиба. Всяка седмица, превъзмогвайки слабото си здраве, грижата за шест деца и цялата домакинска работа, Хариет Бичър Стоу изпращала нова глава. За две седмици рубриката станала толкова популярна, че вестникът решил да я издаде като самостоятелна книга. За пет години били продадени повече 500 000 бройки.

Чичо Томовата колиба не е просто литературна творба, тя е християнско свидетелство и предизвикателство. Хариет Стоу казва, че докато пишела, изпадала в състояние на вдъхновение: „Не можех да контролирам разказа, Бог сам го пишеше... Аз бях само инструмент в ръката Му. На Него трябва да се отдадат всички похвали.“

Но Хариет Бичер Стоу виждала и нещо повече. Нейната книга била едно пророческо предупреждение за идващ съд. Тя се опитвала да спаси хората на два фронта – от една страна да спаси човешките същества от ужаса да бъдат поробвани, но от друга да спаси поробващите от неизбежния съд над поробителите, който тя била убедена, че идва. „Написах това, понеже като жена и майка съм ужасена от несправедливостта, която виждам, понеже като християнска чувствам християнската си вяра опозорена и понеже поради любов към родината си треперя от идващия ден на гнева.“ На друго място тя казва: „Християни! Всеки път, когато се молите да дойде царството на Христос, можете ли да забравите свързаното с него пророчество за съдния ден? Знаете ли, че с Христовото царство, за което се молите да дойде, идва и наказание за злото? Как можете да се молите за това в положението, в което се намираме, когато истината за робството наднича зад всичко, което правим?“

Чичо Томовата колиба става най-продаваната книга през целия XIX век, като отстъпва единствено на Библията и остава най-влиятелния роман в цялата американска история. Тя е първата англоезична книга, публикувана в Китай, и се превръща в катализатор за промяна в страни като Куба и Бразилия. Първият български превод, на Димитър Мутев, е издаден в Цариград през 1858 г. – само шест години след написването на книгата.

В началото на американската гражданска война Хариет Бичър Стоу отишла до Вашингтон по покана на президента Линкълн. Когато двамата се срещнали, той се обърнал към нея с думите: „Вие сте жената, която започна тази война?“

На 1 януари 1863 г., първия ден на новата година, когато Линкълн подписва декларацията за освобождение на робите, тълпи от хора чакали цял ден новината. По това време Стоу се намирала в Бостън в една претъпкана зала. И когато вестта най-накрая дошла, хората започнали да скандират нейното име.